За онази, истинската, някога описана от някого в „Пожелавам ти да познаеш“

Нека всички, които очакват нещо необикновено или неочаквано, да спрат четенето и да преминат към нещо друго. Защото това е само една обикновена история за онези, незабележимите край нас същества. Може би защото летят над главите ни. Не зная. А може би защото не сме свикнали или не желаем да виждаме онова, което не ще ни донесе някакви облаги под формата на пари, кариера и т.н. Вие сами преценете. Но съм убеден, че започнете ли да се взирате в живота около вас, колкото повече подробности в него започнете да забелязвате, толкова по-обогатен с истински чувства ще е вашият.

Живеех и все още живея на последния етаж в една кооперация, построена през 1934 година. Земетресението в средата на миналия век не остави каквато и да е следа по мазилки и стени. Днешните „майстори“ могат само да завиждат за умението на тогавашните строители. Излизайки на балкона, пред очите ми все още виждам покривите на онази, старата София, оцеляла в по-голямата си част през безмислените наказателни англо-американски бомбардировки. Но това е предмет на друг и неудобен за днешните ни „господари“ разговор.

В тогавашна София живееха безброй птици. Дърветата на площад Славейков бяха отрупани с ята припряно чуруликащи врабчета. А може би одумваха чакащите под тях трамвая. Или се смееха над реакциите улучени от тяхно „произведение“ хора. Тук-там кацаше някоя гугутка или гълъб. Навярно те си имаха други любими места. В градинката на Солунска често се появяваха сойки и нерядко там учеха своите мъничета да летят. Едно от тях с още неоперени крилца бяхме намерили в храстите да писука жално. Явно бе родено с късмет, защото майка му го бе отписала, а още не бяха минали уличните котки и кучета. Децата го взеха и отнесоха у нас. Успяхме да го отгледаме на балкона. След време започна да се опитва да подскача и да влиза през прозореца на кухнята ни. Изненадах се за по детински нахалното му поведение да се разхожда по масата и шкафовете. Но приятел ветеринар ми каза, че по принцип сойките са любопитни и нахални същества. И да не се учудвам, ако започнат да изчезват дребни предмети. Така си и беше. Когато тя порастна и започна своя самостоятелен живот, намерихме в нейното „гнездо“ липсващите дреболии. Тъй като аз си испав вода в консервената кутия и ръсех наоколо трохички хляб, постепенно ме приема за свой и безопасен приятел. Затова не бях изненадан, че след време, кацнала върху масата пред мен, започна да ми разкъсва вестника и да наднича през дупките в него. Така и не разбрах дали й липсвах или изтитваше моето търпение. Но при всички случаи се развах и се забанлявах. Докато един ден сойчето само подхвръкна на перилата и смело разпери крила за полет към своя нов живот.

Гарваните и враните не обичаха моя квартал заради липса на разхвърляна около кофите за боклук храна, а беше видно, че не им се занимаваше с дребни корички. Разчитаха на парченцата банички и кифли в градинката на църквата „Свети Седмочисленици“, където закусваха ученици от близките училища.

Обичах докато си пишех домашните да наблюдавам кацащите върху отсрещния покрив гълъби и дори успявах да различавам по поведението им някои от тях. Немалко просто кацаха да си починат за малко и отлитаха към градинката на Народния театър. Други се заседяваха за по-дълго за да си оправят перата след двубой за открита някъде лакома трохичка. Обикновен скучен птичи живот. Докато една есен отнякъде долетя красив, чисто бял гълъб. Вероятно заради своята окраска изглеждаше много едър сред своите сиви и дори черни от саждите събратя. А може бе по-силен от тях и винаги успяваше да се засити. Останалите гълъби почувстваха, че с нещо бе по-различен и не спореха с него за място под стрехата по време на дъжд или сняг.

