Валентин Перес уморено застана пред очния скенер, след секунда се чу звук и вратата тихо се отвори. Той влезна в дома си и се строполи на креслото в миниатюрния хол. Осветлението се настрои автоматично на приглушен режим, адаптирайки се към текущото му състояние. По стените се виждаха дузина декоративни осветителни блока с играещи пламъчета в тях, които осветяваха помещението в топлите оранжеви нюанси на догаряща камина. Беше минал поредният работен ден в склада на спедиторската корпорация – монополист в региона. И този ден бе пренаситен с напрежение и стрес, също както предишните, дори повече. Валентин се надяваше умората да не си е проличала твърде много пред неговите колеги, тъй като това можеше да се отрази върху месечния му рейтинг. Дори съвсем леко отклонение от фирмените стандарти на поведение и работа можеше да заличи дни на извоювани от стреса усмивки, бодро изречени любезности през стиснати зъби и енергичен ентусиазъм, докато се разпадаш от умора. Естествено, нямаше никакъв начин да излъже смарт гривната, която постоянно сканираше неговите физически показатели и пращаше данните на фирмения сървър, както и на няколко държавни и частни институции. Със сигурност индикаторите за неговото психическо и физическо състояние бяха разчетени и щателно анализирани от вездесъщите алгоритми, от които нищо не можеше да се скрие. Но, сред служителите беше известно, че тези данни оказваха по малко влияние върху рейтинга от енергично изразената общителност и афишираното удовлетворение от работата. Без убедително демонстриран ентусиазъм, рейтингът на служителя започваше да пада. Отначало бавно, после все по бързо, докато достигнеше до нивото, под което повече не можеше да се остане в компанията. За повечето хора подобно развитие на обстоятелствата водеше до преминаване в друг социален статус, без особени изгледи за възстановяване на предишния. На практика това означаваше по нископлатена и по малко квалифицирана работа, най вероятно смяна на самостоятелното жилище с обща квартира, чийто наем би бил съотвестващ на новия доход, адрес в по непрестижните зони на града, по ниско ниво на здравна осигуреност и най важното, по нисък социален кредит.

Валентин чу тих, но настоятелен сигнал. Смартфонът напомняше, че след десетина минути започваше редовния сеанс с неговия виртуален съветник. Това бе последната от задачите за деня. Колкото и да му се искаше да постои на креслото без да прави нищо поне още половин час, загледан в играта на изкуствените пламъци в осветителните тела, той нямаше избор. Наложително беше графикът да се спазва. Валентин въздъхна, с мъка се надигна от креслото, и се отправи към кухненската ниша за една бира. Не беше препоръчително преди сеанса да пие алкохол, но той се надяваше, че това ще остане в тайна, макар и все да го глождеше някакво съмнение по въпроса. Бирата беше почти незаменимо средство за отпускане на нервите след работа, но за съжаление, изобщо не спомагаше за добрата му физическа форма.

След първата глътка релаксираща течност мислите на Валентин се зареяха из по ведри пространства от домашната и работна среда. Това бяха планините, намиращи се на един час път с влак от бетонния мегаполис, от който той и Ирма се измъкваха за ден през уикенда. За последен път това се случи в Неделя. Боровите гори и заснеженото било на планината, по което слънчевите лъчи, пробили облаците, рисуваха подвижни картини от светлини и сенки, изумяваха привикналите на живота в мегаполиса посетители като Ирма и Валентин, с това, че друг свят, различен от бетонния лабиринт, изобщо е възможен. Още по поразителен за тях бе фактът, че този свят, намиращ се толкова близо, е останал непознат за тях досега. Планината бе тяхното общо откритие. При изкачването нагоре потъналите в сенки и мъхове гори се редуваха с тревистите, осеяни с туфи и храсталаци от хвойна склонове, а над тях се извисяваше величественият скалист пейзаж на билото и заснежените върхове. Около тези върхове бързодвижещите се ниски облаци се съединяваха и разделяха в своя танц на метаморфози.

