ЗАЕМЪТ
Есенното слънце залива всичко с мека светлина. Топлите му лъчи приятно галят лицето ми. Пожълтелите листа на трепетликата весело шумолят. Птица някаква запява, прикътана в сенчестите клони. Нечии стъпки ме откъсват от сладостта на съзерцанието на природата.
- В тебе ми е надеждата - виква ми отдалече още Румен. - Само ти можеш да ми помогнеш.
Думите му, естествено, звучат пресилено. Не е възможно само аз да мога да му помогна. А че е в затруднение, личеше по лицето му, по отчаянието в очите.
- Ти вярваш ли в Бог? - питам го.
- Вярвам, как да не вярвам - отвръща.
- А не мислиш ли, че трябва него да помолиш да ти помогне?
- Молих го, но той не ме чува, не отвръща на молбите ми.
- Не богохулствай. Щом Бог не чува молбата ти, аз ли ще я чуя?
- Значи и ти няма да ми помогнеш?
- Още не съм чул за какво си дошъл. Но от поведението ти разбирам, че
вярата ти във Всевишния е твърде малка. Мислиш, че само аз мога да ти помогна. Не Бог, а аз. Идваш да молиш мене, а не него. Значи повече вяр ...