Тя всеки ден се бори с живота. Издокарала усмивка преструвайки се на щастлива.
Като чели живота и е ценен! Старае се да не оплете конците, но проблемът е как
да разплете възлите. Реши ли пред света да се яви, маската на преден план стои.
Тя никога не знае какво и предстои, и как да реагира на предстоящите беди. Тя
имаше нужда голяма от вас, а вие обърнахте и гръб мигом, без глас. Сега след
предателство на приятели и семейството дори тя няма вяра напред да продължи.
Вцепенена чувствайки се толкова ощетена, намери лек за душата наранена. И
сега... тя лежи и бавно умира, до час нея няма да я има. Удари последната и
минута, и в този час събуждам се аз! Седя в леолото потънала в мисли. Един по
един въпроси си задавам : "Защо хората се смеят щом плаче им се с глас?", "Защо
хората се променят, след като се харесват такива каквито са?", "Защо хората се
отказват, преди да са започнали?", "Защо хората ти казват - не пуши - а те
самите пушат?", "Защо хората ти казват кое е грешно, а не кое е правилно?".
Търся отговор в хората отсреща, да ама то е се едно да си говоря със стената.
Абе к'во ми пука, се едно на някой пък му дреме. За край въпрос един остана :
"Защо човек щастието открил едва след загоба го оценява?"