ЗАЛОГЪТ

Иво се криеше, в една мизерна боксониера вече пети ден. Никой не знаеше за този апартамент, освен него. На това разчиташе. Но все пак щеше да му се наложи да излезе от там. Три денонощия не беше ял, краката му трепереха, а стомахът го болеше много. Притежаваше всичко на всичко десет лева. Когато се стъмни, той излезе от апартамента. Тръгна пеша по стълбите. Въпреки че трябваше да слиза дванадесет етажа, той реши да не се качва в асансьора. Купи си хляб, яйца и малко месо от кварталното магазинче. Ходеше леко прегърбен. Беше облечен с широко, черно шушляково яке. Качулката скриваше лицето му. Когато стигна  до входа, реши да изчака отстрани, докато се разотидат останалите хора, които чакаха асансьора. Не искаше да го вижда никой. Качи се обратно горе и си изпържи яйца. Апартаментът беше на един негов приятел, който си идваше само веднъж годишно. Беше му дал ключ, за да ходи там когато си поиска, да води момичета и общо взето да го ползва за каквото реши. Иво обаче си имаше приятелка и не водеше никакви момичета. Пък и боксониерата беше прекалено скапана. Затова не я показа на никой. Просто  пазеше ключа и се отбиваше от време на време.

Търсеха го от една седмица из целия град. Трябваше да върне доста пари на един от най-опасните лихвари. По-голямата част от парите беше заложил на няколко мача, но както може да се предположи, мачовете го издъниха, а той си мислеше, че са сигурни. В хазарта няма нищо сигурно, както и в целия живот въобще. Сигурна беше само загубата ти. Искаше му се по този начин да плати семестъра си в университета и да осигури скъпите лекарства за майка си. Ето че, нито си плати семестъра, нито лекарства купи, а за капак го търсеха копелета, които чупеха крака и ръце за жълти стотинки. Колкото и да мислеше, не можеше да измисли спасение и решение на проблемите. Приятелката му също го търсеше навсякъде. Звънеше му постоянно на мобилния, но той го изключи. Не искаше да ù каже в какво се беше забъркал, но тя сигурно вече знаеше. Сигурен беше, че тя знае. Сигурен беше, че и копелетата на лихваря са идвали до апартамента на майка му. Преобърнали са го и са взели по-ценните вещи. Представяше си уплашеното, разплакано и безпомощно лице на майка си. Виковете и молбите. Съседите, които надничат, но не смеят да се намесят, нито да извикат полиция. Беше сигурен, че ще има и такива, които тайно се радват на това нещастие. Радват се и се успокояват, че не се случва на тях. Всичко му се стори толкова отвратително и гнусно, толкова безнадеждно и безцелно, че едва не повърна. Изрита масата, на която стояха остатъците от жалката му вечеря, облече си якето и излезе.

Нощта вън беше влажна и студена. Той чакаше на спирката и слушаше какво си говорят хората около него. Опитваше се да не мисли за нищо. Качи се в първия автобус, който дойде и слезе чак в центъра на града. Вървеше бавно, с ръце в джобовете, с наведена глава и все така захлупена качулка. Минаваше покрай цяла редица от кафенета. Наблюдаваше смеха и закачките на много весели хора. Някои от тях пиеха бира, други само кафе или безалкохолно. Всички му се сториха толкова весели и безгрижни, толкова свободни, чак нереални! Идеше му да заплаче. Забърза крачката, а сърцето му биеше в гърдите като барабан. Вече чувстваше, че му предстои нещо лошо и непознато досега. Стигна до улицата, където живееше майка му. Влезе в малкото четириетажно блокче и изкачи стълбите до третия етаж. Старата жена плачеше сама в кухнята. Наистина всичко беше преобърната и помляно. Копелетата бяха трошили. Столове, шкафове, чаши и чинии се търкаляха разпарчосани по пода. Цялата покъщнина беше разбита. Бяха взели единствения телевизор. Телефонът на коридора иззвъня. Едно от копелетата, които събират пари, му крещеше в слушалката: "Педал скапан, намирай парите веднага, иначе ще лежиш в гипсово корито с ампутирани пръсти..."  Иво вече не го слушаше. Затвори телефона, отиде в кухнята при майка си и ù каза, че всичко ще се оправи. После излезе обратно в нощта.

Включи мобилния си телефон, получи над сто неприети повиквания и един куп заплашителни съобщения. Изключи го и го захвърли с всичка сила по дължината на големия булевард. Още щом падна, телефонът се разпиля, а частите му бяха смазани от уличното движение. Пластмасата хрущеше под гумите на колите, като счупване на кости.

Три от маймуните на лихваря бяха заобградили Иво пред къщата на скапания си бос. Удряха го с шамари и юмруци. С ритници и лакти. Удряха го в стомаха и главата. На почивки. Той имаше неблагоразумието да отиде лично при лихваря. Искаше просто да обясни цялата ситуация. Да понесе боя и да го оставят.

Една от маймуните го ритна в слабините. Иво не можа да преглътне този удар. Никой не знаеше, че в ръкава си носи нож. Успя да го забие до дръжката в стомаха на гнусния дебелак, който имаше смелостта да рита само в компанията на помощници.

Започнаха да валят удари. Разпънаха се и металните, сгъваеми телескопични палки, с които можеше без проблем да се счупи която и да е кост, само с едно замахване. Иво вече не чувстваше болка, усещаше само едно потъване, сякаш асфалта под него беше станал от желе. Пред очите му се спусна пълен мрак,  който дори и най-силната светлина не можеше да пробие. Заваля дъжд.

Утрото беше слънчево.

© Калоян Бинев 09г.