Зоя пак се събуди с безмълвен писък в съзнанието, с блясък на ужас в широко отворените й очи. Капки ледена пот се стекоха от челото й. Отново й се беше явила в съня й. Какво беше тя - бледото, сребристо сияние, наподобяващо толкова много сестра й? Призрак ли беше, зъл демон, който я измъчваше или мълчалив ангел, който искаше да я предпази от поредната й грешка? Беше постигнала всичко в живота – съпруг, който безропотно я следваше и удовлетворяваше всяко нейно желание, деца, които бяха на върха на успеха, имаше луксозни жилища, както и децата й. Чувстваше се велика в собствените си очи. Всичко това беше го постигнала с много труд, но и с още нещо.
Сестра й – тази нещастница, която беше починала от тежка болест. Беше отдала живота и здравето си, за да помогне на децата си. Защо отново й се явяваше в съня и я мъчеше?
Сестра й Мария беше красива, мила, добра. Хората бяха пленени от смирената й усмивка, която изпълваше сърцата им със светлина. Мария беше щастлива, беше сгодена за любимият си мъж, който й беше подарил златен пръстен. Усмивката й не слизаше от лицето й, а гласът й звънтеше като песен на славей през пролетта. Това щастие Зоя неможеше да понася- звънтящата мелодия от гласа на сестра си, щастието в очите й. „Ще ти отнема щастието!“- се зарече тя и успя. Погреба годежният пръстен на сестра си в градината, погреба и живота й с това.
След месец се състоя и сватбата. Зоя се омъжваше за годеника на сестра си. Беше планирала и постигнала всичко това, което беше част от плана й за нейното велико израстване в живота.
А, Мария? Зоя й отне всичко- щастието, мечтите, щастливата й усмивка. Мария пак се усмихваше, но усмивката й беше тъжна и блясъкът на очите й се изгуби. От големите й, красиви очи се излъчваше само безкрайна тъга.
Не след дълго Мария също се омъжи. Омъжи се за първият срещнат, който нямаше как да върне щастието й. Роди му две прекрасни деца. Мария ги обичаше. Децата станаха смисъла на живота й, запълваха дните й със светлина. Но изборът й на съпруг се оказа фатален за нея. Той беше зъл. Тормозеше я както психически, така и физически. Унижаваше я, изневеряваше й. Не след дълго я изгони като й отне единственото й щастие – децата й. Останала бездомна, нещастна, със страдаща душа, това бе и предпоставка коварната болест да се загнезди в измореното й от ежедневната борба за оцеляване тяло. И въпреки всичко Мария не спираше да се бори за децата си, неспираше да се труди, за да им осигури дом и по-добър живот. Така неусетно отмина живота й. Тя издъхна тихо и незабележимо, изтощена от битките за оцеляване.
А, Зоя? Зоя беше на върха на щастието си. Планирала и постигнала всичко в живота си. Но защо и се явяваше в съня й бледото, сребристо сияние, наподобяващо толкова много сестра й?
Смразяваш писък се разнесе в непрогледната, безлунна нощ. Писъкът на кукумявка разсече като с нож тишината, която бе прегърнала града. Щастие и нещастие, възход и падение и два дракона бял и черен, които водят вечната битка между доброто и злото. Дали възходът е наистина възход или е най-голямото падение?
Кукумявката проплака тъжно. Възцари се отново гробовна тишина. Пълноликата луна освети нощта. Настъпваше нов ден.
И този ден протече като предходния и пак настъпи нощта. Зоя не можеше да заспи. Беше много уморена, но се страхуваше да затвори очите си, страхуваше се от призрачното видение, което я посещаваше в съня й. Въртеше се в леглото и мислеше, спомняше изминалият си живот, спомняше си това, което беше причинила на сестра си. „Не, не съм виновна! Аз работих по своя план, който си бях създала. А, дали наистина не съм виновна за смъртта на Мария? Дали, всъщност не съм аз първопричината за сполетялото я нещастие, за болестта й и за смъртта й?“ Цяла нощ Зоя не можа да заспи.
Беше месец май и момините сълзи бяха вече нацъфтели. Зоя си спомни, че Мария много ги обичаше. Набра малко букетче, приготви се и отиде на гробища. Застана пред белият мрамор и тихо заплака. Падна на колене. Постави букета от момини сълзи на гроба на Мария и тихо я помоли за прошка.
Сребристобяло призрачно кълбо изплува от пръста на гроба на Мария и се устреми към небето.
След няколко дни хора дошли да обиколят гробовете на близките си, откриха изстиналото безжизнено тяло на Зоя върху гроба на Мария.
Един стар човек въздъхна и си промърмори тихо: „Да, тук свършват всички планове и нищо повече не ти трябва, и нищо не можеш да вземеш със себе си, освен голата си душа!“
© МД Все права защищены