ЗАКЪСНЯЛО ЗАВРЪЩАНЕ

Дамата от Англия ме изпраща до паркинга под старите дъбове. Тя е слаба, руса жена, на възраст малко над петдесетте, но с чар на двадесетгодишно момиче. Сбогуваме се като и обещавам, че ще изпълня всичките и поръчки относно апартамента в новопостроения хотел в Банско, който в същия този ден тя закупи от строителната фирма.

Вече съм в синьото Рено на път за София. Малко след като навлизам в прохода „Предела" спирам. Виждам, че пред нас се е проточила дълга колона от коли. Слизам за да разбера обстановката. Пред мен е спрял автобус, от който пътниците са слезли. Разнася се мълва за голяма автомобилна катастрофа в близост до Симитли. Водачът на автобуса потвърждава официално новината и ни уведомява, че ще чакаме неопределено време. Разхождам се по близките поляни. В този ден от началото на есента зеленината е все още свежа. Питам се колко ли са жертвите, на каква възраст са? Задавам си безсмисления въпрос защо трябва да се случват тези нелепи човешки трагедии. След час забелязвам оживление край автобуса и се връщам при автомобила ми. Разбирам, че автобуса се отправя по заобиколен маршрут за столицата. Решавам да карам бавно след него. Правия обратен завой и потеглям на юг към гр. Гоце Делчев.

Поглеждам на север, където в полите на Рила се гуши китното градче Белица. Горите над селището са притъмнели в очакване на залеза. От дясно са пиринските върхове, остри, покрити с алпийска растителност, спомен от последната ледникова епоха. Върху един от върховете е кацнал златния диск на есенното слънце готов всеки миг да скочи от другата страна на планината. В ляво от мен, над Родопите се е появил друг диск, само че сребърен, този на изгряващата луна. Спомням си изложбата на Ян Бертран „Земята от високо" и неговите послания за опазване на нашата планета. Сигурен съм, че ако беше прелетял над местата, през които  минаваме сега, със сигурност в колекцията му щеше да има снимка от тук. Малко преди гара Добринище виждам голяма самотна скала с форма на кораб. Издигнала се е на около двадесетина метра сред широка ливада. Зад скалата се показва парен локомотив теглещ само два вагона. По-късно разбирам, че този локомотив е туристическа атракция за многобройните чужденци, които посещават този край. Река Места влачи уморено тъмните си води към Бялото море. Тук там върху високи дървета  се чернеят щъркелови гнезда, тъгуващи за своите отлетели към далечни страни стопани.

Мислите ми се носят към теб. Къде си сега? Какво правиш? Дали си спокойна или разтревожена в грижа за семейството ти? Представям си те и в двете състояния. Когато си спокойна си щастлива, очите ти се смеят и излъчват доброта. Когато си напрегната, лицето ти е изопнато и една дълбока черта прорязва красивото ти чело. Спомням си как веднъж в състояние на голямо душевно напрежение цялото ти тяло трепереше. Сърцето ми инстинктивно се свива при този спомен. Иска ми се сега да съм до теб и нежно да те прегърна, макар да зная, че не обичаш да те прегръщат.

Слънцето се е скрило напълно, когато навлизаме в прохода „Папаз Чаир". Автобуса бавно пъпли по стръмния склон пред мен. Минаваме покрай малко планинско селце. Къщите са много стари. Какви романтици са били майсторите, които са ги строили с тези силно издадени напред стрехи, покриви от каменни плочи и стени облепени с дъски от пушен чам. Няколко комина димят. Мирисът на пушек от горящи дърва и борова смола навлизат заедно със студения въздух в превозното ми средство и изпълват гърдите ми с копнеж по роден дом. Връх „Ореляк" изглежда почернял и строг в този начален час на вечерта. Спирам за малко и се обръщам се назад. В ниското трептят светлинките на гр. Гоце Делчев. Идвам по тези места след точно двадесет години. Беше септември хиляда деветстотин осемдесет и пета година. Военното подразделение, в което служех беше изпратено на границата с Република Гърция. Поводът бяха военни маневри на сухопътните сили на Гърция и НАТО, които се провеждаха в близост до българската граница. Беше времето на студената война. Странно е, че не чувствахме чуждите войници като врагове. Те като че ли също не изпитваха лоши чувства към нас. През деня си махахме дружелюбно с ръце застанали по високите върхове от двете страни на границата. Били сме идеалисти и сме вярвали в ненарушимостта на мира. Но не сме си и помисляли, че само след две десетилетия тези граница ще бъде вече само условна и хората от двете съседни държави ще могат да я преминават свободно.

