Кога за последно си откъснахте залък от топлия хляб, докато се връщате от магазина? Аз скоро не съм го правила. Хлябът вече не е топъл, но дори да е - е пакетиран в найлон. Но сякаш и апетитът ми изчезна. А и мама едва ли ще попита после „кое мишле е нагризало хляба?”. А кога за последно седнахте да вечеряте цялото семейство? Ние почти никога не вечеряме всички заедно. Всеки се прибира по различно време от работа и набързо хапва нещо собственоръчно сготвено. Няма засукани ястия, има микровълнова печка. Кога за последно отидохте да потърсите някой приятел у дома, за да излезете на разходка, без преди това да проверите по телефона или скайп дали си е вкъщи? Аз от пети клас спрях да го правя, тогава ми подариха първия мобилен телефон. Малко след това спрях да пиша и истински писма, да изрисувам хартията отстрани, да ги целувам и червилото ми да остава по тях, да залепям марки. А разходките спряха в дванадесети клас. Когато всички бяхме много „заети” и не излизахме на безцелни разходки, а когато имаме някаква конкретна задача - да платим телефона, да отидем до някой магазин. И това също вкарвахме в раздел „разходки”, но аз още помня онова дълго вървене за никъде. И когато после родителите ни ни питаха „къде бяхте?” казвахме „ами в парка”, „и какво правихте там?”, „разхождахме се”. Само това. Кога за последно канихте някой вкъщи на кафе, вместо да отидете до някое модно заведение в центъра? Това даже не мога да се сетя кога за последно беше... А като малки с братовчедка ми все се „канехме” на безкофеиново кафе и сладки. Сещам се, че бяхме взели идеята от Пипи Дългото Чорапче. Всъщност с тази братовчедка правихме много неща - ставахме рано, заради баничките, които свършваха до 11 часа и в градчето ни нямаше денонощни баничарници. Много обичахме и да си взимаме касети с филми от видеотеката. Ооо и няколко пъти на ден отивахме до бараката на онази баба, на която вече не помня името, и си купувахме сладолед на топки и от дъвките с картинки. Като споменах тези дъвки... А колко много колекции обичахме да си правим! От миришещи картинки, от салфетки, от календарчета, от монети, от картички... Надпреварвахме се. Е, това и сега е така - кой има по-мощен компютър или кола, по-скъп телефон, кой е приет в по-„елитен” университет или има по-хубава работа. Но сега си вдигаме самочувствието след победата, а тогава подарявахме картинката, която имаме два пъти на приятеля си, за да си запълни колекцията. Кога за последно направихте подарък без повод на скъп човек, който да не струва пари? Отдавна не съм правила нещо с ръцете си... Преди за всеки осми март правих на мама рисунка, картичка или нещо такова, а за годишнината от сватбата - вечеря или просто сладки. А обичах след училище да минавам през цветарския магазин и да и взимам карамфил или гербер, особено като имам шестица - така я радвах двойно. А като ме питаше какъв е поводът, казвах „защото те обичам” или „защото си хубава”, или „защото заслужаваш”. Кога за последно забравихте за технологиите, работата и магазините, в които има всичко по всяко време? Искам да си изключа телефона и да си спра интернета, да си изтрия рождената дата от фейсбук и скайп, да не съм така достъпна. Кой ще ме потърси? Искам да живея в някое село много високо в планината един месец... Странни желания имам, дори не си намирам психологическите причини за тях. Просто ще потъна в някоя стара книга... Това винаги ме лекува. Ще се радвам на всеки малък-мъничък момент, не знам кога ще ми е за последно...