Произведението не подходит для лиц моложе 18 лет.
Голата крушка примигваше и това още повече изнерви Антония, която се опитваше да учи за изпита по финанси. Не можеше да се концентрира изобщо, а изпитът бе на следващия ден. Не бе подготвена и колкото повече четеше, се убеждаваше в това. Да не говорим, че доцент Славчев не пишеше лесно тройки. Дори за тройка се изискваха сериозни познания. Чакаше я безсънна нощ.
Съквартирантката й Жана, която бе студентка по медицина, гледаше някакъв сериал и от време на време се кискаше. Антония не можеше да разбере какво толкова смешно намира Жана в тази тъпотия.
– Жана, моля те смени крушката, играе ми по нервите.
Жана поклати глава и каза:
– Нямаме крушки. А и се опасявам, че проблемът е във фасунгата.
– Е, не! Това не е истина….
– Много ли е труден този изпит!
– Много.
– А ти започна да четеш едва преди седмица.
– Известно ми е, Жана, не ми напомняй.
– Може пък да не те скъсат.
– Едва ли.
Жана се почеса по челото, прокашля се и каза:
– Ако искаш да те гипсирам?
– Моля?
– Може пък да помогне.
– Какво? Да ида пияна на изпита?
– Не бе, Тони, гипсирана, наистина гипсирана.
– Я пак!
– Ами мога например да ти сложа гипс на крака и това да ти послужи като оправдание, че не си учила.
Антония изсумтя. Но идеята не ѝ се виждаше интересна. Реши да я обмисли.
– Как се сети за това нещо? – попита.
– Ами в момента изучаваме методите за обездвижване на травмирани крайници.
– Мислиш, че онзи темерут ще се трогне, ако ме види в гипс?
– Не знам. Не го познавам. Но… човешко е да… прояви разбиране. Счупила си си крака все пак, боляло те е, по болници си ходила, не си имала нито време, нито сили да учиш.
– Това е вариант, но не искам да ходя с гипс. Гадно е.
– Твоя воля. Забрави.
Антония помълча малко, погледна купчината учебници на бюрото и въздъхна.
– Сложно ли е?
– Кое?
– Гипсирането.
– О, не особено. Първо се слага нещо като чорап, после се омотава крайника с ватирана материя и накрая ролките с гипс се мокрят и…
– Ама ти имаш ли ги тези неща?
– Имам, в колата. Останаха от вчерашното упражнение.
– После лесно ли се маха това чудо?
– Реже се със специална ножица. Мога да намеря такава.
– Малко ме е страх… Да се явя в такъв вид пред колегите…
– Аз не виждам нищо срамно. По-срамно е да се мами. Освен това, ако веднага след изпита ти махна гипса, всичко ще лъсне.
– Виж какво, Жана, аз не обичам да мамя. Просто този предмет не ми се отдава. А и доцентът е гадняр. А и не ми остана много време за учене.
– Добре де. Не исках да те обидя.
Антония стана и закрачи напред– назад из стаята. Накрая махна с ръка и хапейки устни рече:
– Съгласих се. Действай.
Жана сви рамене, взе ключа от колата си и излезе.
***
Докато гледаше гипсирания си до средата на бедрото ляв крак, Антония се притесни още повече. Опасяваше се, че в плана има много неясноти.
– Хей, Жана! А как ще ходя?
– Изненадвам се, че не ме попита за това досега. С патерици ще ходиш, разбира се – отвърна тя и с бързи, но внимателни движения започна да заглажда все още мократа повърхност.
– А те къде са?
– Долу в мазето има едни. Ползва ги известно време леля ми, когато си навехна глезена. Това беше преди няколко години.
– Добре. А защо ми гипсира стъпалото почти в шпиц? Не ми изглежда хич естествено това положение.
– Ха–ха, за да приличаш на балерина – подсмихна се Жана. – Шегувам се. За да не се изкушаваш да стъпваш, затова. Затова и ти сгънах леко коляното.
– Аз предпочитам да мога да стъпвам.
– Лошо потрошените не бива да стъпват. Или искаш да те хванат в измама?
– Добре де. А пръстите ми така ли ще стърчат?
– Пръстите не се гипсират. Можеш да ги мърдаш колкото си искаш.
– Дали да не си лакирам ноктите?
– Остави ги така. По сладички са така – измърмори Жана и нежно потърка зацапания с гипс палец на съквартирантката си. – Ей сегичка ще ти изчистя пръстчетата с мокър парцал, не се безпокой. – Изчисти ги, и то много старателно, сякаш изпитваше удоволствие от това занимание.
– Колко си висока? – попита Жана.
– Защо?
– За да ти наглася патериците, защо!
– Метър и шейсет и три.
