Всички момиченца на шест годинки като мен искат непознатите хора да ги забелязват и да им се радват. Затова, когато с мама и татко пътуваме с влак и трябва да чакаме на някоя гара, аз заставам в средата на чакалнята. Покланям се, казвам на висок глас двете си имена, както прави оня чичко, който представя артистите, когато участват в концерти. После започвам да пея или да рецитирам. Песента не е детска, а е от тези, които моите каки си тананикат и са научили от радиото. Наричат ги естрадни. А стихотворението е от детската градин. – последното, което моята учителка ми е дала за тържеството. Обичам да ми ръкопляскат и се радвам, когато на малките ми рамене поникват крилца. Усещам ги тези галещи перушинки, наистина ги усещам, а това ме кара да се усмихвам щастливо.
Днес мама ми каза, че чакаме гости. Понякога дошлите са мното скучни и аз не им се радвам. Когато дойде приятелат на татко Георги - Соръка (кой ли му е дал това интересно име?), си "умирам от щастие"! Чувала съм големите да казв ...