Ъгълът мълчеше, потънал в тъмнина. Той беше специален, защото събираше в себе си всичко онова, което се свършваше със стените и пода. Ъгълът беше техният център, допирна точка и комуникация. По принцип той живееше на границата между песимизма и оптимизма – винаги беше малко затъмнен, но и винаги устремен към светлината, на която стените и пода се радваха.

Днес Ъгълът беше тъжен. Новите наематели на стаята сложиха пред него голям шкаф и до гънките му изобщо не достигаше светлина. Той се протягаше по дължините на пода, по стените, стигаше дори тавана, но светлината оставаше далече от него.

Ядосваше се Ъгълът. Много се ядосваше и тайно се надяваше насъбралата се в него тъма да избликне и да изгони натрапените му мебели. Но дори стените и пода не усещаха смущението, което се криеше в душата на Ъгъла. Тъмата я обземаше, не, вече я беше превзела и той потъваше в острите си гънки изпълнен с нея. А денят приливаше – шумен, многоцветен, светъл. Той съществуваше според собствените си закони и потребности, които сега не бяха част от живота на Ъгъла. Живот, изпълнен с мрак и надежда. Всъщност именно надеждата беше тази, която караше Ъгъла да поддържа своята важна роля – той безотказно продължаваше да бъде общото, което свързваше стените и пода. Вършеше с удоволствие тази си работа, защото от нея научаваше за случващото се отгоре, от светлата страна на стаята.

Времето летеше. Ъгълът продължаваше тъмното си съществуване с непримиримост. За да остане верен на отговорната си длъжност, той бе започнал да гледа философски на всичко онова, което му се бе случило. Сгушен между брътвежите на стените и пода, той осъзнаваше, че трябва да вярва, дори когато не може да се бори и трябва да вярва още повече, когато му пречат да се бори. И той вярваше. С цялата си душа и с цялото сърце, със съзнанието и с болката си вярваше, че все някога отново ще види светлината. Но вярвайки, мразеше шкафа. Шепнеше откъм гърба му клетви и ругатни, обиждаше го, гонеше го. Но шкафът не помръдваше от мястото си и не отговаряше на Ъгъла. И когато изпаднеше в състояние на пълен бяс и яд, Ъгълът се изпълваше с неимоверната чернилка на мрака, блъскаше се сам в себе си и се опитваше да изкриви гънките си, но те оставаха прави и протегнати по дължините на стените и пода.

Един ден, вкопчен във вярата си и побеснял от затворническото си положение, Ъгълът се протегна нагоре. И... чудо! Върху дървената плоскост на шкафа се беше появила цепнатина. Ъгълът се изпълни с радост. Не много голяма, защото той или я беше забравил, или просто никога не се беше научил как да бъде много щастлив, но все пак радост. Беше му хрумнало, че той, както светлината, а както меджувпрочем и мрака, са по-големи от някакъв си шкаф. Мислеше си: "Ако приемем, че светлината е вечна, то значи и мракът е вечен. Но мракът съществува само в разрез със светлината. Светлината е навсякъде и когато се случи нещо да застане на пътя ù, то създава мрак след себе си... но, като се замисля малко повече и като имам предвид това, което току-що видях, оказва се, че ние Вечните надживяваме Прехоните, причиняващи мрак, пречки. Тогава, логично е – заключи Ъгълът – аз и светлината да надживеем проклетия шкаф и мрака, който той поражда..."

Тези мисли караха Ъгълът да се чувства добре и да вярва още по-силно в своето всевечие и в наближаващия край на агонията в мрака.

Времето не спираше своя ход, а процепът на гърба на шкафа ставаше все по-голям и грозен. Присъствието му се изпълваше с поскърцвания, прилични на въздишките на грохнал старец. Един ден откъм лицето му се чу трясък. Стените зашушнаха помежду си, че едната врата на шкафа се била откъртила и паднала. Грозното и монотонното им шушукане причиниха болка на шкафа и той с последни сили се обърна към най-големия си съдник:

- Ъгле, с години мълчах, когато ти ме нараняваше, търпях присмеха и обидите ти, без и дума да отроня, днес искам да се сбогуваме. Моето време вече е дошло. Ти не ми беше приятел, нито аз на теб бях приятел, но връзката, която имахме, беше много силна. Аз исках или не пазех лицето ти от парещите лъчи на слънцето и те запазих все така бял, както беше, когато за първи път те видях. Ти пазеше гърба ми от него, като го обгръщаше с хладната си тъмнина. Ние си бяхме полезни. Когато майсторите ме махнат оттук, ти ще видиш това, което сега ти се струват брътвежи. Сбогувам се с теб и ти благодаря! – скърцането на стария шкаф се замени от стъпките на майсторите. Те го удряха, чупеха, хвърляха парчета от него връз пода. Скоро скърцането спря. Големият шкаф се беше превърнал в купчина дървесина, която вече изнасяха от стаята.

Светлината се ширна по дължините на Ъгъла, толкова светла, че чак го слепяваше. Мислите му се мятаха от цвят на цвят и го радваха с пъстротата си. Стаята беше останала пуста, но светлината стигаше до него и той ù се любуваше. Да, наистина шкафът го бе предпазил от рушащата ù сила. Да, той наистина седеше като светло петно върху стената, но и толкова много му бе откраднал този шкаф, че тази последна мисъл дори не притесни Ъгъла. Той беше спечелил битката на живота си и беше разбрал нещо много важно – вярата и търпението го бяха довели до този щастлив момент. И той му се радваше с цялото си същество.

Времето се нижеше неусетно. Скоро стените подобно на шкафа също започнаха да скърцат. Правите им черти се поогънаха. Лепежът им започна да се напуква. Фините линии ставаха все по-дебели и скоро се запревръщаха в дупки. Дупките позволиха на тухлите да се ронят, а скърцането ставаше все по-притеснително... Тогава Ъгълът разбра, че е пропуснал нещо още по-важно от търпението и вярата. Това беше неизбежността. "Значи – помисли си Ъгълът, отдавна изкривил линиите си, - вечна е само светлината..." И тихо погледна към нея. Пое си дълбоко въздух и рухна затиснат под остатъците на старата къща.