По действителна история измислена от Пепи Рашев

Светът е пълен с необясними неща. Да вземем сънищата например. Или онова малко висящо нещо в началото на гърлото (или в края на устата). Но има и неща, които са толкова странни, че хората просто не говорят за тях и се правят, че не съществуват. Като кръвта, която всяка нощ капе от тавана на стая 211 в хижа “Звездица” на Витоша.

*******************

Всичко започнало през далечната 1966 г. в едно малко село близо до Смолян. Кочо, главният герой в тази история, бил строителен работник и живеел в това село с жена си Неда.

Кочо нямал много работа, така че основно семейството му се препитавало с отглеждане на животни и земеделие. Неда не ходела на работа. Те нямали деца. Ако живеела в днешно време, Неда сигурно по цял ден щяла да гледа сериали по БТВ, но тъй като не живеела по наше време, трябвало да се задоволи да разнася клюките из селото.

И така животът на Кочо и Неда си вървял спокойно, даже бих казал скучно, до деня, в който всичко се променило. Този ден бил вторник и навън валяло. Кочо седял гол до кръста, върху един стол близо до печката. Бил свалил единия си чорап и чоплел раничката на десния си крак. Боляло го и знаел, че така само влошава нещата, но продължавал да го прави, защото болката му доставяла някакво странно удоволствие.

През това време Неда била в банята и перяла. Мразела да пере, защото ръцете и заприличвали на умрели риби и после я сърбели. Обикновено перяла в другия край на банята, но днес се била преместила по-близо до вратата. Била клекнала точно до тръбите на стената. По едната текла гореща вода, по другата студена. И точно в момента, когато Неда си казала, че е изпрала достатъчно за един ден, една от тръбите се спукала.

Ако била студената вода, на Неда щял да и остане само много неприятен спомен, но естествено била горещата. Водата плиснала и заляла лицето на жената, която изпищяла и отскочила настрани, ударила главата си в стената, от което после и излязла цицина, но това не я притеснявало особено.

Неда почнала да пищи сякаш някой я коли (или все едно я е заляла гореща вода). Кочо скочил и се затичал към банята, като по пътя оставял малки петна кръв от разчоплената рана. По пътя ударил крака си в голямата маса, която била подарък от бабата на Неда за сватбата.

Когато стигнал до банята, видял Неда такава, каквато щяла да остане завинаги в съзнанието му: Паднала на колене с мокри дрехи. Косата и била залепнала за лицето. Тя го била покрила с длани, но малкото, което Кочо можел да види между пръстите и не приличало на кожа, било белезникаво червено. Като сурова пържола. Тогава между пръстите на жена си Кочо видял окото и, от което текли сълзи. Окото също видяло Кочо и го погледнало с възможно най-силната омраза, на която е способно едно самотно око.

Неда отлепила дясната си ръка от лицето си и мъжът видял и другото око, но то не го видяло. Повече нямало да види нищо нито един залез, нито един изгрев, нито дори лъч надежда за по-добро бъдеще. Клепачът бил спуснат наполовина и можело да се види само бялата част на окото, която била набраздена от множество червени линии. Това око не плачело. Там, от където по принцип излизат сълзите, сега се спускала една последна кървава сълза.

Неда посочила Кочо с пръст, на върха на който имало един цирей. Той сякаш бил око, което също излъчвало омраза. Неда изкрещяла:

- Заради твоя потник… - Кочо забелязал парченцата плът, които се поклащали на пръста. - Заради твоя мръсен потник останах без лице…

След този случай животът на тези хора се променил. Неда, която вече била сляпа с едното око, била откарана в лудницата в София, защото вече била заплаха за себе си и  за околните. Навсякъде и се привиждали потници и първия въпрос, който задавала на хората, с които се запознавала бил “Ти с потник ли си?”. Вече не искала да разговаря с Кочо и се правила, че той изобщо не съществува. Никой не можел да каже дали тя наистина е забравила за него.

Колкото до Кочо, той също се променил. Станал много по-разсеян. Често се случвало да седи с часове на едно място, без да прави или да мисли за нищо. Три седмици всеки ден хранил прасетата сутрин и вечер, докато един ден не си спомнил, че от две години вече не гледа прасета.

Най-страшни обаче били сънищата. Всяка нощ той сънувал един и същи сън, в който отново и отново стоял до вратата на банята и гледал обезобразената си жена, която всеки път казвала едно и също нещо: “Заради твоя мръсен потник…”. От онзи злощастен ден Кочо никога вече не облякъл потник.

Един ден Кочо решил да заколи една овца. Когато влязъл в обора, за да си избере овца, си помислил, че ако Неда все още живееше с него, всички овце щяха да си имат имена. Неда винаги ги кръщавала, но никога не страдала, когато ги убивали. Тогава Кочо не издържал, клекнал и почнал да плаче. Една от овците го погледнала учудено и се приближила до него. Кочо се пресегнал и започнал да гали козината на овцата. Представял си, че гали косата на Неда.

