...и аз си стоях самичка в стаята, и си мислех за моето момче, което не ме
обича. Седях си на бюрото и си препрочитах писмата от него, ухаещи на парфюмът
му. И сълзите ми се стичаха по зачервеното ми лице... те не можеха да издържат
на напрежението... и... си мислех... какво ли правиш сега... с коя ли си и дали
изобщо се сещаш за мен... едва ли... ти никога не си ме обичал и надали въобще
си спомняш за съществуването ми... защо си ме лъгал през всичкото това време,
кажи ми??? Защо се преструваше пред всички, че сме щастливи и че много се
обичаме?! Всъщност... да... аз те обичах... и още те обичам... и бях щастлива...
всяка секунда с теб ме изпълваше с такова щастие... всяка минутка, прекарана с
теб, беше по-важна от каквото и да било... вечер, преди да си легна, отново
препрочитах сладките ти съобщения, които ми пращаше преди да заспиш и
благодарение на които съня ми се изпълваше със сладост... ти беше в съня ми...
всяка моя мечта беше свързана с теб, всеки мой блян... в него беше и ти... ти
изпълваше всеки мой сън... НО ВЕЧЕ НЕ... след това, което ми стори... по този
долен начин, ме изпълни с омраза и ненавист... тези чувства погубиха всички
останали в мен... и още не знам защо го стори... с какво го заслужих?... Защо,
когато даваш всичко за един човек, доживяваш утрешния ден, само и само да го
видиш отново, обичаш го до смърт... той те наранява по най-жестокия начин? От
днес нататък няма да ми пука за никой и за нищо... заради теб ще стана
безсърдечна непукистка... защото виждам, когато ти пука за някой - няма
смисъл... и без това ще те нарани, та, ако не ти пука, ще те боли по-малко... а
може и да не те боли... Оглеждам тъмната ми стая, осветена леко от лунната
светлина и потъвам в спомени... но не! Не трябва да мисля за това... трябва...
да забравя всичко... да изтрия всичко, което ме подсеща за теб, от главата си,
от мислите си... трябва да изхвърля тези писма, но не мога... сърцето ми ме
спира и сякаш ми казва "НЕДЕЙ!"... но разума му противоречи и ми казва тъкмо
обратното... и не знам как да постъпя... това е... не мога да опиша чувството...
в моменти като този ми се иска, иска... искам просто да го видя, дори само за
части от секундата... неееее! Какво правя??? Не трябва да го искам толкова...
Вече всички писма са разпиляни на земята, заедно със сълзите ми... Трябва да си
легна и веднъж завинаги да го забравя... В този момент в главата ми се роди
идея... майка ми има приспивателни... я да отида и да видя дали ще ги намеря...
Намерих ги... и имаше доста... а аз се постарах шишенцето да се изпразни...и си
казах... ето сега ще мога да заспя... Но докато се опитвах да стигна до стаята
си разкървавих много сериозно ръката на бравата... Влязох в стаята ми и се
проснах на леглото... знаех, че в момента, в който затворя очи... това ще е
краят... Погледнах надясно и видях едно от НЕГОВИТЕ писма... реших на гърба да
напиша нещо от мен... с кръвта от ръката ми... Написах му... "СБОГОМ, ТИ ЗНАЙ,
ЧЕ ТЕ ОБИЧАМ... И... ДАНО ДА СИ ЩАСТЛИ..." кръвта не стигна... реших, че това е
достатъчно и... затворих очи...