30 мая 2013 г., 01:11

За нещата, които не знаем 

  Проза » Рассказы
921 0 2
13 мин за четене

От птичи поглед градът приличаше на огромна глава кромид лук, разрязан на половина.

 

От запад слънцето свенливо се покриваше, за да отстъпи небесния дансинг за луната и нейната трупа танцуващи звезди.

 

Долу се виждаха оранжеви светлинки, които се сливаха със здрача, а след време го прогонваха и по ъглите.

 

Беше вечер за чудо и приказ.

 

Булевард България приличаше на огромна светеща змия,чието тяло е млечно бяло от светлината на фаровете и само по ръбчетата му имаше оранжева окраска. НДК беше стабилно, но излъчваше тъга и много мъка по отминалите години. Конникът пред парламента беше задрямал и сънуваше Освобождението, което така или иначе никога не дойде. Орлите на моста и те бяха се унесли в спомени за шарените дни, когато хората се събираха на пазар и продаваха домашно произведените си мляко,месо и мед.

 

Само Александър Невски се надуваше с красотата си. Но предполагаме, че е така, защото директната небесна подкрепа придава една аура, чието излъчване се впива в съзнанието на хората, замъглява разсъдъка и ги кара да стават в неделя рано сутринта. А по няколко пъти в годината дори им забраняваше да ядат и месо...

 

Наблюдателят винаги може да си зададе въпроса "защо светлинките са оранжеви?". Ето, че той не го прави и въпросът остана висящ...

 

За някои неща е по-добре да не се мисли. Например, неудобен е въпросът "Как точно, тате, работи предпазния колан на автомобила?" "Кога ще порасна?" "Кой изцапа с... пъстроцветната дъга?" и така нататък.

 

Такива мисли за щастие никога не преминаваха през главата на наблюдателя. Но дали защото пристигаше от място, на което въздухът беше по-чист, дали защото беше уморен или пък просто си му беше времето? Точно докато преминаваше през центрото, птичият поглед се замая и се отправи с цялата подкрепа на гравитацията в посока... надолу. Пукна се малкото пилешко сърчице! А по време на падането и крилцата се прекършиха. Добре, че поне финалът беше омекотен от една бананова обелка, застанала най-отгоре в кофата за боклук.

 

Малко след тупването, мина един камион за боклук, който събра кофата и нейното съдържание в огромната си паст, и замина в неизвестна посока.

 

На нас обаче, не ни остава нищо друго, освен да благодарим на птичия поглед, който ни доведе до центрото и ни остави без да ни безпокой излишно. Защото можеше и да поиска малко просо!

 

Кофата пък от своя страна, беше застанала услужливо под едно прозорче, точно до една метална врата, която беше задния вход на едно малко клубче, което се беше сгушило в близост до министерски съвет, младежкия театър и греховете на половин милион души...

 

Ето! Врата леко се открехва и ние виждаме бара, който се е завил с одеало от цигарен дим. Само в средата свети една малка лампичка. Под лампичката седи един човек, който се намира в онова безтегловно и душевно балансирано състояние, което могат да ти дадат само три големи водки. От ъгъла, зад бара се чува грамофон, който изпълва помещението с брилянтния саксофон на "птицата".

 

"Барман! Ще ми сипеш ли още едно голямо, ако обичаш?" - и макар че имаше въпросителен знак на края, със сигурност интонацията клонеше към императив.

 

"Разбира се! Лед?" - каза с безизразен тон барманът.

 

"Абе, човек! От колко време съм тука? Три часа май станаха. Изпих три големи водки без лед и ти всеки път ме питаш за лед! Що за странно отношение имаш? Да нямаш проблеми с краткосрочната памет?"

 

"Виж, като те гледам как си се подкарал, по-вероятно е ти да си тоя, проблемния с паметта" - опита се да смекчи надигащата се вълна на душевно неподчинение барманът. "Искам да кажа, че не е необходимо да ми изпиваш водката. Току виж дошла някоя засукана мацка със зелени очи и черна коса. Ще поискаш да я почерпиш питие, а накрая ще излезне, че си изпил всичко... И така няма ти потръгне на никъде."