И тогава чул гласът и:

- Кочо. – Той вдигнал очи и погледнал овцата. Овцата също го погледнала и мъжът изпищял – очите на животното искрели в червено.

- Кочо… - Повторила овцата с гласа на Неда и се усмихнала, разкривайки острите си зъби. – Заради твоя потник…

Кочо се обърнал и побягнал. Съвсем забравил за ниската греда в началото на обора (или в края на ада за Кочо), и се треснал в нея. За миг всичко избухнало сред ураган от светлина и звуци, а после изчезнало, погълнато от мрак. За пръв път от много време Кочо спал спокойно.

Когато се събудил, вече било вечер. Животните пеели любимата си песен: “Гладни сме-е-е-е-е-е.” Кочо станал и докоснал болезнената цицина на главата си. В този момент си спомнил защо бягал и се огледал. Овцата, която му изкарала акъла, стояла от дясната страна на обора и го гледала умоляващо. Кочо се опитал да се засмее (не станало) и нахранил животните.

Само че след това не отишъл да си легне, както правел обикновено, ами отишъл в кръчмата на Иконостас Христосков. Там били Иконостас (Коньо, както го наричали), Генчо Смрадливия и Красимир Димитров, който всички наричали Чичо Краси. Кочо отишъл и си поръчал нещо за пиене (не кока-кола) и седнал на масата до другите.

- Чакаме Цеко. Ще играем на карти. Кочо, добре ли си?

- Щом съм жив, значи съм добре. – отговорил Кочо като му станало неприятно, че братовчед му Цеко щял да идва. Никога не го харесвал, а Неда направо го мразела (при мисълта стомаха му се свил). “Е нищо, - помислил си той – аз най-вероятно ще си тръгна преди Цеко да дойде.”, но точно тогава вратата се отворила и  Цеко влетял в кръчмата.

- К’во става? Готови ли сте да ви разбия? – тогава забелязал Кочо – О, братчед, и ти ли искаш?

- Не, предпочитам да ида да се наспя. – Каза Кочо, въпреки че изобщо не му се спяло.

- Тогава мръдни. – Каза Цеко и си взел стол от една друга маса (същата, от която няколко седмици преди инцидента седели Кочо и Неда и обмисляли да се преместят в Смолян). Кочо се преместил малко в страни и се замислил колко много неща в това село му напомнят за Неда.

- Снощи ми се обади един приятел от София. – Казал Цеко, а Кочо си спомнил, че Неда е в София. “Трябва вече да престана – Помислил си той – или скоро и аз ще ида в лудницата” – Предложи ми да ида да поработя малко там. Строял си хотел или нещо подобно. Аз, естествено, му отказах, имам си мой живот тук, на село.

Цеко плювнал на земята, а Коньо почнал да крещи. Чичо Краси почервенял от смях, но на Кочо не му пукало за нищо от това. Току-що бил открил решение на проблема. Майка му винаги казвала: “Бягството не е решение!”, но Кочо си мислел, че има случай, когато бягството е единственото решение. Например, когато искаш да избягаш от кошмарен спомен, който излиза от всеки ъгъл и заплашва да погълне живота ти и да те превърне в свой роб. “За този проблем, - помислил си Кочо – бягството е единственото решение.”

- Цеко – обърнал се той към братовчед си – дали не мога да замина аз на твое място?

- Разбира се. Аз даже му обещах да поразпитам дали някой е навит. Но честно казано не ти го препоръчвам. Заплащането е направо смешно. Ако толкова си закъсал, ще ти уредя нещо в Смолян.

- Не. Всъщност докато съм там, ще мина да видя Неда. – При споменаването на името го заболяло, но поне никой не му задавал повече въпроси.

- Нямаш никакви проблеми. – Казал Цеко – Става ли да тръгнеш утре?

- Колкото по-скоро, толкова по-добре.

И така Кочо останал с тях и мислел за всичко друго, освен за Неда. Към полунощ Чичо Краси си тръгнал, а Кочо заел мястото му. Скоро и Коньо отишъл да си легне, а другите почнали да си говорят за глупости. Генчо заспал пиян на масата. Кочо пил една, две чашки, защото го боляла главата, а Цеко бил въздържател (но не искал да се разчува).

И така двамата братовчеди останали цяла нощ и си говорели за всякакви глупости, които аз сега няма да споменавам. Кочо се смял като ненормален цяла нощ, без да подозира, че някой го наблюдава. Без да подозира, че някой стои вън на прозореца, без да трепери, защото не чувства студ. Стои във мрака… и чака.

На следващия ден се оказало, че хотелът не е в София, ами на Витоша, но това било добре дошло за Кочо. Приятелят на Цеко щял да го посрещне на автогарата и да го откара до мястото. Кочо бил спал само няколко часа и много го боляла глава. “Ще си дремна в автобуса.” Помислил си той. Качил се в автобуса и седнал някъде по средата. Облегнал главата си до прозореца и се опитал да заспи.

