Казват, че детството свършва тогава, когато човек осъзнае, че животът му един ден ще приключи;  когато човек си даде сметка, че един ден ще изчезне от лицето на земята, че ще умре.

Моментът, в който всяко човешко същество достигне до този етап от своето развитие,  съзнаване и опознаване на света около себе си; тогава, когато закономерностите, които светът предлага, започнат постепенно да разкриват и изясняват „правилата на играта“, детството се превръща в отминал спомен, а човек преминава от един етап на своето съществуване в друг.

Това е и моментът, в който за някого хора започва търсенето. Търсенето на истината за себе си, смисълът на живота и мястото на всеки един от нас в него.

Това е моментът, в който погребваме детето в себе си, за да дадем път на началото на живота на възрастния индивид, в който ще се трансформираме в течение на времето пред нас.

Човешкият живот често е възприеман като пътуване, водещо до точно определена крайна дестинация;  пътуване в което главният участник е винаги един и същ, поне погледнато субективно от очите на същият този участник.

Всеки един от нас е главно действащо лице в собствения си живот и този факт не се променя през цялото време на "пътуването", поне докато не бъде достигната крайната цел или поради една или друга причина "пътуването" ни приключи преждевременно.

Единственото константно нещо в нашето лично и съкровено пътешествие, наречено живот сме ние самите, отделният индивид, азът; той, азът е едновременно участник в първо лице и наблюдател на тази прекрасна и същевременно ужасна игра на светлини, на тази непрестанна и никога непрекъсваща във времето илюзия, наречена живот.

Този факт не се променя независимо кой и какъв е този главен герой – бял или черен, красив или грозен, беден или богат добър или лош. Който и да е този пътешественик, той остава непроменен, остава анкар на собственото си съществуване.

Независимо през какво преминаваш, кого срещаш, харесваш или не, обичаш или мразиш, кои са приятелите ти, кое е важно за теб и кое не, ти си оставаш ти и това не се променя.

Всичко друго извън теб подлежи на промяна, само и единствено ти оставаш същият по време на пътуването ти, само ти. Нищо друго, освен теб...Или?..Може би не? Има ли нещо, което остава сигурно в живота независимо от всичко? Смъртта може би? Може би...

Какво всъщност представлява човекът, какво е всеки един от нас поотделно?

Всички ние сме сложна и мистериозна смесица от няколко елемента – тяло, ум и душа, които работят в заедно в синхрон, за да ни превърнат в свидетели в първо лице на чудото, наречено живот.

Променят ли се обаче тези елементи с течение на времето, а с тях идеите в съзнанието на всеки един от нас? Ако да, в каква степен и доколко промяната на един или повече от тези елементи променя нас самите, променя онази константа, единствената сигурна константа в съществуването ни, наречена "аз"?

В човешкото тяло има сто трилиона клетки, които постоянно се обновяват, старите биват заменени от нови, така че на всеки седем години всички органи в тялото ни биват подновени. Това означава, че на седем година всеки един от нас е съвсем друг, нов човек, поне от биологична гледна точка.

А от гледна точка на съзнанието? Променя ли се и то с течение на времето, търпи ли трансформации, или винаги остава перманентно?

Може ли някой  със сигурност да каже, че е останал непроменен през целия си живот, че не е различен спрямо човека, който е бил преди 5, 10, 15, 20 или 30 години? Едва ли, това би било много, много трудно, на практика невъзможно.

Всички ние сме крайната сума, сборът от всички свои преживявания, емоции, спомени, събития, решения и последствията им.

Никой не живее във вакуум или в собствена, лична Вселена, поради което тези преживявания, спомени, събития  и цялостната картина на животът търпят постоянна промяна. Всички те дооформят и допълват с течение на времето онова, което представлява всеки един от нас във всеки един отделен момент от живота му.

Никой не остава непроменен, това е просто невъзможно.

Не е ли тогава правилно да се каже, че всяка отсечка, всеки един етап от живота ни  започваме като един човек, а завършваме като съвсем друг, различен, променен, дооформен индивид?

В такъв случай, макар и фундаментално погледнато да водим „един“ живот, започващ с раждането и приключващ със смъртта ни, не живеем ли всички ние много и различни животи?

Всички те, обединени под знаменателя на тоталните и общи възприятия на собствените ни тела, умове и души, но поотделно тези „животи“ съществуват автономно за всеки различен период от животът ни: деца, тинейджъри, студенти, съпрузи, родители, баби, дядовци, изобретатели, откриватели, борци, писатели, мечтатели... Всеки отделен „живот“ има своето начало и край, всеки живеещ в своя отрязък от време, дотогава, докато не дойде времето на новия...

Всички те, придвижвани напред  по линейната ос на времето.