 

"Може пък тя да реши да ме почерпи нещо? - с усмивка каза клиентът "Аз проблеми нямам. И без това от обяд съм се подкарал на бира с мента. Колко му е да изпия няколко чаши бяло вино?"

 

"Бира с вкус на мента? Кой я произвежда? Трябва да си я поръчам? Не би било коректно, ако дойде някой важен клиент, не казвам, че ти си маловажен, но..."

 

"Бира с ликьор от мента, бе! Егати и бармана, честно! Жабешко око ли му викат на тоя коктейл? Как беше?" - раздразнено обясни клиентът. И довърши водката в чашата си. "Каква е тая музика? Не е лоша?"

 

"Птицата. Не си ли го чувал?"

 

"Копеле. Всеки знае, че птиците не свирят на саксофон. Баси... Аз пия, тебе те хваща. Изобщо, много странен разговор водим! Ще взема да изпия още едно и да си ходя. Тука защо няма никой?"- заядливо пое клиентът. "Хем е центърът на града!"

 

"Ми то... Като цяло не се навъртат много хора тука" – замислено отвърна барманът.

 

"Ами да! Кой ще дойде на място, на което някакви птици свирят на саксофон?"

 

"Предполагам такива като тебе?" - с иронична усмивка отвърна човекът зад бара.

 

"Сипвай! Уф. Отивам до кенефа. Айде! Налей ми там... още една водка!" И олюлявайки се, мъжът се затътри към далечния край на бара, като преминавайки покрай една от масите, дори успя да събори пепелника. Наведе се рязко да го вземе, но гравитацията отново се оказа услужлива и реши, че би било проява на лош вкус, ако не строполи мъжа на земята. Тя пък се оказа малко по-твърда от очакваното и освен това се бе прицелила точно в челото на мъжа. Последното, което чу, беше смехът на бармана... И думите "Птиците не могат да свирят на саксофон, а?

 

Въпросът, "колко време беше в безсъзнание?",  се настани на скамейката до  себеподобните си. Като преди това си поръча пуканки и бира. После изпъна крака напред и започна да следи историята, за която Ви разправям в момента.

 

Когато съзнанието му се завърна в спарения киносалон, който представляваше мозъкът му, клиентът се изправи. Първо на четири крака, а после зае и по-достойната стойка, включваща само два. Поогледа се във всички посоки. Погледът му се концентрира върху бара, но там нямаше никой. Отиде до вратата и понечи да я отвори. Беше заключена. Дръпна по-силно, но ключалката упорстваше. Ритна я, но от шута крака го заболя толкова, че чак сълзи му потекоха. Почувства, че го обзема отчаяние. Дръпна с цялата си сила, но единственото, което стана, беше едно голямо нищо.

 

"Не се хаби повече! Няма да се отвори скоро" - чу зад гърба си глас, който никак не беше този на бармана. Напомняше на шоколад. На ръка, която се плъзгаше по коприна.

 

Обърна се и видя, че зад бара седи една много засукана мацка с черна коса. Затвори очи и си каза, че всичко е само илюзия. Когато ги отвори реалността едновременно го разочарова и зарадва.

 

"Ела насам." - нямаше и помен от заповед, но тонът беше твърд.

 

Мъжът се приближи и видя, че очите ù са зелени. Носеше блузка с къс ръкав и широко деколте, което показваше, може би, малко повече отколкото беше прилично. Имаше татуировка с флорален мотив, която започваше от рамото на лявата ù ръка и завършваше под лакътя. На лявото си ухо имаше безброй обеци във всякакви форми и големини. Луничките под очите ù създаваха впечатлението за едно детско, непокварено лице. Зъбите ù бяха равни и бели, а пръстите на ръцете дълги ù тънки.

 

"Няма ли да ме почерпиш една водка?" - запита момичето.

