ЗА ЧУВСТВАТА

Мислех, че чувствата са, с които озарявам околната среда – видимото и невидимото, с които мога да проникна до дълбините на нещата, да приема тяхната светлина, отразена в моето, жадно за истините на живота, съзнание. Мислех, че всичко, до което се докоснат чувствата ми, ще се усмихне, ще разцъфти, ще ухае, ще затанцува и запее, ще се понесе като буйна река по склоновете на душите ни, ще сплоти десниците ни, ще възпламени сърцата ни за велики неща, за подвизи, за добрини... Колко съм се лъгала...! От наивност ли, или от прекомерна вяра? А, може би при повечето от хората, които навлизат в живота с отворени към другите сърца, е било същото. Сигурно и те са изпитали тези терзания, за да помъдреят и разберат, че чувствата загубват способността си да осветяват другия, когато се срещнат с него, ослепяват от неговата светлина, не винаги чиста, а собствената се обръща навътре и осветява съзнанието и душевността, оголва ги до самата им същност. Така разголени, те стават прицел на пошлост, наглост, лицемерие, злоба... Мръсни ръце ги докосват, дори сграбчват, разкъсват, разстрелват. Неочакващи, в първия момент те са учудени, стъписани, ужасени... Единственият въпрос „Защо?“ пронизва същността им, затваря ги в мъчителната клетка на самотата. Единствено там те могат да обследват събитията, реакциите, отраженията двупосочно и направят своите изводи. Но ще могат ли сами да се справят, да се изправят и продължат? Те са себе си, със своите доброжелателни чувства към заобикалящата среда. Нима трябва да ги променят, да ги превърнат в безразличие и дори омраза? Та, това е страшно. В какъв свят ще живеем, ако всички приемат тази промяна за себе си? Но ще можем ли да издържим на болката да бъдем себе си? И изходът – изходът е в Маската. С нея ще се слеем с масата, в обществото – неизвестни, но съществуващи, различни от това което сме и което другите са. Променя се изцяло лицето на общността – отвън измамно, силиконово красиво, духовно – пепел от рози, напомпани мускули, с риск да умрат млади и „силни“ от инсулт и инфаркт... а отвътре – плачещи, ранени, опустошени... А, ако се превърнат в антипод на Човек и в омразата си станат садисти, убийци, наемници в калта на унищожението, или просто в неуравновесени хора, неразбиращи смисъла и ценностите на понятията, люшкащи се от едната крайност, до другата, някак си неуловими, но нанасящи поражения където преминат, с каквото се докоснат? Всичко има покрай нас и дори в нас, и в един момент самите ние не можем да се познаем, защото, за да се оцениш, трябва да се сравняваш с другите, с времето... а всичко покрай теб е разнопосочно, разногласно, разномислещо, разнописмено, разночувствено, разнодействащо...
Кой си ти, Човеко? Коя съм аз в този помитащ ураган? Ще утихне ли бурята? Кой, маскиран, ще преброява жертвите от нея – материални и духовни?
Отново – Кой? А, кога ще се възстановят истинските Човешки чувства – добрина, честност, откровеност, доверие, взаимност, любов...? Дали внуците ни ще ги изпитат, или във века на роботите, самите те ще станат роботи и ще бъде напълно естествено за времето си?
Ще настъпи ли някога „Векът на Любовта“? Поне сега, на хоризонта такава светлинка не се забелязва...

11 12 2018