Денят си беше съвсем безличен – времето навън, както обикновено, беше „бързам от климатика в офиса към климатика в колата”. Помня, обаче, че докато чаках на светофарите, слагаха коледни украси по витрините на магазините, така че сигурно е било студено. Беше петък. Това помня. Изнервен, напрегнат, прогнил петък, от който драпах да се измъкна с ентусиазма на дрогирана от аерозол хлебарка, търсеща неадекватно накъде да избяга. Тик-так, тик-так и така цяла вечност. После сигурно съм минала през градината, за да взема малката. Сигурно съм се чувствала както обикновено – потискаща природните си инстинкти да си грабна детето и да бягам, преди някоя майка-гълъбица да реши, че изгарям от желание да чуя всички кафяви подробности за разстройството на малкия Гошко.
По някое време вече съм била вкъщи. Заветен петък! Животът щеше да прескача през бездни от интересности и да ме носи на крилата си. Можех, например, да се слея с безредната армия от зомбирани граждани, разглеждащи жадно лъскавите щандов ...