 

"Ми, нали ти си зад бара? Не е ли редно първото да е от тебе?" - последва отговор.

 

"Не си особено мил тая вечер. Е, хайде. Първото е от мене" - с лека усмивка изрече заместничката на бармана.

 

"А барманът къде се дяна?" - леко притеснено попита клиентът. "Свърши му смяната. Както и твойта ще свърши до няколко години ако продължаваш да се наливаш така. Какво бачкаш?"

 

"Жокей съм!" - отвърна развеселено нашият човек.

 

"Пък и с чувство за хумор бе... Аз си мислех, че бачкаш като брокер на недвижими имоти? Или съм се объркала?"

 

"Ти! Няма от къде да знаеш! Ти дори името ми не знаеш. Видяхме се преди няма и десет минути!" - полуистерично обясни брокерът.

 

"Глей сега. Николай! Може би не си наясно, но тази среща не е средностатистическата среща, като на твоя приятел Първан. В смисъл, че аз не съм тук благодарение на сайт за запознанства точка ком. И имай предвид, че аз си пия кафето с едни хора, които, да речем, имат власт и познания, доста по-големи отколкото ти допускаш." - обясни с наставнически тон момичето.

 

"Няма как да ми знаеш името" - продължаваше да упорства Николай. "Идвам тука за първи път. Някъв откачен барман ми разправяше за някаква птица, която свири на саксофон, а после идва някакво момиче, което знае името ми и какво бачкам. Да не сте ми преровили документите и телефона, докато бях в безсъзнание?"

 

"Да! Точно така направихме! Преровихме ти портфейла и ти прочетохме съобщенията! Колко си прозорлив. Ужас! Жалко... Е, ето че накрая ни разкри. Само да ти кажа, че в личната ти карта, както и в шофьорската ти книжка не пише, че паренето, което изпитваш в момента, докато пикаеш се дължи на трипера, дето го хвана от онова девойче, което повика посред нощите и което оправи без презерватив. Така ли е? - и тук скамейката се срути от теглото на неудобните въпроси, които станаха прекалено много.

 

"Ти си от ония, дето се ровят в боклука на хората и живеят техния живот, а после ги изнудваш!" - това беше единственото обяснение, на което белите конци му се виждаха от птичи поглед. Лека му пръст.

 

"Не, Николай. Аз съм от ония хора, дето ги е грижа за теб и не искат да погинеш без време, защото всъщност можеш да си поживееш още доста години и ако се стегнеш наистина, ще видиш, че животът ти ще претърпи коренна промяна. Като за начало, купи си доксициклин."

 

"НЕ! Няма да си купувам нищо, защото няма смисъл." - отвърна Николай, а сълзите му напираха вече. После се замисли, че това е едно от най-тъпите неща, които са му се случвали. Срещу него седеше най-яката мацка, която вижда и не беше на корица от списание. Говореше му някакви смислени неща и по всичко изглеждаше, че я е грижа за него. А той щеше да се разплаче. Не беше  много мъжко.

 

"Николай! Няма смисъл да тъжиш за каквото и да е. Няма война, която да спре всички войни. Споменът може да те топли от вътре, но със сигурност те разкъсва отвън! Всеки, който се влюби, всъщност търси себе си в разбитите парченца от любимия. Затова всеки, който е влюбен, е тъжен, когато мисли за другия. Все едно влизаш в стая, която е направена от спомени, които не си виждал от много-много отдавна. Но кой може да ти каже кое е най-доброто за теб? Затова ти си длъжен да грабнеш дори и най-малкия шанс за щастие, без да се тревожиш какво ще кажат или мислят другите. Не се самосъжалявай! Само задниците го правят! Както е казал Толстой, щастието е алегория, нещастието е история".

 

"Звучиш доста зряло за човек с този външен вид." - сериозно коментира Николай.

 

"Напоследък препрочитам Мураками. Помислих, че ще има въздействие върху тебе." - с надежда отвърна тя.

