- Не съм гладен, не искам да вечерям с тях. Ти отиди! - каза той и се отправи към брега.
 Момичето с безразлично изражение продължи към пищно украсения ресторант, от който се чуваха звуци на глупав шум, гръмки смехове и скучна музика.
 Мъжът остана сам, обърнал гръб на кипящия, но за негово съжаление, неразливащ се от чашата живот. Слънцето залязваше сякаш с руменината на бузите на млада девойка. Тази красота го очарова, но този възторг го напусна като се замисли за настъпващата нощ - ако излъжеше, че не се чувствува добре и се прибереше в хотелската стая, щеше да се чувства слаб, потънал в тъжната тъма на нощта, ако отидеше при другите, щеше да го измъчва тази лишена от искреност и топлота глупост, под любимите на останалите, пъстроцветни градски светлини. Този мъчителен миг на решение стана причина да си спомни моменти от детството си, онова приповдигното чувство, онова възхищение от зората, удоволствието от силата и бодростта на силния речен вятър, които караха сърцето му да бие по-силно, през онези ранни утрини по време на най-големите горещини през лятото. Тогава той умишлено се събуждаше много рано и докато слънцето изцяло се покажеше на небето и пробуждаше мухите, цялото му тяло се тресеше от трепет и вълнение.
Но една мъчителна мисъл рязко забавяше ударите на сърцето му, утежняваше дъха му - наближаващия ден, жегата, края на всичко това, възвръщането към грубото всекидневие. Общото между залеза сега и зората в много далечното детство беше това - тази мъчителна, тягосна мисъл, че след изчезването на тази руменина от небето, всичко ще се предаде или на жегата, или на тъмнината, но със сигурност, най-вече на глупавата суета, младата девойка ще се превърне в груба домакиня, сбръчкана, натруфена, непропускаща възможност за свади и клюки.

       С.Т.