Болката в сърцето ставаше все по - силна. Колко е реална! - учуди се с частица от ума си той. Не беше се сещал, че "сърдечна болка" не е само израз. Напротив, с всяко вдишване болката растеше и се разливаше по цялото тяло.
А не се бе случило нищо особено, нищо специално. Той само бе видял как си върви, как си отива денят му - спокоен, притихнал в хладния, опустял град. Опустял? Не, по - скоро пречистен от шум и движения, град, изправил се като огледало пред него. Отрезвяващо. Страшно. Не стига това, ами изскочи отнякъде и тая болка в сърцето. "Не ми харесва това, което видях - жестоко е огледалото. Не е мой този ден, не съм аз и не искам да съм аз в него. Искам тишината на шептящи молитви, на монаси, кротко докосващи стари икони, камбанения звън на запалените кандила. Защо не съм там, където всичко е родно и мило, където се чувствам сякаш цял, а не разпилян. Скъсах броеницата и топчетата се разпиляха и как ми се искаше силен вятър да ги запокити през девет земи нататък, завинаги! Мисле ...