"Хубавите ябълки свинете ги ядат" - за пореден път тази мисъл се прокрадваше в съзнанието й. Разсърди се на себе си, беше си обещала повече да не се самонаранява. Поне не и тази вечер. Полупразната чаша я накара да се замисли за празния си живот. А малкото останало вино, сякаш олицетворяваше надеждата, която все още не беше угаснала.

   "Трябва да е от виното" - каза си, като че ли за оправдание. Но мисълта за нейната хубава ябълка не я напускаше. Защо мисли за това, скара се на себе си за хиляден път. Да, тя си е виновна, сама избра да заеме ролята на "любовницата". А той, та той е мъж... Мъжката сила, смелост, самоувереност - само митове... една голяма заблуда. И едно невероятно удобно оправдание - семейството. Най-святото нещо, което всъщност той потъпква всеки път, когато я вземе в прегръдките си. Въпреки това, то остава една константа, която никога няма да напусне живота му.

   Не го обвиняваше, виновна беше единствено тя, заблудена от любовта си. Сама избра да бъде такава. Сама му каза, че за нея няма значение, че го обича достатъчно силно. Кого заблуждаваше, себе си или него? И замисляйки се, за първи път го съжали. Досега беше мислила само за себе си и своите чувства. Нито за момент не се беше поставила на негово място. Колко ли се измъчва от двойнствения живот, който трябва да живее. Тя знаеше колко много я обича. Тя беше неговата сродна душа, неговата хубава ябълка, сам й го беше казал. И какво ли чувства той всеки път, когато се прибира на едно място, където получава само презрение. За първи път осъзна колко сила е необходима, за да се жертваш и да се връщаш при останките, напомнящи дом и семейство.

   "Защо най-прекрасният човек трябва да страда? Защо и аз трябва да изпитвам толкова болка и вина?" Да, тя знаеше колко е грешна, колко ужасно постъпва, поставяйки го в такова положение. Как потъпква достойнството си, приела да бъде втората.

   И все пак... нима любовта не е достатъчна. Тяхната любов, макар и да е грешна, невъзможна, за тях е последен пристан. Единственият, който може да ги запази живи и истински. Този огън, който кара дъхът им да спира и ги възражда всеки път, щом се докоснат.

   Звънецът я изтръгна от унеса, изпълнен със спомени, усмивки, сълзи и две съвършени ябълки. А на вратата беше той и само една негова усмивка я накара да забрави всички свои съмнения и страхове. Сега той беше неин, макар и за кратко, но и достатъчно дълго, за да оставят поредните белези от любов в сърцата си.