Отново се връщам при теб. Къде си била по това време? Била си на седемнадесет години. Високо, слабо, жизнерадостно момиче, тичащо на воля по улиците, непознало  още лошите страни и грубостите на живота. Питам се мъчително защо вместо да  ни бяха изпратили на тази граница, не бяха командировали поделението ни в твоя град . Може би там щях да се разхождам  в парка край голямата река и някой ден щях да те срещна, щяхме да се заприказваме, да разменим адресите си. После щяхме да си пишем писма и картички. По това време аз нямах жена, която сериозно да владее моето сърце. Може би и твоето сърце е било свободно за мъжка нежност. Нямах жена в сърцето си и година по-късно, когато ти си била на осемнадесет и си завършвала училище. Защо не си дошла на абитуриентска вечер в София, където бях аз тогава.  Да дойда в същия нощен клуб, където празнувате, да срещнем погледи, да танцуваме под звуците на бузуки , да докоснем ръцете си и да останем неразделни до края на живота ни.

Преминаваме билото на планината. Тук някъде преди около деветдесет години куршум на македонски четник е пронизал смъртоносно воеводата Яне Сандански. Една противоречива личност от българската история. Впрочем има ли личност от нашата история, която да не е противоречива. Народопсихологията може да обясни това явление с българския характер. Българинът и в миналото и сега се люшка между чувството на радост от съприкосновението с приказната българска природа и чувството на мъка от трудния материален живот. Българинът е горд и смел в трудни моменти, но доста несигурен в това дали съществува една единствена истина за света. Ние твърде много се съмняваме, за това действията ни понякога са противоречиви. Няма я самоувереността, граничеща с цинизъм, която притежават някои преуспели народи.

Автобуса спира пред добре осветена и красиво изработена сграда, в която се помещава хранителен магазин. Шофьорът е решил, че пътниците трябва да се подкрепят, за да издържат още няколко часа път. Същото правя и аз.  Група девойки с радостни възгласи се втурват към добре подредените щандове, отрупани с разнообразни деликатеси. Купуват такова количество храни, като че ли ще пътуваме още две денонощия. Дали и презапасяването с храна също не е наша народностна черта. В миналото предците ни, когато са имали възможност са заделяли пари и храни поради страх от бъдещи природни или социални бедствия. „Сложи бели пари за черни дни" казваха нашите баби. Днес това се прави инстинктивно поради наследеното социално чувство.

Повече не мога да спра да мисля за теб. Спомням си нашите срещи в кафето до Софийския университет, пред храма „Свети седмочисленици", нашите кратки разходки в Борисовата градина, когато се радвахме на всеки цвят, на всяка клонка. Спомням си как отправяхме молитви в изпълнените с аромат на запален тамян църкви. Как с жадни очи попивах чертите ти. Бях жаден за теб защото много бяха годините през които съм чакал да те срещна. И двамата знаехме, че срещата ни е твърде много закъсняла, но все пак благодаряхме на всевишния, че е допуснал това, макар и толкова късно. Разбирахме, че ако не бяхме се срещнали, щяхме да си отидем от този свят още по-тъжни.

На едно разклонение по пътя виждам указателна табела с надпис „Ковачевци". Спомням си че това е родното място на Георги Димитров, друга противоречива историческа личност превъзнасян и идеализиран от блюдолизците на комунистическата власт и оскверняван от блюдолизците на посткомунистическите правителства. Питам се защо не възприемаме хората от политическата ни история като нормални хора с предимствата и недостатъците си, а винаги търсим нещо свръхестествено в тях - най-големите герои или най-големите демони. В интервюто си пред журналиста и писателя Михаил Топалов известният български финансист от първата половина на двадесети век Атанас Буров казва за Г. Димитров, че е опасен защото е необразован. Аз бих попитал задочно г-н Буров „Ако в началото на века, когато наследихте бащината си банка печатарският работник Г. Димитров беше дошъл при вас за да му отпуснете стипендия да учи и евентуално да работи във вашата банка щяхте ли да го сторите?" Нямаше да го стори и за това предполагам, като умен човек не се е сърдел на георги димитровците, че са му отнели имуществото и са го пратили в затвора. Впрочем безскрупулността и свидливостта на българските богаташи трови и сега социалнополитическия ни живот. Сигурен съм, че в излъченото преди време телевизионно шоу „Великолепната шесторка" сумата от милион и половина лева се събра от лептите на  българи със средни доходи и че няколкото стотици най-богати фамилии в страната не са си направили труда да дарят и един лев, а са се подсмихвали над усилията на участниците да събудят състрадателността на хората.

В далечината на север сияе ореола над столичния град. В него някъде сега си ти. Представям си черните ти очи, когато от тях струят искри, усещам дъха на горски цветя идващ от косите ти, топлината на ръцете ти. Сърцето ти ритмично пулсира и раздава топлина на хората около теб. Радва ме мисълта, че в това малко сърце е скътана частичка обич и към мен. Прибирам се в полунощ. Щастлив съм че те има и зная, че каквото и да се случва от тук насетне, ще нося в себе си една жена, за която съм мечтал и това ще бъде чак докато дойде време  да се сбогувам с този стар греховен свят.

                                  Денчо Славов