Сметището на София се намираше в Богров. Боклукчийски коли още от пет сутринта отбиваха от магистралата. По черния път към него пъплеха през целия ден, докато не се изредяха всички общини. Лятото бе от най-горещите и процеси на гниене от години изпълваха въздуха, като смрадта понякога се рееше на вълни чак до кварталите. Гъста, набиваща се в очите и дробовете, заедно с милиони мухи, можеше да те накара да повърнеш на момента. Булдозеристите, шофьорите и други попаднали там се опитваха да не и обръщат внимание, защото това бе работното им място а циганите живееха и не я забелязваха. Събрани от цяла България да работят за изхранването си, те сортираха вторични суровини за борците – стъкло, хартия, желязо и ги товареха на специални камиони. Така бе години наред. Борците наемаха периодично скитници от ромски произход, от разни места и с жълти стотинки ги подкупваха, за да работят за тях. Несъзнателно бяха образували малко гето в Богров, на сметището. Отново периодично се събираше хайка от същите борчески копелета, които вечер ако не бяха на кеф или трябваше продукцията да върви по-бързо, пристигаха с два-три джипа и ги смазваха от бой, като бутаха колибите им. Те не можеха да загреят, че с това вредяха на себе си, тъй като на другата сутрин циганите оправяха колибите си и господарите им губеха. Но не чак толкова. Момче, голо до кръста, с нарязани дънки, мобифон и маратонки, седеше до един кантар от рано и всичко минаваше през него – записваше килограмите на отпадъците.
Денят днес не започна така, както бяха минали предишните.
Раждането не бе кой знае какъв проблем за циганите. Деца имаха, омърляни, полубоси и остригани, те надничаха през един отвор на колибата, в която раждаше момиче на около петнадесет. Слънцето вече напичаше в задушливата утрин и само гърчовете с крясъците на родилката надмогваха воя на булдозеристите. Те риеха, забиваха плоските си муцуни и преобръщаха новопристигналите боклуци от камионите.Върху талига влачена от окуцял кон, мъжете хвърляха всичко желязно като подвикваха към колибите. Циганетата на моменти сякаш обезумяваха и ако се окажеха близко до нечия възрастна ръка или крак, подскокваха опарени от шамара. Играеха си, както всеки ден и между другото работеха. Същото беше и с възрастните, имаха собствени закони и не ги интересуваше „отношението“, благодарение, на което бяха на този хал. Те отлично разбираха, че пълнят чужди кесии, но нямаха избор, живееха един за друг – от грозното подаяние на властниците си. Жените започнаха да крещят с бурни жестове, като сочеха към колибите и работата секна на минутата. Тези, които събираха хартията и стъклата бяха по- далеч и за да не се връщат от мястото си, решиха, че ще могат да разберат какво е станало, като завикаха с озъбени физrономии. Децата заскачаха, но се умириха за секунда, защото мълвата се разнасяше за същото време. Детето се бе родило, но не успя да поеме първата си глътка въздух. Родилката се бе облегнала на нещо като възглавница в тъмно-прихлупеното, заградено с кашони стайче от “двустайна колиба“ и се държеше там, където и бе казала жената. Гледаше безмълвно детето си, което лежеше свито на мръсна хавлия, все едно бе още в корема и. Жената, която помогна за раждането, заговори нещо, ръкомахайки към дошлите. Трима цигани говореха тихо и засочиха бореца, после единият се развика на насъбралите се и всички все едно по команда, се разтичаха да си вършат работата. Само децата започнаха да се смеят и да стрелят със стъкмени пушки, по себе с и по мъртвото бебе. Циганинът останал да свърши това, което бяха намислили, се засуети, намери един парцал и уви бебето. След това го напъха в пластмасова торба с рекламен надпис „Пал мал“ и изломоти нещо. Родилката му отговори вяло и видя провисналия му корем в сумрака как се отдалечава към мръсното перде, служещо за врата. Проблясък – и изчезна. Запъти се към кариерата. Тя произвеждаше преди десет години варовик, а сега бе запустяла и привличаше от околните села помиярите. В средата и бе се събрала вода, заблатила се, а може би и зарибила се. Той се обърна и загледа назад. Чу ежедневните неща и видя силуетите на хора и машини в далечината. Пликът цамбурна в средата на блатото. Нищо не бе способно да наруши тишината, но подухна ветрец, който зашумоли и завихри горния слой отпадъци и те все едно затанцуваха. Децата усетиха и се разбягаха, за да хванат носещите се в горния слой боклуци. Работата на циганите не спореше в този ден и доказателство за това сякаш бе идването на полиция.