Двамата с Ирма винаги изкачваха върха – три часа път нагоре и после също толкова надолу. И още два часа, отделени в почивки, съзерцание и споделени емоции. През последните два месеца, откакто Валентин  се запозна с Ирма, имаше няколко такива прекрасни дни. Отначало планината съществуваше единствено като тапет на смартфона и. „Обичам гледката на тези върхове“ му бе споделила тя в деня, когато той несръчно и беше поискал огънче и така се заговориха за първи път. Тогава той я попита дали се е качвала там. Валентин си спомняше отлично как тя му отговори с отрицателно поклащане на глава и лека, като че ли гузна и извинителна усмивка. След което отметна правата си черна коса, подстригана на линия, и продължително дръпна от цигарата, примижавайки с очи. В този момент Валентин, без да се замисля, я запита, иска ли тя да изкачат върховете заедно. Тя го изгледа изучаващо със зелените си очи, устните и се разтегнаха в полуусмивка, след което го му зададе въпроса, дали е бил вече горе. Той смотолеви притеснено, че никога не е ходил, но че вероятно би било интересно да се види тази планина, след като все пак е толкова близо. След няколко секунди, в които Валентин трябваше да устоява на зеления и сканиращ поглед, Ирма най накрая промълви замислено „Да, би било интересно“.

С Ирма бяха като два инертни елемента, които се възпламеняват при контакт. Те имаха нужда един от друг, от взаимната провокация, чрез която се запалваха за живот, активираха латентните качества в себе си и забравяха за ежедневието.

Двамата обожаваха тези кратки отрязъци свобода сред природата. Планината бе едно от малкото преживявания, които можеха да си позволят.  Повечето от техните познати прекарваха почивните дни във виртуалната реалност на игрите, отдадени на пиене или на лека синтетична дрога в маломерните си домове. Разбира се, това беше когато нямаха битови и други ангажименти, които никак не липсваха в живота на средната класа, към която се числяха и Ирма и Валентин. А заведенията бяха скъпи за тази класа, което означаваше най много 2–3 посещения в месеца, като едното обичайно беше след заплата.

Посещенията на планината обаче не излизаха чак толкова скъпо. Единствено билетите за влака бяха по сериозен разход, понеже двамата носеха храната със себе си. Но нима похапването на сандвичи след дълъг преход, на поляна с изглед към скалистите върхове и стелещите се по тях облаци и мъгли, не беше по добро от това, което и най реномираните заведения можеха да предложат? При подобна гледка, на фона на шума на вятъра и поклащането на клоните на дърветата, разговорите също се откъсваха от земята и се впускаха в облачния танц на метаморфози.

–Как си тази вечер, Валентин?  –обработеният глас на виртуалния съветник, прозвучал от преносимия компютър, го върна в реалността. Тези десетина минути бяха минали неусетно, както всички хубави неща в живота.

–Благодаря, добре. –сухо отговори Валентин, докато превключваше в режим на разговор.

–След уморителния работен ден е добре, човек да се отпусне в атмосферата на домашния уют, нали? –продължи съветника, а на монитора, свързан към компютъра и вграден в стената се показа изображение на изстуден кен бира със стичащи се капки вода по него. –Тогава човек може да оцени дребните удоволствия в живота... ...като една обикновена бира например. –завърши съветникът. Докато Валентин още мислеше какво да отговори, гласът добави:

–Но разбира се, първо трябва да сме приключили с всички отговорности  за деня, защото иначе такова поведение би било безотговорно, и ние не бихме били пълноценни в изпълнението на задачите си... – сякаш тонът леко се сниши, или може би на Валентин така му се стори.

–Да, разбира се –промълви сконфузено Валентин.

–Как се чувстваш напоследък, Валентин? През последните два месеца твоите показатели, като че ли, излизат от норма? –продължи гласът със загрижен тон. –Има ли някакъв проблем, нещо необичайно, което да се случва с теб?

–Не, не мисля. – побърза да отговори Валентин. –Вероятно такъв е периодът.  –успя да добави той като оправдание.

–За всичко си има причина. –настояваше съветникът. –За това сме ние, виртуалните съветници и приятели, за да помагаме на хората да осъзнаят проблемите си и да коригират поведението си, ако се налага.

–Ще помисля отново върху нещата, но за момента наистина няма какво да добавя. Чувствам се добре –каза Валентин с пресъхнал глас, но нещо го спираше да отпие от кена с бира.

