7 мар. 2018 г., 09:54

 Забранена си ми (2) 

  Проза » Рассказы
1141 4 7
Произведение от няколко части « към първа част
21 мин за четене

Дългият черен мерцедес ме чакаше пред блока. Навън бе мъгливо и снежно. Навяваше толкова силно, че нищо не се виждаше по-напред от метър-два. От задното затъмнено стъкло се показа усмихнатата физиономия на Валентин.
Хайде, качвай се! – прикани ме той, махвайки към себе си.
Настаних се до него. На предната седалка шофираше костюмиран мъж с гола глава. Твърдият салон на колата беше удобен, леко хлъзгав
в перфектно състояние.
Стриптийз клубът се намираше на една малка и затънтена уличка след центъра. Към него водеха червени извити стълби. Помещението долу изскочи пред очите ми почти неочаквано. Откриваше се широк и задимен бар, в който преобладаващите светлини бяха сини и тъмновиолетови. На три малки кръгли подиуми имаше издигнати пилони, а на тях – танцьорки. Голямата сцена вдясно имитираше буквата „Т“. Приятелят ми ме побутна и се запъти натам. Последвах го безмълвно. Повечето хора в залата бяха пръснати нарядко и никой не следеше кой влиза и излиза от бара. Имаше всякакви мъже. Много добре облечени и такива като мен – обикновени. Дори „обиждащо“ обикновени.
Приютиха ни две срещуположни кафяви и лъскави кресла. Веднага до масичката се появи русокоса дама, подмени пепелника и попита за поръчката. Валентин й кимна, поръчвайки скоч. Момичето бе на висок ток, със сребристи мрежести чорапи до коляното, и бял бански на части. Имаше импровизирана къса престилка около кръста, която я идентифицираше като част от персонала.

Казвай, Павка... какво ново при теб?
Една и съща е, Вальо, знаеш...
Много си умислен, бе, да не си влюбен? – плесна с ръце и се разсмя.
Има, всъщност, нещо такова...
Ха, и не си ми казал?! Браво на тебе... На коя мацка завъртя главата?
Жена е, омъжена и с дете...
Какво, добре ли чух?! Говори малко по-високо, де! С дете ли...
Да.
Е, ти ме разби...
Не е щастлива и въпреки това не напуска мъжа си. Пустия му овен...
Той ли е овен?!
Тя, тя...
О, имах едно младо гадже, което беше зодия овен. Нямаше грешка в леглото...
Наклоних глава.

И какво, откъде е?
От София, съпругът й е от Асеновград.
Аха, от София... Кой знае от кои гранични земи е, сигурно е македонка...
Не са ми в интерес тези подробности.
Та... кой набор е, казваш?
На 38 е.
Павка... тази ще те съсипе. – погледна ме сериозно. – На тия години жените са най-опасни. Могат да те въртят на малкия си пръст, както си искат. И е 2 години по-голяма от теб...
Това няма значение, Вальо...
Благодарих за оставеното питие. Добре че то отне създалата се ситуация от вниманието на Валентин. Той е известен адвокат в Пловдив и има навика да разпитва, още от малък. Изряден е в работата си, но извън нея продължава да бъде себе си, с всичките си щуротии. Има жена и дъщеря, която учи в Мюнхен, но въпреки това "гони" най-различни авантюри... а защо? Защото просто има властта, по която си падат някои жени.
Заговорихме се за работа и тогава настъпи „въпросното“, за което той спомена по телефона:
Та... за офертата ми – трябва ми превозвач до Германия и Полша на документи. Имам съдружници, с които работя там. Става въпрос за няколко пъти в месеца. Аз уреждам транспорта и разходите.
Не, не мога да оставя работата си...
Абе, ще ти плащам тройно! Няма да имаш за какво да мислиш, само разнос на хартийки – т’ва е. – направи намек с ръка. – До две седмици ми трябва отговор. А между другото... какво смяташ? Имам намерение да купя този бар.
Не, не можеше да говори сериозно.

Ти се шегуваш... – изгледах го.
Е, на 42 съм, Павка... докога с тия простотии в правото, айде... Искам да живея по-спокойно, снощи изръсих 20 хиляди в казиното.
Вальо, това не е шега работа...
Аз си знам, вкъщи кой мислиш, че носи хляба... Жената по-настрани, да видя и аз какво е живот...
Телефонът ми завибрира.

МАРИЯ
:
“Пътят за Пловдив е затворен. Утре няма да съм на работа, следобед съм на гости у Светла.”