После Антония дълго време се упражнява в ходене с патерици, следвайки наставленията на Жана. Дори излязоха на стълбището и потренираха слизане и качване. Антония се чувстваше тромава като слон, но се справяше. В края на вечерта толкова капна, че заспа почти веднага щом си легна. Преди натежалите ѝ клепачи да се затворят, усети как Жана я погалва по челото и допира усти до слепоочието ѝ. Каза си, че утре ще помисли дали подобна интимност е нормална.
***
Антония с мъка си измъкна от малкото ситроенче на съквартирантката си, намести непохватно раницата си на гърба и се подпря на патериците. Огледа се притеснено. Пред входа на университета бе пълно със студенти. Някои от тях познаваше по физиономия.
– Хайде, късмет! – каза Жана, смигна ѝ и отпраши.
Впила поглед в земята, Антония закрачи бавно напред. Гипсираният ѝ крак се полюшваше с неестествена безжизненост, но без никаква опасност босите й пръсти да закачат плочника. Вътре под превръзката ставите сякаш се съпротивляваха срещу безпричинното обездвижване. Антония не можеше да свикне с мисълта, че не може изобщо да използва левия си крак.
Някои от хората, с които се разминаваше, й хвърляха любопитни погледи. Когато стигна до входа, няколко услужливи ръце задържаха вратата отворена, за да може да влезе безпрепятствено. Всички ѝ правеха път.
Тъкмо завиваше към изпитната зала, когато я стресна вик на уплаха:
– Олеле, Тони! – Беше едно от момичетата, с които Антония дружеше. После изведнъж я наобиколиха 7–8 човека, все приятели и познати. Всички изглеждаха потресени, или поне изненадани, от факта, че колежката им е пострадала.
– Какво е станало, Тони? – попита приятелката ѝ и прехапа долната си устна.
– Ами… нищо. Счупих си крака.
– Ужас! Как стана?
Антония много добре знаеше, че ще се наложи да дава обяснения, но не си бе направила труда да измисли правдоподобна версия. Сега се налагаше да импровизира.
– Ами … паднах по стълбите в един подлез. Беше хлъзгаво… заради дъжда.
– Боли ли много? – намеси се един от колегите ѝ.
– Боли.
Всичките закимаха съчувствено.
– Има счупено значи, така ли? – попита русоляво момиче, което Антония познаваше съвсем бегло.
– Да, на две места.
– О, горкичката! И докога ще си в гипс?
Антония се позамисли. Чак сега си даваше реално сметка, че не може просто така да се отърве на следващия ден от гипса. Измамата щеше да лъсне и … всички щяха да ѝ се подиграват, да я намразят дори. Но за момента най-важното бе да си вземе изпита.
– След месец съм на преглед. Тогава вероятно…
После куцукащата Тони и кортежът ѝ от колеги се оправи към изпитната зала.
***
Антония се настани на първия ред по препоръка на един от асистентите. Доцент Славчев четеше нещо и само я стрелна с очи.
Писменият изпит бе доста труден за Антония, но за щастие се паднаха въпроси, по които тя знаеше нещичко. Успя да си припомни и част от споменатото на лекциите, така че писа доста. Някои неща не бяха по темата, но тя ги включи, за да покаже, че е учила.
След като писменият изпит приключи, асистентите събраха листата, а доцент Славчев каза:
– Изчакайте отвън колеги. Ще ви викам по азбучен ред, само предлагам колежката с патериците да мине първа, за да я улесним.
Разбира се никой не възрази. Студентите се изнизаха навън, а Антония бе доволна, че ще бъде първа, защото чакането винаги ѝ се отразяваше зле на нервите.
Доцентът прочете написаното от Антония, после я погледна подозрително и с жест я подкани да дойде при него. Антония се надигна, старателно намести патериците си под мишниците, и с преднамерено тромави движения закуцука към бюрото. Докато сядаше, примижа, присви устни и изпъшка лекичко, за да покаже, че изпитва болка. Доцентът се позачуди, после стана и довлече един стол.
– Ето, колежке, подпрете си крака, така ще ви е по-удобно. – Антония благодари, остави патериците на пода и подхвана гипсирания си крак. Смяташе да го вдигне много бавно, за да демонстрира безпомощност. Доцентът обаче я изпревари и внимателно подпомогна повдигането и наместването на крайника върху стола.
После почна голямото разхождане из целия материал. Потящата се Антония не можа да отговори на повечето въпроси, но се опитваше да замаже пропуските си с логични разсъждения. Доцентът я гледаше строго, сякаш се канеше да й закове двойка. И после изведнъж всичко приключи. Доцентът се приведе напред и каза:
– Колежке, за тройка сте. Но като се има предвид, че се опитвате да мислите и че заради крака едва ли сте имали възможност да се подготвите по-добре, ви пиша четири. Искам да запълните пропуските в знанията си. Ясно?
