Какво е чувството да желаеш някого и въпреки всичко да знаеш, че не можеш да го имаш? Всеки път, когато мислиш за нея, да чувстваш пронизваща като кол в сърцето болка. Душата страда, но никой не може да разбере страданието, докато не го почувства. Дъхът спира, когато си около нея, но винаги оставаш неразбран за околните. Тръпки побиват цялото ти тяло, когато се пресегне към теб за нещо. Но не можеш да споделиш с никого, защото това е една абсурдна любов. Въпреки всичко сърцето си иска своето и никой не може да промени написаното в него…
Всичко започна една сутрин. Той се събуди и първата му мисъл беше за нея. Двамата отидоха под жп-моста до гарата, както правеха всеки ден от седмици, и седнаха край реката. Бяха само тя, той и течащата вода, която бързаше надолу по склона и придаваше романтична обстановка. Но този път не бяха отишли просто да си говорят и да слушат реката както обикновено. Той имаше намерение да разкрие чувствата си, но когато дойде най-подходящият момент момчето се замисли за това какво ги чака оттук нататък. И въпреки, че душата му крещеше от болка той не обели и дума за чувствата си. Какво ли не би направил човек, за да спаси вечното приятелство между двама души? И наистина, това беше основният мотив за мълчанието му. Но в главата му се въртеше мисълта, че приятелите им няма да го одобрят, а той изключително много държеше на тях. Не криеше и мисълта, че е малка за него, но това притеснение оставаше на заден план. Те говореха в продължение на часове за несмислени неща. Всяка вечер той я виждаше, когато се събираха с приятелите си. И всеки път, когато виждаше пъстрите й очи дъхът му спираше, сърцето му затуптяваше с неописуема скорост, лицето му почервеняваше и капки пот се появяваха по челото му. Дните се точеха един по един и желанието му ставаше неконтролируемо. Искаше му се още сега да свали картите на масата и да прегърне любимата си, но мнението на хората го притесняваше повече от всичко останало. Но във всеки светъл момент се намира по нещо тъмно, което да го срине.
Една вечер всички празнуваха в кръчма в центъра на селото. Тя имаше рожден ден, а той – имен ден. На края, към три-четири часа, когато стана време да си ходят се случи нещо... Момчето караше нагоре по пътя и неволно видя какво се случва на задната седалка. Там седяха момичето и братовчедът на момчето. И двамата бяха пийнали в повече. Те се целуваха страстно, но това не го притесняваше толкова. Ръката й бавно и страстно се движеше нагоре по крака на братовчеда му. А неговата вървеше по-нагоре по корема й. Не след дълго ръцете стигнаха целите си. Тогава той се почувства безсилен. Камък падна на сърцето му, почувства се нежелан, отхвърлен от любовта си. Тогава той отклони очите си от огледалото. Искаше му се да убие братовчед си, за да може да бъде на неговото място и поне веднъж да се почувства щастлив. Единствената пречка, която го спираше беше момчето на седалката до него. Очите на страдащата душа се напълниха със сълзи и една от тях неволно се стече по лицето му. За щастие беше тъмно и никой не я видя. Той забърза колата и само след миг бяха пред дома, където оставиха братовчеда и момчето от предната седалка.
Най-после останаха сами. Тогава на нея й хрумна една щура идея. Двамата отидоха с колата до гарата извън селото. Беше тъмно. Звездите блестяха в безкрайната шир на среднощното небе, по което нямаше нито едно облаче. Единствената светлина беше тази от предните фарове на колата, които осветяваха една стара пейка. Те слязоха от колата и с бавни стъпки се приближаваха все повече и повече към пейката. Двамата седнаха и се наслаждаваха на момента. Момчето чувстваше, че сега е най-подходящия момент да разкрие чувствата си. Какво по-добро и романтично място от откритото небе. Те бавно се приближаваха един към друг, сякаш искаха да се целунат както никога не го бяха правили до сега. И тъкмо когато щеше да излее душата си се случи нещо неочаквано. Телефонът на момичето звънна и тя се оттдръпна като уплашена. Беше време да се прибират. Момчето захвърли всички мисли и чувства и двамата тръгнаха обратно към селото.
И до днес той остана неразбран. В душата си чувства празнина. Сърцето таи цялата болка и горчивина на света. За пореден път беше отхвърлен. Всички мисли за нея се превърнаха в горчиви спомени, носещи тъга и отчаяние. Никой не можеше да почувства стенанията, криещи се в тялото му. Сълзите не можеха да смекчат болката. Превърна се в развалина, човек без душа, чиято съвест се дави в океана от сълзи... Изпита болката на „забранената любов”...
© Павел Миланов Все права защищены