 


Преглътнах трудно. Тъкмо сега виждах пропуснатите обаждания от шефа. Беше ми оставил съобщение, че в следващите дни съм свободен.
Брех, голяма любов ще е тази!
 Ха, не... ти пък. – стрелнах го бързо.

АЗ:
“Ще дойдеш до нас, нали?”

 


Прибрах телефона си обратно.
***
Когато мерцедесът спря пред вкъщи, Валентин отново ми намекна за работата и след това се разделихме. Навън снегът се трупаше сякаш със секунди. Не знаех как се чувствам от срещата. Приятелят ми от детинство ми бе „сервирал“ информация, която не очаквах, казал неща, които не разбрах и ми беше предложил работа...
А защо всичко това трябваше да се случи в стриптийз бар?...
Легнах си объркан.

МАРИЯ
:
“Добро утро! Навън е приказка...”

Разбутах завивките, намествайки се за чат. Усмивката ми заигра от милия жест на внимание.

АЗ
:
“Ей... сега се събуждам, след малко ще погледна. Как спа?”

МАРИЯ:
“М, добре. Борислав и малкият излязоха, ще ходят до село. Пуснаха училищата във ваканция, сега ще се порадвам на миг тишина.”

 


Да, знаех, че родителите на Борислав живеят в едно близко село.

АЗ
:
“Не е ли опасно в това време...”

Не ми пукаше... даже се надявах да останат там за тази вечер.

 


МАРИЯ:
“Хаха, много загрижен си станал. Долавям иронията!”

Веднага ме разчете. Как нямаше?! Тя, Светла и останалите жени на рождения ден бяха направили такива анализи на новите книги, че просто нямаше начин да не ме „засече“. Мария беше много досетлива, умна и способна жена. И все пак... онзи продължаваше да не я уважава така, както трябва. Усещах как се разбеснявам, затова й изпратих едно изплезено човече и отидох в банята.
Прекарах деня в ремонтиране на шкафчетата за кухнята. Все още имах работа по нея. След толкова години... успях да си взема апартамент, а чак сега си позволявах да сменя обзавеждането му. Чатът ни с Мария продължи в закачки, на които тя, изглежда, искрено се забавляваше. Сигурно й бях смешен с това всяка минута да я канех да дойде да ме види. Апартаментът на Светла се падаше точно над моя и имаше само стълбище, което щеше да ни дели. Да агонизираш до безкрай...

МАРИЯ
:
“Ще видя как разполагам с времето, Павеле. Спри се вече!”

 


Да се спра ли?... Пусках отвертките, а после отново ги хващах. Така забавно й беше на нея, да... А на мен?! В крайна сметка просто седнах пред плазмата и се унесох в късния следобед.


И някъде в съня ми зазвуча тропане. Присвих очи и наклоних глава на другата страна. Повтори се отново. Сън ли беше? Бавно се размърдах и почти не се строполих, когато се изправих. Кой се беше сетил сега...
Завъртях ключалката, отворих и прокарах мързеливо ръка по очите си.

Здравей...
Мария! Извинявай, влизай... – примигах няколко пъти. – Истина ли е? 
Може би... благодаря. – усмихна се закачливо. – Много си хубав!
Какво казваш... – засмях се.
Нищо. – надигна се на пръсти и ме целуна бързо.
О, Господи... чакай. Много изненади...
Започна да се смее.

Апартаментът ти е приятен.
Още не съм довършил повечето неща. Заповядай! – посочих й дивана. – Какво ще пиеш?
 Не желая нищо, не се притеснявай.
Остави якето си на облегалката и се настани.

Нека е тайна тогава. – насочих се към кухнята и първо наплисках лицето си. – Пак извинявай, така съм заспал...
От чакане, нали?
Осмеляваш се да ми се смееш... добре! – поклатих глава.
Изглеждаш висок, Павеле... Отива ти мястото там.
Наистина ли ме заглеждаш, Мария? Направо не мога да повярвам...
Какво, имам вкус...
Да, благодаря ти за този комплимент... – засрамих се.
Строен си, с кестенява глава и тези кафяви очи...
Много ме притесни, недей така...
Просто казвам...
Да започвам ли аз?
Ако смееш да кажеш нещо...
Обърнах се за момент към нея – навиваше един кичур коса на пръста си и ме гледаше с широка усмивка.