След последвалата пауза от няколко секунди, които на Валентин се сториха часове, гласът отговори:

–Добре, ще поговорим за това по късно, когато си готов, Валентин. Всъщност днес исках да поговорим с теб за друго. Ти скоро навърши 27 години и от всеки индивид на тази възраст се очаква вече да е осъзнал ролята и задълженията си в обществото. Социумът не може да си позволи да толерира безотговорно поведение от страна на индивида, като например реене из облаците, замечтано взиране в имагинерни върхове и индивидуалистични капризи, нерядко водещи до бягство от отговорния обществен живот.

–Да –само това успя да отрони Валентнин, с още по пресъхнал глас.

–Значи добре разбираш нуждата от обуздаването на личните щения, случайни капризи и желания в името на обществото и Държавата? –в гласа на съветника сякаш се долавяха инквизиторски нотки.

–Е, да.

–Във живота на всеки отговорен индивид идва време, когато той трябва да се замисли за своя дълг към обществото, към свещеното призвание на всеки мъж или жена. –гласът направи малка пауза. –Да създаде семейство и поколение. –добави съветникът тържествено. –Семейството превръща хаотичния, незрял индивид в осъзнат градивен елемент на обществото и Държавата!

–Разбира се, това е така. –потвърди Валентин уморено.

–Не звучиш особено ентусиазирано Валентин, но вероятно си уморен от работния ден. –гласът започна укорително, но завърши със снизходителен тон.

–Възможно е, съжалявам.

–При създаването на семейство отговорният гражданин трябва да вземе важни решения. Едно от най важните от тях е индивидът да отхвърли робуването  на емоционалните си увлечения, случайни пристрастия и незрели капризи при избора на партньор. Най важната задача за един мъж трябва да бъде да търси майката на своите деца, вместо любовницата или така наречаната „сродна душа“.  Мъжът трябва решително да изкорени тези прояви на инфантилизъм и егоизъм в себе си!

–Да. –прегракнал звук излезна от гърлото на Валентин.

–Е, понеже живеем в забързани времена – продължи съветникът с по мек тон, –на мнозина задълженията и отговорностите не позволяват активно да търсят и впоследствие да намерят идеалния партньор и родител за техните деца. Може да се случи така, изборът да не е оптимален и това да повлече негативни последствия както за родителите, така и за поколението. –тонът сякаш прозвуча леко заплашително. –Децата трябва да имат възможно най високия социален кредит, който условията и статуса им позволяват –допълни назидателно съветникът. Всичко различно от това е в ущърб на Държавата и обществото!

Валентин мълчеше.

–Оптималният избор на партньор е сложна и отговорна задача, който не бива да се оставя на случайността.  Малко са гражданите, които притежават уменията и възможностите да отчетат всички значими фактори в тази ситуация и така да обезпечат най доброто бъдеще за своите деца, най доброто им място в обществения механизъм –гласът се забиваше като бургия в главата на Валентин.

–За щастие някои отговорни среди са помислили и за това –продължаваше съветникът, –как да се помогне на обикновените граждани в този сложен и труден иначе избор. –Агенциите за запознанства от ново поколение, действащи с мисъл и отговорност към Държавата и обществото, вече са почти незаменими в ролята си на помощник на отговорния гражданин при избора му на семеен партньор. Те са в състояние да преровят десетки милиони профила и да сравнят стотици фактори и параметри на база на усъвършенствани алгоритми, така че да изберат съвършения партньор за всеки! Сравняват се генетични черти, предразположеност към генетечни заболявания, здравен статус и здравна история на индивида, коефициент на интелигентност, характерови особености, придобити характеристики, социален статус и доходи, и още много други фактори, с цел да се получи идеалната комбинация между партньорите и преди всичко –създаване и отглеждане на оптимално поколение.

Валентин продължаваше да мълчи.

–Вникваш ли в смисъла и дълбочината на казаното, Валентин?

–Да.

–Тъй като аз съм твой съветник и най вече приятел, си позволих една малка волност –тонът на съветника звучеше подкупващо. –Понеже отдавна сме приятели, и аз, разбира се, те познавам отлично, реших да подам твоите данни вместо теб на една от тези новаторски агенции, за да видим заедно с теб какви съвпадения и резултати би получил. Искаш ли сега да ти покажа идеалното за теб съвпадение, идеалната майка на твоите деца?

–Мхм –успя да отговори Валентин с прегракнал звук.