 

"Добре, ще помисля! Честно! Може би наистина накрая ще си взема живота в ръце и ще се отърся от глупавите си терзания за несподелена любов и ще намеря смисъл в по-ежедневните неща. Сега ще ме пуснеш ли да си ида?"

 

"Разбира се. Само не искам да правиш глупости." - предупреди го момичето.

 

"Какво си ти? Как изобщо се казваш?" - някакво недоверие се прокрадваше в гласа му.

 

"Аз съм всички твои страхове." - с усмивка рече момичето. Име си нямам. Или дори и да ти го кажа, няма да го запомниш.

 

"А щом си всички мои страхове, защо си толкова красива. Нали страховете са грозни и страшни?"

 

"Страховете, мили Николай, са красиви, когато се научиш да живееш с тях. Когато ги приемеш и ги погледнеш право в лицето."

 

"Окей. Сега ставам и се прибирам. Едно такси, топла вана и здрав сън."

 

"Вратата е отключена" - каза страхът. "И пак ти напомням, без глупости."

 

Николай стана безмълвно и излезе. Не се обърна повече назад.

 

Беше към пет сутринта и луната, вече изморена от среднощните си танци, пак канеше слънцето на подиума, за да се завъртят в поредния кръговрат, наречен за удобство от нас простосмъртните "ден". Действието се пренася в едно таванско помещение на ъгъла на "Цар Борис" и "Пиротска" - там, до гръцката сладкарница. Вратата се отвори и момичето с обиците влезна грохнала от умора. На дивана седеше Ангел. Същия оня, дето бачка като ангел. Гледаше някакво предаване за втората световна война, а от телевизора се чуваха залпове от картечници, примесени с оглушителния тътен на танковите обстрели. В едната си ръка държеше изпушен на половина коз, а в другата полупразна бутилка божоле. "Е, как мина?" - със заядлив тон поде Ангел.

 

Някъде из крайните квартали, където дори и уличните крушки се бояха от собствената си светлина, в един панелен блок на първия етаж, в една малка и неудобна вана се беше настанил Николай. Така и не повярва на цялата тая работа с оправянето на живота. Така или иначе той беше прашинка на прашинката, на прашинката в тая безсмислена вселена. Нямаше кой да го оправи живота! Това не е измачкано одеало, което можеш да изпереш и изгладиш. А после да го прибереш в раклата и така да си остане. Родил се беше не по свое желание, но пък бе решил, че ще прекрати тая глупост с абсолютното си съзнание.

 

Като се прибра, изпи още половин литър водка. Отнякъде добара и една опаковка лексотан. Като за капак на всичко, се напуши с последния му останал коз.

 

Потопи се във ваната, а водата започна да изпълва дробовете му...

 

Изстрелите продължаваха. "Можеше и да е по-добре, но наистина смятам, че го убедих." - кимна страхът. "Никога не съм вярвал във вашите модерни методи!Приказки и тем подобни. Или му биеш шамарите, докато не се освести, или просто го оставяш да се беси, коли, хвърли..." "Мисля, че схванах картинката." - отряза го тя. "Добре де, още не мога да си обясня защо те сложиха като супервайзър на мене? Толкова ли загубих доверието на шефа?"

"Еми, не точно, но твоите действия са меко казано брутални." "Но ефективни" - не се даваше Ангел. "Сигурен съм, че нищо не си направила и накрая ръководството ще опре до мене." - каза заядливо ангелът. "Тия евтини номера с големите цици и палавите усмивки не минават. Особено при самоубийците."

© Атанас Атанасов Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря! Рядко получавам отзиви за своите разкази. Това е един голям стимул да продължа, защото честно да си призная обмислях да спра.
    Поздрави!
  • Този разказ определено ми хареса. Очаквах края да е друг, но щеше да е лигаво, така е по-добре. Стилът, метафорите, въобще целия изказ е на супер ниво, има изречения, в които езикът просто се лее
Предложения
: ??:??