Why do all the good things come to an end?
Затвори очи, преглътни, опитай се да вдишаш още венъж... не намерих сили. Отворех ли очи - сълзите щяха да ме залеят, преглътнех ли - нещо в гърлото ми ме задавяше, вдишах ли - задушавах се. Започнах да вървя по-бавно, защото не виждах почти нищо от сълзите. Те се стичака бавно и ми напомниха колко много го обичам, колко много имам нужда от него и колко много той се отдалечи от мен. Боли ме, обичам го, искам го, страх ме е да не го загубя, защото загубя ли го не знам какво ще се случи с мен, ще потъна и не знам дали бих могла отново да изплувам. Не чувах нищо и затова се спрях, исках да върна времето назад и всеки път, когато стигна до момента, в който се намирах сега отново да превъртя времето назад и после пак, и пак, и пак, и така до безкрай.
Седнах на първата пейка, която видях. Тя ме пренесе назад във времето, отвлече ме от празната градина и ме заведе на онова място, в онзи така далечен коридор, където той за пръв път ме хвана за ръка, където за пръв път ме целуна.Беше толкова чисто и искрено. Аз - малка, объркана и все още нищо не разбираща стоях пред него - толкова невероятно. Тогава го усетих, тогава го почувствах, онова, което помним цял живот от първата тръпка... Тогава просто се обърнах, усмихнах се и затворих очи, за да запаметя мига завинаги. И сега този миг беше толкова далечен, все едно не се беше случило на мен, все едно сега той беше друг човек.
Поех си дъх, друга картина, друг момент, друго място... същото чувство. Отново - аз и той, макар и след толкова много месеци аз бях запазила тайно скрито онова чувство и тогава просто му го споделих, а той най-искрено просто ми отвърна със същата онази притесненост, с която срамежливо говореше за чувствата си... Обичах да мисля за това, обичах да си спомням моментите, прекарани заедно с него, тези моменти, когато съм искала всичко друго да изчезне и да сме само двамата. Колко по-рядко имахме такива мигове, колко по-често аз плачех сама далеч от погледите на всички - присмиващи се и съчувстващи, колко отдвна беше последното изречено от него "Обичам те!", колко ли неща още криеше от мен, колко пъти той ми се обади просто, за да чуе как съм, колко пъти на ден аз обръщах глава на другата страна, защото той се държеше по-мило с някоя друга, отколкото с мен, колко беше трудно... всичко това ми идваше в повече. И нямаше какво друго да направя, освен тайничко да страдам, нямах друг избор.
Появи се мъгла, притъмня и стана по-студено, но тъкмо когато щях да си тръгвам започна да вали. Дъждът беше силен и мъглата правеше всичко да изглежда още по-далечно... Денят на една от първите ни срещи, когато беше дяволски студено отново валеше. Ние бяхме сами и чакахме да спре, но с чакането той само се усили. И пак валеше, но дъждът само ме караше да се смея, да го целувам толкова силно, така че дъхът ми да спре, да го притисна толкова близо до себе си, че да усетя как сърцето му бие, да положа глава на гърдите му и той да ме погали и да ме целуне по косата, както винаги обичаше да прави. Обичах този дъжд, той ме правеше щастлива, а сега... пак вали, но него го нямаше, той беше другаде, не мислеше за мен, не тъгуваше като мен, дори не знаеше нищо. А аз само мълчах и се хващах с всички сили за спомените с него...
Когато стигнах спирката, бях вече съвсем мокра. Обърнах се назад и бавно с поглед изпратих пейката, която утре отново щеше да ме чака, за да ме стопли след, изпълнения с премълчани думи и тежки погледи, ден.
© Алина Все права защищены