От години никой не се бе сещал за сметището, освен онези, които станаха милионери покрай него. Сега цъфна полиция, заради анонимното обаждане на мъжки глас – „Изхвърлиха новородено на сметището!“ – тряс на слушалката. Лейтенант Петров бе назначен по случая, минута след обаждането. Майорът така нареди – „Да взима две-три момчета и да заминава!“ По черния път се наложи да пуснат сирената поради задръстване от боклукчкийски коли, все едно онези можеха да полетят, за да им направят път. Лейтенантът бе полупарадно облечен – куртка, панталон /цивилен/ и черни обувки. Сержантите бяха в пълно бойно облекло – бронирани жилетки под елечетата с надпис „полиция“ на гърдите, къси пушки „помпи“ и до блясък лъснати кубинки. Още не слезли от джипа, лейтенантът даде инструкции, но когато нагази в сметището, смрадта припомни закуската му кифла с леко ферментирал мармалад, което едва не го накара да повърне.
– Искам да спрат тези машини моментално и да се съберете всички на това място! – каза на сержантите, - Да няма после – не знам, не чух, не видях! Моментално! Действайте…
Момчетата сержанти сякаш бяха заредени с високооктаново гориво и изпълниха заповедта за пет минути. Всички цигани, двете бригади булдозеристи, борецът и „текущите шофьори“ от боклукчийските коли, направиха полукръг около него. Огледа ги и започна.
– Получи се анонимно обаждане за изхвърлено дете на това място! – като бегло му мина мисълта, че ако и тази акция стане като залавянето на пласьорите на наркотици миналата седмица лошо му се пише.
– Най-близкият телефон оттук е на портала, но жената там не бе способна да ни обясни нищо, а и не бе напускала работното си място…Ще бъде разпитан всеки един от вас!
Още не свършил, циганите започнаха с невъобразима врява да сочат бореца. Лейтенантът запали цигара и го повика настрани. Знаеше, че бе доста тъп, за да спретне фразата по телефона, но за всеки случай го разпита. Получи отговори от типа“Ами аз се обаждам само по мобифоно на шефо, за друго ми водят сметка.“ След още няколко такива фрази, лейтенантът му заповяда да напусне сметището до една минута, без да му дава право за никакви обяснения. Започна да разпитва булдозеристите, когато пристигна някаква лека кола. От нея изскочи като на пожар, костюмиран човек с овесен на врата фотоапарат и след крачка колебание заради смрадта, се запъти към лейтенанта.
– Намерихте ли детето, аз съм… - и показа вместо „добър ден“ журналистическа карта от някакъв ежедневник. Лейтенантът се вбеси и с ледена физиономия отвърна, че ако не бърза толкова може и да го открият. Започна търсенето. От циганите нищо не разбра. Когато ставаше въпрос за детето онези отричаха. Потърсиха родилката, но безуспешно. Циганетата се въртяха около групата, вдигаха врява до Бога с „бате, бате я гръмни…“ и се хилеха на сержантите. Другите казваха по нещо, а после се караха на цигански и обясняваха „ние сме мирни, старши, ей там иди да хванеш айдуци…“ – като сочеха към София. Лейтенант Петров знаеше, че някъде в онези бараки може да лежи родилката, но бе сигурен, че детето го нямаше и реши да не влиза в колибите. Освен това го бе и гнус. „Кой знае какво може да има вътре“, мислеше си и си отговаряше, че освен боклуци, надали ще намерят нещо друго. Изпрати сержантите да огледат и с цялата група от цигани се запътиха, а той заразпитва шефа на булдозеристите.
– Да не мислите, че сефте изхвърлят деца, само калабалък правите, какво да правят…, аз съм седемнайсет години тука…, най-добре е да си ходите, те знаят как да се оправят! – получи за отговор от един омазнен до лактите с масло човек, по потник, прехвърлил петдесетте.
Лейтенантът му кимна и погледна вестникаря до него, който записваше всяка дума на човека. После си поговориха какво ще излезе във вестника и репортерът добави, че не е зле да разгледа кариерата, където според него са хвърлени милиони за нищо. Направи и няколко снимки, за да е пълен материалът. Сержантите се върнаха възбудени, казаха, че намерили родилката, но от детето и помен нямало. Лейтенантът влезе в колибата и заразглежда. Видя момичето, което дишаше тежко като риба на сухо и веднага реши, че трябва да извикат „Бърза помощ“. Когато излезе навън, си свали фуражката, пипна се за челото и заоглежда циганите, струпали се на „входа“.
– Да се погрижите за нея… - каза и се отказа от идеята си. След това пуснаха движението и сметището започна наново работата си. Циганите предчувстваха, че вечерта ще дойдат борците, защото онова копеле щеше да изпее издънката, но работеха спокойно, сякаш нищо не се бе случвало. Полицията си отиде.
Беше се свечерило към девет и половина.Първата колиба лумна като клечка кибрит, която предаде огъня, все едно бе олимпийски. Местеха се от другата страна и гледаха как жалките им къщурки осветяваха смрадта около тях. Вестникарят, който бе пуснал материала в един от ежедневниците, прибави и снимка на блатото в кариерата, където плуваше в средата пликът с надпис „Пал мал“, но случаят остана загадка.
© Кирил Дървеничарски Все права защищены