В главата ми като виелици се въртяха неспокойни мисли, докато заедно с баба скубехме плевелите около ягодите. Дядо, майка и татко пръскаха овошките в другата градина и им бях благодарен, че не са около мен. Баба беше добродушна жена, можех да споделя с нея всичко и тя щеше да ме изслуша, но незнаех дали бих приел съветите, които ще даде. Тя, също като родителите ми, бе праволинейна жена, макар привидно не толкова твърда в позицията си. Щеше да ми каже да се успокоя, да изляза с приятели, да се старая да не мисля за мъртвия ми брат, дори да си повтарям, че вече не съществува. След това, с мрачно изражение ще прошепне на майка и татко, че не мога да преживея смъртта на Иво и трябва да ми се обръща повече внимание. А аз не исках да става така.
Работех усърдно, стараейки се да не изпусна нито едно стръкче трева, надявайки се, че така баба няма да ме заговори. В един и половина я излъгах, че снощи с едно приятелче сме се срещнали и сме се разбрали да се видим в два часа. Разбира се, баба се ...