Животът следваше своя скучен път. Зимата настъпи. Улици и градинки са покриха задълго със сняг. Вече трудно намираха храна наоколо. Аз не исках да напуснат квартала. Затова освободих достатъчно място в единия край на балкона, разчистих снега и всеки ден започнах да оставям трохи. За кратко време гълъбите се научиха за лесната храна и започнаха да ме следят кога ще отворя балконската врата. Малко по малко, ден след ден изостаналите парченца от семейния обяд или вечеря се оказаха недостатъчни. В края на зимата вече ми тряваше около половин хляб. Дали заради чувството на глад, дали защото вече ме познаваха и разбираха, че не искем да ги заловя или няма да им причиня зло, но в началото изчакваха да натроша хляба и да се прибера в къщи. После по-смелите започнаха да кацат на противоположния край на балкона, а по-страхливите оставаха на отсрещншя покрив. В края на зимата вече спокойно кацаха около мен и дори научих няколко от тях да кълват от ръката ми. Разбира се когато не бе студено и можех да остана повече минути навън.

Пролетта настъпи. Заедно с нея започна училищната ваканция. Цяла седмица белият гълъб ве се бе появявал и ми домъчня. Надявах да не е станал закуска на някоя улична котка или да е прегазен от кола. Но бе се случило нещо прекрасно и съвсем различно от моите очаквания. Една сутрин видях през прозореца той да каца отсреща, а след няколко минути да него се появи по-дребничка, керемидено червена гълъбица. Бе си намерил приятелка. Започнаха да разговарят и той непрекъснато й сочеше с глава към моя балкон. Бързо навлякох един пуловер и взех парче хляб. Както обикновено, от всички страни се скупчиха гълъби и започнаха да кълват. Белият гълъб с гълъбицата останаха на покрива. Докато търпението му свърши и още с кацането си започна да разпръсва гладниците. Подадох му достатъчно голямо парченце от средата и той отлетя с него при своята приятелка. Остави го пред нея и започна да я пази от нахалници, докато заедно изкълваха парченцето. След това отново долетя и почука с човка на прозореца. Показах се и му подадох ново парченце. Няколко дни го хранех така, докато един ден червената гълъбица се престраши и долетяха заедно. Започнах да пускам внимателно трохи, а той, като истински влюбен кавалер, яростно разпръскваше останалите гълъби. След като се нахранваше, гълъбицата кацаше на отсрещния покрив. По-късно просто кацаше на другия край на балконаи търпеливо очакваше той да се засити. След което отлитаха нанякъде. Бяха много красива гледка. Можете ли да си представите как в синьото небе заедно летят едър бял гълъб до нежна червена гълъбица.

Оставах с чувството, че той оставаше незаситен и ще започне да отпада. Затова реших да ги да ги привикна да се хранят на другия край на балкона, там, където тя бе свикнала да го очаква. Така и стана.

Измина една година. Понякога идваха заедно, понякога тя кацаше първа, друг път – той, но винаги отлитаха заедно. На втората година се появиха, придружени от два по-дребни гълъба със смесена окраска. Бяли с керемидени ивици по крилата и с червени перца в опашките.

Третата година, обаче, беше много по-различна и тъжна. Пролетта той започна да долита сам. Не се хранеше. Личеше си, че я очаква. Гукаше, кръжеше от време на време и отново кацаше на нейното място или на отсрещния комин. Нея я нямаше и нямаше. Пролетта свърши. Един летен ден тя пристигна заедно със сив гълъб. Показа му, че може да кълват спокойно. Отнякъде се появи той. Кацна на балкона. Тя само го погледна и продължи да кълве. Нещо между тях се бе случило.През цялото лято тя долиташе с новия си сив приятел, следвани от белия гълъб.

Докато всичко свърши. Дълто време не виждах трите гълъба. Наскоро една сутрин в градинката на Солунска, зад една пейка върху тревата, открих окървавени бели и сиви пера. Нищо повече. Не разбрах какво се бе случило. Уличните котки се бяха погрижили за останалото. Над окървавените пера върху един клон бе кацнала червена гълъбица и тихичко гукаше...