"Аз вярвам в мълчаливата любов -
без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста!
Аз вярвам само в нямото страдание,
в сподавения порив на кръвта!"
Давид Овадия
Имало някога в едно далечно кралство всемогъщ владетел. Дните си отдавал на гуляи, веселби и безсмислени скитания из земите си. Пилеел парици от хазната, за да задоволява прищевките си, но за жалост, страдал от неизлечима „болест" - бързо всичко му ставало безинтересно и затова то трябвало да се замени с друго.
Заменял слуги, жени, вещи, празни дни за още по празни... Удовлетворение не получавал.
Обикалял из празните зали на огромния си дворец и сякаш в ушите си долавял нечий, до болка изстинал смях, напомнящ ридание... На всеки ъгъл сякаш Самотата залепяла по една хладна целука... Тихо шептяло и вътре в него онова чувство на неудовлетвореност, на липса на топла човешка ръка, на обич...
Погледът му угаснал. В опустялото му сърце се загнездвала болка, която срутвала спомените от предишния празен живот...
Решил, че са ...