– Това е всичко, което имам. – Подаде вързопчето, ръката му трепереше, очите – сини и бели като облачно небе, плуваха, сърцето спря да почине, а спомените му свършиха пътя си.
Никой не взе вързопчето.
– Вземи го ти, сине. – Пресегна се и доближи ръката на мъжа край печката. Той беше висок, строг, леко начумерен. Лекар. Не си беше идвал от двайсет години. Трябва да е станал добър лекар. Иначе няма да го търпят в чужбина. Само ние тук търпим некадърниците, не само лекарите.
Но за какво ли ще му послужи това вързопче?
Замисли се. Синът му вероятно нямаше нужда от съдържанието на вързопчето.
– Тогава ти, дъще. – Дъщерята стоеше в ъгъла. Там обичаше да стои винаги. Дори когато се омъжи и си идваше чат-пат вкъщи вече не като мома, не като щерка, а като зряла съпруга, пак там си стоеше. В ъгъла. Като майка си.
– Защо все в ъгъла стоиш? – попита веднъж жена си, като видя и дъщеря си до нея. – Научи и детето така.
Съпругата му не отговори. Тя рядко му отговаряше. А и той не обичаше да я разпитв ...