Велина беше най-лъчезарното дете, което някога хората бяха виждали в селото. Кротко и вечно усмихнато, то печелеше симпатиите на всички от пръв поглед, но щом разберяха за ”онова”, те се отдръпвах рязко настрани, сякаш беше прокажена. Тя имаше най-сините очи, които някога някой бе виждал. И едни такива дребни, симпатични лунички, върху смешно вирнатото нагоре носле. Косите ù бяха странни. Ту руси, ту рижи или светло червени, разноцветни, като красивите пеперуди, които обожаваше да лови по цял ден. Толкова жизненост и жажда за живот бликаше от нея, че, наблюдавайки я, неосведоменият за състоянието ù човек би решил, че тя ще постигне много в този живот. Велина беше на единадесет, но имаше ръст и мозък на четиригодишно дете. Тя беше бавноразвиваща се. Беше толкова дългоочаквано дете в семейството, а не бе оправдала мъчителното очакване и радостта от събитието. Родителите ù я посрещнаха със смесени чувства. И я обичаха силно поради това, че я чакаха да се появи твърде дълго на този свят, и ...