С Карлсон бяхме съседи. По перки. Моята бе задвижвана със същия въздух, с който работеше и неговата.
Сутрин се търсехме с притегателната сила на мълчаливо насищане и си общувахме с очи. През деня минавах неколкократно през полезрението му, за да можеше да се наслади на скоростните ми лупинги, на новите подобрения по индивидуалната ми снага, на закачките на интерпретиращото ме съзнание. Вечер светваше лампи в тях, аз бързах да сторя същото - за да се пренесем и двамата на кръглата масичка с калорични ястия, които и двамата сме сготвили уж поотделно, но не самоцелно, мислили сме как не бива другия да остава със самотно виещ стомах, който в пристъпи на злост да смали процента мазнини. Необходимост бяха - и за придвижване, и за по-дълъг живот на перките - всички бяха с едни такива занемарении едвам пърхащи, а нашите бяха силни, с пряка връзка към тупкащия механизъм. Та точно той ни събра. Станахме по съседски липсващи си, въздухът в турбините ставаше все по-наситен. Разболях се скоропостиж ...