Поглеждам нагоре и те виждам – там, високо в небето, вървиш и търсиш своя път сред живи и мъртви. Твоята пътека е огледалният образ на лунния лъч, който разкрива пред света своите тайни. И ти вървиш, дете, чийто образ е съхранил в себе си сакралната чиста обвивка на космическата хармония. Вятърът живее в теб и ти в него – той е този, който обгръща живота ти и те кара да си различен, да търсиш вечното и красотата в света. Слънцето грее в лицето ти, гали нежно лика ти, върху който са останали като неизлечими следи страданията от търсенето, заспива до теб, нежно притиснал те в слънчевите си обятия, изгрява над теб и обсипва пътя ти с чистота и сияние, притаява те в тишината на нощта и те нарича „приятел”, свой единствен син, свое единствено мечтание, търси те из тъмните бездни на съня и ти нашепва своите съкровени желания. А ти си просто дете, погълнало в себе си цялото страдание на тази вселена, в чистата ти душа се разтапят като последни снежинки твоите мисли, таящи в себе си скръбта по една загубена мечта. Съдбата се нарича твоя поклонница, светът е нищожна прашинка сред твоите дебри и сияния. И аз вървя след теб, сама, търсеща недостижимото и молеща те да се обърнеш. Но ти продължаваш своя път, необременен от чувствата, които навява тъжната сребриста луна, ти си поклонник на слънцето, търсиш и намираш, ти живееш и умираш и сякаш всеки твой живот събира в себе си незнайни дворци, далечни кралства, любов и смърт, красота и страдание. И продължавам да вървя все така уморена, а ти все така не ме поглеждаш. Къде е твоето сърце – плод на вечната детска сълза, кристал сред звездите, плът сред духа, дух сред плътта? Как да го открия – да се докосна ли до небесата, да ровя ли в меката пръст на плътския живот, да бродя ли из мъртвите усои на гората, където някога е живяла една мечта? Но ти си дете, криещо се в кристалния облик на своето отражение, вечно молещо, вечно търсещо копнежа, вечно събиращо в съзнанието си малката сфера на своя свят. И ето там, далече пред теб, върви сгушена между облаците и жаркото слънце твоята съдба – ти никога не ще я достигнеш, тя е само блед спомен и далечно бъдеще, тихо се прокрадва, но никога не те оставя сам. И ти продължаваш своя път, унесен в щастливия детски миг, който си откраднал от света. Спираш, навеждаш се, събираш в шепи звездите и се оглеждаш в тях, а аз съм все така далечна като мрачен сън и като безплътно привидение. Тези звезди са събрали в себе си всяко твое копнение, всяко твое желание, притискаш ги до гърдите и сърцето си, опитвайки се да ги запазиш от тихия вятър на своето съмнение, а те като бисерни сълзи се изплъзват измежду пръстите ти и се разпиляват по небосвода. Ти се обръщаш и сега вече ме виждаш, сега вече знаеш.
© Лорелай Приказна Все права защищены