Нима всеки един от нас не умира и не се ражда десетки пъти по време на пътешествието, наречено живот?

Нима всеки от нас не преоткрива нови и непознати черти от своя характер, душа, съзнание, нови лица, нови роли, нови образи, живеещи свой собствен живот поотделно? 
Нима не се разделяме с част от нас всеки път, когато установим, че сме се променили отново и старото е станало непознато; изхабено и чуждо, ненужно като стар забравен на тавана костюм; костюм някога удобен и обичан, с времето станал твърде тесен, за да се поберем в него отново.

Къде остават в такъв случай онези части от нас,  изпълнили своят дълг, своята цел?

Какво се случва със забравените, излезли от мода костюми на нашата идентичност?

Къде остават онези хора, които сме били, но вече не сме, умират ли завинаги или остават погребани под милион пластове от преживявания, спомени, събития?

Събират ли прах някъде, чакащи безнадеждни своя момент да бъдат потърсени отново или веднъж използвани изчезват завинаги от нас, от тавана на собствените ни умове?

Каква е съдбата на нашето по-младо отражение в огледалото, къде е скрит образът на човека, който ни е гледал в миналото?

Къде е детето, направило първите си крачки пред гордите погледи на мама и татко?  

Ами юнакът с ожулени колене след първото каране на колело?

Къде е момчето, играло навън неуморно от зори до залез в безкрайните юлски дни?

Момичето, връзващо за пръв път косата си; девойката, трепереща от вълнение  преди първа среща, усещаща първите пърхащи пеперуди в корема; младата жена, облечена в булчинската си рокля?

Какво се случва с отраженията на всички тези лица, гледали ни обратно през годините и в добри и в лоши моменти?

Къде са всички тези едновременно тъй различни, но в крайна сметка лица на една и съща душа, трансформирана през годините?...

Изчезват ли завинаги от лицето на Земята, от реалността наречена живот? Какво се случва с тях, какво?

Същият човек ли си ти сега, който четеш тези редове с онова дете, което си бил преди години?

Детето, което си бил, когато си тичал с по цял ден из морните летни дни; необременен с познанието, което човешкият живот носи, необременен с товара на истините, които си научил, свободен, лек и по-щастлив от всякога; дете, живяло не с призраци от миналото, не с надеждите за бъдещето, а само и единствено в онзи вечен и прекрасен  момент, наречен настояще.

Има ли го все още някъде това дете? Съществува ли то някъде в теб, живо, дишащо, усещащо, макар и погребано под тонове болка, тъмнина и страдание, станали част от теб и душата ти през годините?

Един и същ човек ли крачи впрегнат в общата представа за това кои сме всъщност или сбор от всички тези личности, които сме били в различните моменти от живота ни? 
Търпи ли азът константна промяна и трансформация, така, както физическото тяло; преминавайки през отделните етапи на собственото си развитие, еволюирайки, променяйки мислите, възприятията, усещанията, възгледите си?

Умира ли част от нас всеки път, щом промяната почука на вратата или остава някъде дълбоко в дебрите на онази никога неугасваща част на всеки един от нас?

Защото в крайна сметка какъв смисъл би имало цялото това "пътуване", ако започвайки едни, приключим същите, без да сме се променили, поучили, помъдрели, еволюирали?

Какъв смисъл би имало да живеем, ако изгубим по пътя всичко онова, което някога сме били и запазим само останките на това, което сме в настоящето?

Не, не, ти едва ли си същият човек сега в момента, с онзи, който си бил преди, невъзможно е.

Защо? Защото независимо дали ни харесва или не, промяната е част от естествения ход на живота.

Част от нас умира постоянно, за да се роди друга трансформирана, еволюирала, по-мъдра, по-нова част, която заема мястото на старата.

Защото промяната е едничкото сигурно нещо на този, а може би и на всеки друг свят.

Еволюцията е естествено и непрестанно  развитие, преминаване от старото към новото, прогрес, който се случва толкова естествено, колкото самият живот.

Винаги всичко се променя, включително и най-вече ние самите.

Ако наистина е така, ако действително всичко се променя, какво се случва в крайна сметка със старото?

Има ли нещо, което не се променя, което остава същото, нещо, което да е неподвластно на времето, материята и самата природа на реалността?

Съществува ли нещо, което да ни дари спокойствието на знанието, че промяната няма да ни отнеме всички важни за нас неща, всички онези отражения на хора които сме били в миналото?

Съществува ли сила, енергия, просто нещо, което да ни подари вътрешния мир, че колкото и да се променя светът около нас, а с него и нашите усещания, възприятия, вярвания, външен вид и опит, винаги можем да запазим неосквернени от тленността на времето важните за нас неща?

