Стефан все бързаше. Още със събуждането си сутрин, той гледаше да улови всеки миг от деня. Докато пиеше кафе вършеше още няколко неща. Оправяше си леглото, вземаше душ. И почти никога не закусваше. А така му се искаше да има закуска. Но все бързаше. И никога не му стигаше времето. От дома на работа и обратно. Това бе неговото ежедневие. В един от почивните дни, младият мъж бе изпил вече кафето си. Стана от стола. Облече се и излезе на обичайната си разходка в парка. Трудно се настройваше от работната седмица към времето за почивка. Седна на пейка. Опитваше се да бъде спокоен. Бе си взел кафе от машина на главната улица. Мисли за неща, които го плашеха нахлуваха в главата му. Не го свърташе на едно място. А с такова нетърпение очакваше да дойде тази почивка. Навел глава и забил поглед в земята, той се стесна, когато чу ведър глас:
- Добро утро, Стефчо! Как си?
Негов познат се бе спрял пред пейката.
- Добре, нали виждаш как съм. Разхождам се. Седя. То, няма и какво да се прави.
-Я се сте ...