Не думите, а делата. – изръсих най-накрая.
Ахаааа, поете, знаеш ги „народните“ приказки!
Е, не мога да те впечатля с тези ти познания и търсения в литературата! – изплезих й се.
Не е и нужно. С друго ме спечели...
А то е?
Не мога да ти казвам всичко, Павеле... Това са женски неща, не би ги разбрал.
Ех, Мария!
Сложих сметана и бисквита в горещия шоколад, поднесох го внимателно.

Заповядайте, Мария Боянова! Да ви е сладко!
О, много мило от ваша страна, Павел Костадинов!
Нима... нима ви впечатлих с клише?
Това е жест, г-не!
Настаних се до нея разсмян. И за момент си представих да бъдем така завинаги. Заедно и споделящи малките моменти...

Какво? – обърна се и подпря глава на дясната си ръка.
Нищо, просто... ми е приятно да си тук.
Нали, откога ме каниш...
Трудно ми се получават нещата, а?
Ти ли се оплакваш?! – побутна крака ми.
Сепнах се.

Защо го правиш, Мария?
Кое?
Слизаше до устните ми, а след това отново ме поглеждаше.

Увърташ...
Разстоянието между нас се скъсяваше с някаква невидима сила. Не исках да отделям погледа си от нейния, защото ако го направех... щях отново да я потърся несдържано.

Защо?... – исках някакво обяснение за това защо ме дразни, трудно преглътнах и стиснах челюсти.
Не знам...
Пусна нокти по коляното ми и нагоре. Почти веднага сграбчих ръката й и я поставих бавно на бузата си. Загледах се задъхан в нея. Въпросите ми бяха много. Но сега те нямаха значение. Тя докосна устните ми и с едно движение мина върху мен. Тялото ми се напрегна.

Господи, Мария... така те желая!
Обгърна лицето ми с две ръце и плътно се задвижи отгоре ми. Пуснах ръце към дупето й, стиснах го леко и инстинктивно се надигнах към нея, притегляйки я още по-близо. Адреналинът ми се покачи под мъчението на бавното и носещото удоволствие темпо. Всичко около мен започна да бучи... или това бе сърцето ми.

Имаме ли време... искам те...
Не, трябва... скоро да вървя. – промълви между целувките.
Не, моля те, недей още...
Завърши с три бързи целувки и използва бедрата ми за опора, докато се изправи.

Жестока си...
Усмивката й заигра.

Почакай, ще те закарам...
Не, ще взема такси, не настоявай.
Погледни как ме оставяш само, Мария... – поклатих глава.
Бих се постарала и за повече! – намигна ми и се запъти към вратата.
Боже... как исках да я притисна там и да я върна обратно. Все пак отново потърсих устните й, но по-нежно. Усетих докосването й по леката издутина в анцуга ми и това ме довърши. Бях бесен, възбуден, желаещ повече и... осъзнаващ, че това не може да се случи сега.

Павеле, чао...
Лека нощ, Мария, лека нощ...


Останах загледан във фигурата й, която тръгна устремено надолу по стълбите...


 


 


. . .
Не, аз не обичам на думи.
Но ти ми кажи.
Можеш ли да спреш мислите си?
. . .

 

 


Никога... никога не го прави взаимно.
 

 

 

 


МАРИЯ:
“Не знам какво му става. Иска да ходим на почивка за следващите пет дни. Вероятно няма да имам обхват на високото...”

 

 

 

 

Следва продължение...


 

» следваща част...

© А.Д. Все права защищены

https://www.youtube.com/watch?v=QxTcEUKbRMM

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Донякъде съм съгласна с Ани. Но пък хората не си говорят на високо интелектуално ниво, когато търсят само повод да се... нали... Според мен разговорът си беше съвсем нормален; главният герой е нервен, възбуден, изненадан, обнадежден и т.н. Надали му минават много сложни словосъчетания в главата в такъв момент.
  • Много Ви благодаря, Сиси! Радвам се, че четете от мен, поздрави и усмивки!
  • Харесах! Поздрави!!!
  • Ани, лично при мен, няма от какво да се притеснявате. Благодаря Ви за вниманието!
  • Силве, Марианка, И.Колева, благодаря Ви от сърце!
    Тези жестове на внимание винаги ми носят стимул и се радвам, че следите и четете от мен! Желая Ви приятен остатък от деня и до нови срещи!
  • Страстите се разпалват ! Добре и на мен пак ми хареса. Продължавам да следя...
  • Следя с интерес, Ади!
Предложения
: ??:??