Нашите спомени? 
Да, те притежават изключителна сила, изключителна.

Този уникален отпечатък на съдбата остава щампован завинаги в мозъците ни.

Но мозъците ни, макар и мистично и ненадминато произведение на изкуството, създадено от най-големия творец – самата природа, за съжаление са тленни.

Въпреки безкрайната си сложност, способност да преработват и съхраняват информация и на практика безграничен лимит и те като всичко останало са подвластни на времето.

Този контейнер на нашите спомени има ограничен период от време на съществуване и също както и останалата част от телата ни един ден просто престава да съществува. Тъжно, но факт.

Какво се случва тогава с всичко онова, което сме били? Какво се случва с преживяванията ни, тъжните и радостни моменти, паденията, възходите, мъката, страданието, но и надеждата, красотата, любовта?...

Къде отиват всички тези спомени след биологическата ни смърт?

Запазва ли нещо есенцията на всеки един от нас във вечността, самата ни същност, истинската ни, неподластна на времето природа?

Душата ни?

Съществува ли изобщо подобно нещо?

Може би и тя – душата, заедно с идеята за самия Бог, не са нищо повече от изобретение на човешкото въображение.

Отчаян опит на ума да създаде нещо, за което да се хванем, нещо, което да ни даде надежда, макар и фалшива, че не сме сами на този свят.

Приказка, мит, създаден от нас самите, за нас самите с едничката цел да ни избави от самотата, страховете и ужасът на знанието, че един ден ще умрем; че един ден ще напуснем този свят, а заедно с нас ще напуснат и спомените ни, преживяванията ни, всичко важно и ценно за нас, самата ни същност...

Всички те тихо ще потънат в забвението на вечен, безкраен и непрогледен мрак. Бездната на несъществуването... Изгубени, заедно с нас самите, завинаги, до края на вечността...

Но ние сме хора, ние сме същества на красотата, на вярата, надеждата и любовта.

Ние самите сме вярата – че има нещо отвъд физическото; надеждата – че каквото и да е то, животът ни ще продължи под някаква форма; любовта – която обединява всичко останало и ни доближава до самият Бог, без самите със сигурност да знаем дали Той съществува или не...

Ние просто Го чувстваме и заедно с това усещане се раждат вярата, надеждата и любовта. Те продължават да живеят в нас, дори когато изглежда, че надежда няма, когато изглежда, че всичко е изгубено, а в това се крие най-голямата сила на човек...

Тогава неизбежно трябва да вярваме, че да, такова нещо, наречено душа, има, да, има и Бог. Длъжни сме, защото сме хора.

Да, трябва да вярваме, че тя – душата, оцелява отвъд границите на времето, пространството и материята.

Да, душата събира и пази грижливо завинаги същността, самата есенция на онова, което сме били, независимо в кой живот, в коя галактика, в коя Вселена или реалност.

Да, Тя, душата, пази личността, образите ни, идеята ни за нас самите, опита, акумулиран през всичките ни прераждания и най-вече най-ценния актив във Вселената – нашите спомени.

Душата ги пренася отвъд пределите на всичко което мислим, че познаваме.

Отвъд физическото, отвъд границите на този видим свят, който така жестоко ни подтиска с ограничените си правила на съществуване.

Душата пренася всичко ценно за нас отвъд затвора на различните ни концепции и разбирания; концепции, създадени от нас самите поради огромния ни страх от онова, което все още не познаваме.

И ако все пак душата съществува, въпреки всички условности, въпреки всички предположения, несигурности и ако-та, кое е нещото, което ù вдъхва живот?

Каква е материята, от която е създадена тази потенциално неумираща  и неподвластна на времето и пространството конструкция?

Откъде идва пламъкът, който я поддържа жива, горивото, което я захранва, докато свят светува, енергията, която я движи?
От Него, а самият Той какво е? 

Не бихме могли да знаем, поне не със сигурност, но точно затова имаме въображение, за да си представим. Аз мога да си представя, по мой собствен начин.
Това не значи, че е истината, значи само, че е моята истина. 

И кой би могъл да каже, че тези представи не биха могли да отговарят на "истината"? Кой?

Никой, абсолютно никой...

Затова, моля те, о моя собствена душа, отговори ми на всички тези въпроси, отговори ми, моля те...

Прошепни ми в съня ми кой съм аз, за какво съм тук, има ли смисъл и причина за моето съществуване тук и сега?

Помогни ми да си припомня кой съм бил някога преди, за да си дам сметка кой съм днес и кой ще бъда утре.

Посочи ми къде принадлежа в този хаотичен и жесток свят, каква е целта на създаването ми, ако изобщо такава съществува?

Помогни ми да си спомня, просто да си спомня...