Вълчан в своя свят
Улицата е „тера когнита” – менажерия от улични котки и псета, автомобилно трасе, артерия, арена за случайно „ъпдейтване” на отчуждаващи се хора, привлекателна за тийнейджърите и пенсионерките. Особено за последните. Аз съм им обявила война. Те не знаят, но се превръщат в агресори, които безапелативно узурпират чуждите зони и се чувстват в свои води.
Моите съседки пенсионерки всеки божи светъл ден от 8 до 11 и следобед от 17 до 19 цъфват на оградата, която е точно под прозорците ми, за да уплътняват празното си време. Одумките им, „нормативното” мърморене по една или друга тема – „Ма моля ти се!”, „Това не е редно!”, разсъжденията на висок глас удостоверяват всеки път социалната им активност, която не се измества на сантиметър от тая пуста ограда. Главата ми е кошче, което се пълни с безсмислените трохи на самотната им орис, но препълването му ще го обърне на накипял вулкан, който скоро ще изригне с аргументи от Наредбата за етажната собственост, член 6 от главата Зад ...