–Отдавам неяснотата на артикулацията ти на вълнението, което със сигурност изпитваш, и приемам това за да –снизходително заключи съветника. –Ето, Валентин, виж идеалната майка на твоите деца, идеалният избор и съвпадение на базата на 2358 фактора, анализирани и сравнени от най софистицираните алгоритми на планетата! –тържествено проехтя гласът. Миг след това на на цялата стена–видеоекран се показа една безлична физиономия на млада, но някак смачкана и примирена жена, гледаща със стъклен, безизразен поглед.

–Идеалният партньор за теб, избран между десетки милиони профила. –продължаваше да дудне съветникът. –Жената, която би могла да отгледа всеотдайно твоите деца, стига, разбира се, ти да го пожелаеш!

Валентин стоеше безмълвен.

–Разбира се, в нашето свободно общество никой не задължава никого, свободата е наша най висша ценност. –говореше съветникът.  Индивидът трябва сам да вземе отговорните решения за себе си, като обществото може единствено да се надява на неговата съвест, мъдрост, морал и отговорност!

Съветникът направи пауза, давайки възможност на Валентин да се включи, но след като това не стана, продължи:

–Естествено, нашето общество не поощрява егоизма и егоцентризма, своеволието, каприза, нарцисизма и прочее човешки пороци. Проявата им говори за това, че даденият индивид не заслужава общественото доверие и благоразположение, че не отговаря на високите стандарти за обществен морал и съвест поради което не може да му се доверяват отговорни обществени длъжности. Няма как проявата на подобни недостатъци да не се отрази на социалния кредит. –накрая тонът на съветника доби метални нотки.

Сякаш буца бе заседнала в гърлото на Валентин. Изведнъж той успя да пророни:

–А обича ли да ходи на излети в планината?

–Според данните в профила, излетите в планината не фигурират в интересите на индивида. –гласът звучеше механично. –Интересите на индивида се състоят в готвене, изгодно пазаруване, пране, възпитаване на деца, поддръжка на дома и гледане на забавни програми. Нищо егоцентрично и безполезно. Смятам, че профилът е перфектен –добави съветникът –и би било особено изгодно за теб, Валентин, да се възползваш от това изключително съвпадение.

Времето забави своя ход и след няколкото мигочаса тишина от компютъра се разнесе:

–Не си длъжен да отговаряш веднага, Валентин, но един навременен отговор винаги се оценява от обществото, особено на фона на празното колебание, индикатор за вътрешни конфликти и несъвършенства на индивида.

–Не. –Валентин беше вцепенен. Нямаше представа как това „Не“ излезна против волята му от устата. След няколко мига той осъзна, че не беше против волята му.

–Не, не желая да приемам тази жена за партньор. –проговори той високо и ясно. –В момента имам приятелка, с която се чувстваме добре заедно и не желая да прекратявам нашата връзка заради избора на алгоритмите. –заяви категорично Валентин. Чувството му за реалност бе едновременно изострено и притъпено, сякаш се намираше в хирерреална, но виртуална реалност, и наблюдаваше себе си отстрани. Изпитваше ясно съзнание за случващото се, но не можеше да повярва, че се случва.

Последваха няколко дълги мига тишина.

–Съжалявам за твоето решение, Валентин. –гласът на съветника прозвуча с равен тон. –Системата винаги уважава свободната воля на гражданите. Всеки пълноправен гражданин има правото да взима решения за себе си и да понесе отговорността си за тях. Надявам се, че имаш ясното съзнание за това, Валентин.

–Да. –сухо каза Валентин.

–В такъв случай нашият сеанс за днес приключи. Лека нощ, Валентин. –на екрана на стената иконата на съветника угасна в сиво.

Вцепенено безразличие беше обхванало Валентин. Усещаше се, сякаш бе обвит в памук. Всичко беше наред и нищо нямаше значение. Само памук, облаци от памук. Изведнъж в тези облаци се появиха дупки, през които слънчевите лъчи рисуваха подвижни картини от светлини и сенки върху заснеженото било на планината... Валентин се усмихна. Беше красиво, безмълвно и спокойно.

Трябваше да чуе Ирма. Каза името и на глас и зачака.

Сигналът даваше свободно. Той чакаше. Не знаеше колко време е минало, когато равният женски глас на оператора го информира:

–В момента абонатът не желае да разговаря с вас.