9 мая 2009 г., 10:20

За най-невинния воайор 

  Проза » Рассказы
1841 0 2
3 мин за четене

За най-невинния воайор

 

  В Мая се влюбих на 12. Или може би на 13.  Веднага след Жана.

  С Жана любовта бе несподелена. Имаше трапчинки, когато се усмихваше до уши, и беше много добра на народна топка. Нито веднъж не успях да я уцеля, защото много пъргаво подскачаше на кльощавите си крака. Цици още не и бяха никнали. Впрочем не и поникнаха и по-късно. Дразнех я на "жаба" - разбира се, без лоши чувства.

  Много преди нея бяха Ина и Краси. С тях вече любовта бе споделена, както често се случва в детската градина. С Краси дори се сгодихме – макар и не за дълго...

 

  Но нека се върнем на Мая. Честно казано и досега не знам дали тя бе умна или не, какво я вълнуваше и какво мислеше. Просто в моето съзряване и бе отредена роля, за която тези неща нямат никакво значение.

  Мая беше жена. Или поне за мен изглеждаше такава. Под тъмносинята престилка тялото и притежаваше всички онези тайнствени извивки, които тялото на жената би трябвало да има. Колената и бяха завършени в своята заобленост - съвсем различни от изподрасканите от игри остри колена на Жана. Коланчето обхващаше един толкова тънък кръст, че всеки път ме удивяваше. Пъпа ú не можах да видя никога - модата бе различна. Но най-тайнственото в нея беше косата. С цвят и блясък на тъмен кехлибар, дълга до кръста! Не преувеличавам. И до ден днешен се чудя какво самочувствие трябва да има едно 13-годишно момиче, за да поддържа такава коса. Естествено, че пред нея пепеляворусото, макар и много сладко, бретонче на Жана някак си бледнееше...

  Един срок седях до Мая по биология. Не можех да ú кажа нищо, защото бях като хипнотизиран от случайните докосвания на магическата ú коса, от аромата на обикновен шампоан, който върху нея се превръщаше в нещо друго. Понякога, докато старателно рисувах в тетрадката си зелена еуглена, в периферното ми зрение влизаше загадъчното петно на голото ú коляно, което имаше някакъв друг, пълен с копнеж цвят, съвсем различен от цвета на моето собствено, прясно обрасло с рехави рижи косми. Имах чувството, че тя е направена от някаква особена, небесна материя...

  Мая живееше в отсрещния блок. На същия етаж. Когато осъзнах това, щях да полудея. От този момент прекарвах времето си в очакване Мая да се появи на балкона. Някои дни я виждах там, някои - не. Първо как в тъмнината на апартамента се появяваше още по тъмното петно на косата и обрамчващо контура на лицето в онзи загадъчен цвят. Понякога беше с нощница или потник. Тогава можех да видя раменете ú, които не ми откриваха дори часовете по физическо. 

  Постепенно Мая започна да се задържа по-дълго на балкона. Да гледа замечтано в далечината, да полива цветята, да повдига бавно-бавно косата си, все едно искаше да провери тежестта ú. И винаги оставаше доволна... Понякога се навеждаше и разпускаше кехлибарената ú маса, миг преди светлината да донесе до очите ми образа на деколтето ú.

 

  Един ден Мая погледна насам. Махаше с ръка. На мен ли махаше? Виждаше ли ме в полумрака седнал зад тетрадката си? Трябваше ли и аз да и махна? И нямаше ли тогава всичко това да свърши? И какво точно щеше да започне?...

  Ръката ми беше като залепена за тетрадката, а химикалката се превръщаше в олово...

 

  След няколко седмици видях друго момче да изпраща Мая...

 

  Не знам как изглежда тя сега. И не искам да знам. Защото най-истинският ú образ не е на снимката в паспорта ú, не е дори и в ученическите албуми, я в моя спомен -там на балкона, с бяла нощница без ръкави и разпусната коса...

 

© Наследник на Куфара Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??