За приказката тази вечер?... За болката?!... Която носим, за да осмисляме със нея, да ни пречиства, да ни напомня, да ни дава успокоението, че сме живи... Да ни говори за силата и да упреква слабостите ни... Да ни събира, да ни разделя, да ни възпитава, да ни разказва, да ни учи да я пазим като историята си, също болка, та да побеждаваме врага си не със сила, а със прошка... Да продължаваме рода си български, да изкупуваме вината на тези преди нас и да съзнаваме, че изкупуваме вина... Да сме още по мъничко езичници и варвари... И да не бягаме, но и да не стоим на пътя, за да не ни прегазят тези, които искат само да вървят след някого...
За приказките иде реч!... За тези, които пишем си сами като живеем, дали като сами със себе си или като сами сред всички... По-страшно от второто не знам да има. При първото, най-много устата да залепне от мълчание и силното желание за разговор да те изпълва, но поне надежда има, ала сред тази тълпа от хора, облечени в скафандрите си от безразличие и су ...