– Да, господин доцент. Много благодаря! – Антония взе студентската си книжка и се изправи. За малко щеше да падне, от вълнение бе забравила, че има проблеми с придвижването.
– Леко, колежке, да не паднете! Болнични не ви ли дадоха?
– Дадоха ми …
– Но все пак дойдохте на изпита! Браво! – Кимна към крака й. – Какво? Счупен ли е?
– Да, на две места.
– Пожелавам ви бързо оздравяване!
На излизане Антония, въпреки че ходеше с патерици, имаше чувството, че лети. Беше щастлива. Е, малко я беше и яд, че се бе подложила на гипсиране, въпреки че и без него щеше да изкара тройка.
***
После всичко бе като в сън. След като изчака в едно кафене приятелите ѝ да излязат от изпита, Антония „хукна” по заведения с тях. Някои бяха скъсани, но въпреки това стана веселба. А Антония получаваше по-голямо внимание от обикновено, може би защото бе „пострадала”. Мнозина пишеха по гипса ѝ пожелания за бързо оздравяване. В един клуб се наложи да се качат по вита стълба на горния етаж, защото долу нямаше свободни места. Когато видяха, че Тони се затруднява, колегите ѝ я занесоха горе на ръце. Тя никога нямаше да забрави това прекрасно чувство да бъдеш носена на ръце.
***
Дойде ваканцията и всички се разотидоха по родните си места. Антония обаче остана в големия град, защото не искаше да плаши родителите си с „гипсираната” визия. Бе решила да изчака един месец и когато Жана й свали гипса, да се прибере. Дразнеше се, че се налага да ходи с патерици, но поне имаше компания – Жана. А Жана бе много мила и угаждаше на Тони във всяко нещо. Двете ставаха по-близки с всеки изминал ден.
Най-накрая измина месец от гипсирането и двете решиха да сложат край на играта. Жана сряза гипса с нещо подобно на клещи и отдолу се появи дълго обездвижваният крак на Тони. Гледката бе грозна – много мъртва кожа и наболи косми, – но това бяха бели кахъри. Най-лошото бе, че мускулите ѝ се бяха свили и отслабнали, а коляното и глезенът ѝ бяха вдървени и много трудно се сгъваха.
– Това нормално ли е? – попита притеснената Антония.
– Мисля, че да – отвърна Жана и се зае да чисти и депилира крака на приятелката си.
– Нямам намерения да ходя повече с патерици – заяви ядосано Антония.
– Препоръчвам ти да продължиш, поне още седмица. Май ти гипсирах лошо глезена. Има контрактура.
– Какво?
– Недобра подвижност на ставата. Но ще направим рехабилитация, мила, не се безпокой. Имам нужните познания. – Жана погали глезена на приятелката си, като гледаше някак замечтано.
Антония си взе душ, облече се и излезе в градинката отпред да се пораздвижи. Левият ѝ крак определено не бе наред, чувстваше го тежък и вдървен. Мъчителното куцане изстискваше силите ѝ. Колкото ѝ да се раздвижваше, Антония не виждаше напредък. Прииска ѝ се отново да се възползва от стабилната подкрепа на патериците. Реши да се прибира. Отказа се от асансьора, защото мислеше, че ще е добре да се пробва по стълбите.
Почти бе стигнала до своя етаж, когато се чу грозен пукот. Чак когато прасецът ѝ се сви в жесток спазъм и болката стана нетърпима, разбра, че нещо е станало с крака ѝ. Нададе писък и се свлече на стълбите. Завика за помощ. Дойдоха хора и ѝ помогнаха да се изправи. Лявото ѝ стъпало беше като откачено, не я слушаше изобщо. Появи се и Жана.
– Нещо лошо стана, Жана, изпращя нещо и… адски ме боли…
Жана огледа и опипа глезена ѝ и се намръщи.
– Скъсала си ахилеса. Нали ти казах да щадиш крака! Глупачето ми! Помогнете ми да я занесем в апартамента! И извикайте линейка!
Хлипайки, Антония се отпусна в леглото. Жана внимателно подпря пострадалия ѝ крак върху купчина възглавници.
– Ами сега! – проплака Тони.
– Няма страшно, операцията не е особено тежка. Но те чака ново гипсиране, този път истинско. Съжалявам. Ако знаех, че ще стане така…
– Не!
– Не плачи, миличка. Аз ще се грижа за теб. – Жана легна до нея на леглото и я обсипа с ласки, които този път не се сториха чак толкова неуместни на Тони. – Нали е по-добре така? – попита Жана докато плъзгаше длан под ластика на бикините на Тони.
– Не знам какво да си мисля вече. Ти нарочно ли ме нареди така? – измънка Тони, но не оказа съпротива.
– Не, миличка, ти сама се нареди! Обичам те!
© Хийл Все права защищены