ЗА ПЪРВИ ПЪТ
Онзи ден гледам в кварталната градина момче и момиче на възраст към пети клас да се целуват, но така умело го правят, че чак им завидях. Младост.
Спомних си и за моята първа целувка. Бил съм шести клас. В съседната улица живееше пухкавко, едва започващо да показва своята женственост момиче. Завъртях се край него като пчела край разцъфнал храст.
Поканих я на кино. А беше една беднотия... не ти е работата. Имах десет стотинки спестени, два билета струвах тридесет и две и то на първия ред. След училище хукнах към улицата, където се събираха децата от квартала да играят на джамини (стъклени топчета). От една черта замервахме поставените в триъгълник пайове или облози. Всеки един струваше една стотинка. Заиграх с двойно по-голямо усърдие, играех за любовта си. Провървя ми, даже изкарах и за по една боза.
На другия ден избягах от последния час, за да купя билети за кино на двамата. След училище се срешнахме далеч от погледите на квартала.
През цялата прожекция не гледах филма, а нея. Помъчих да си поставя ръката до нейната, но тя ми беше отблъсната. Не разбрах кога свърши филмът. Навън тъмнината беше покрила града. Държах я за ръка и сякаш притежавах цялата планета. След като почерпих една боза, свърнахме да се прибираме по най-тъмната улица. Под едно дърво устните ни се сляха. Завъртя ми се светът. Пред очите ми светнаха хиляди светулки.
Сега, като голям, си казвам: виновни са били хормоните. Цяла седмица продължи щастието ми. Даже си намерихме пейка край реката. Само се целувхме. Посегнех ли към някоя женска прелест, се чуваше едно фучене, сякаш не беше моята мила, а змеица от приказките.
Беше към края на септември. Птиците се стягаха за юг, а навън беше още топло. Стоях на пейката, подранил половин час, и чаках. Сърцето биеше до пръсване, даже не поглеждах нагоре към изгряващите звезди.
Тя дойде като сянка и преседна настрани от мен. Цялата трепереше и се чуваше скимтене като на малко дете. Поисках да я прегърна и успокоя, но почувствах ледената ù прегръдка.
- Не искам да се докосваш до мен, бремена съм от теб.
Очите ми щяха да изхвръкнат от почуда. Уж знаех, че от целувка не
стават деца. Но знае ли човек? С моите тогавашни познания за живота – повярвах.
- Станалото - станало, няма да те оставя, ще ставам баща! –това беше
първата ми отговорност, която приех на детските си плещи.
Помъчих се да я целуна, а тя хукна, сякаш я гонех. Цяла нощ не спах. Сънувах бебе, после две. Ужас.
Сутринта рано хукнах към градската библиотека. Затърсих книги за зачеването. Зарових се в тях, но за бебе от целувка нищо не открих. Библиотекарката, жена на възраст, ме заразпитва защо чета тези книги, бил съм малък за тях. Споделих с нея вълненията си.
- Няма страшно, мойто момче, успокой приятелка си, че от целувка
не стават деца.
След часовете дълго я чаках. Нейни приятелки казаха, че е болна. Завъртях се край тях. През прозореца се мяркаха сенките на бащата и майка ù. След час видях и нейната. Успокоих се и тръгнах към нас,
разкъсван от четенето и нейното твърдение. Всяка вечер я причаквах...
© Мимо Николов Все права защищены
Прекрасно предадено, въздействаш!
Поздравления!