Автобусът обаче друсал много и Кочо си казал, че явно ще поспи като стигне в хотела. Отворил очите си и погледнал през прозореца. Навън природата била много странна. Нямало нито едно дърво и нито една тревичка. Небето било червено. Кочо бил сигурен, че предишния път, когато пътувал към София, пейзажът не бил такъв.

Една ръка докоснала Кочо по рамото. Той се обърнал и видял Неда. Лицето и било изгоряло. Двете и очи липсвали и дупките приличали на две пещери,  обитавани от някакви същества, които не са от нашия свят. Неда  отворила устата си, пълна с нещо като паяжина (повече приличало на водорасли) и казала:

- Заради твоя мръсен потник…

Кочо изпищял и се събудил. Седял в автобуса и всички го гледали учудено. Най-изплашена била жената на седалката до него. Тя не спряла да го поглежда изплашено чак докато стигнали до София. Когато слязъл от автобуса.

Кочо лесно познал приятеля на Цеко, защото вече го бил виждал – той няколко пъти бил идвал до селото на гости на Цеко. Час и половина по-късно вече били горе при недовършената хижа. Кочо Щял да работи по третия етаж. В една стая на втория имало дюшек, приготвен за Кочо.

- Тука ще спиш. – казал приятелят на Цеко. Кочо си помислил, че въпреки че е от село, заслужава нещо по-добро, но си замълчал. Все пак вече бил предупреден какво го очаква.

Приятеля на Цеко си тръгнал и оставил Кочо да си почине. Кочо легнал на дюшека, завил се с две одеяла и веднага заспал. Сънувал, че си е у дома. Сънувал баня и на пода пищяща жена. “Заради твоя мръсен потник…” – викала жената.

Когато се събудил, вече се било стъмнило. Доста било застудяло и Кочо включил електрическата печка, която намерил на първия етаж. Извадил сандвича, който си бил направил за обяд и започнал да яде. Сандвичът бил много смачкан и почти се бил разпаднал. Кочо знаел, че долу в кухнята има истинска храна, но го мързяло да готви. Пък и не бил толкова гладен.

Изведнъж чул някакъв звук. Той идвал от малкото коридорче, което водело към тоалетната. Кочо не използвал тази тоалетна, защото там все още нямало вода. Трябвало да ходи чак в тоалетната на първия етаж. Сега станал и тръгнал към затворената врата.

- Сигурно е вятърът. – казал той и се стреснал от собствения си глас. Не бил свикнал да си говори сам. Звукът се повторил. Звучал като вик на жена…

- Вятърът е. - казал Кочо и се обърнал. Нямало да си губи времето да проверява.

“Ако си толкова сигурен, че е вятърът, защо се страхуваш да провериш? – попитал един глас в главата на Кочо. Не бил неговият глас и за щастие не бил и гласът на Неда, но бил прав. – Няма да загубиш толкова време. Пък и без това няма какво да правиш.” Продължавал гласът и отново бил абсолютно прав. Кочо се обърнал и отново тръгнал към вратата. Звукът се повторил и този път Кочо ясно различил една дума – потник.

- Въобразявам си. – казал той и отворил вратата малко по-рязко отколкото искал.

В малкото коридорче нямало нищо. Но сега Кочо знаел точно откъде идва звукът. На лявата стена на коридорчето била вратата към тоалетната. На дясната точно срещу вратата на тоалетната имало една малка бяла врата. Тя едва стигала до корема на Кочо. Бялата врата била заключена с катинар. Тази врата съществува и до днес. Посетителите на хижа “Звездица”, настанени в стая 211 могат да видят вратата. През нощта със сигурност ще усетят същия хлад, който усещал и Кочо. Понякога, когато има вятър, се чуват тези звуци, които поразително приличат на женски писъци. И ако някой се заслуша много внимателно, ще чуе същата фраза, която чул Кочо онази нощ преди почти 40 години:

- Заради твоя мръсен потник… - крещяла жената. Кочо избягал от стаята.

В 22:45 отново се върнал, за да си вземе чантата с инструментите. Вратата към малкото коридорче била отворена. Кочо се запитал дали я е затворил, но решил, че няма никакво значение. Взел каквото му трябвало и се качил на третия етаж.

Когато влязъл в стаята точно над своята (днес тя е 311) Кочо се огледал. Стаята изглеждала все едно някой е пуснал бомба. “Прилича на лице, залято с гореща вода.” Помислил си Кочо и потреперил. Седнал на ледения под и затворил очи. Заспал почти веднага и естествено сънувал Неда.

Заради твоя мръсен потник…

Събудил се към обяд на следващия ден и веднага се захванал за работа. Ако днес влезете в стая 311, ще усетите някакво излъчване, което няма в никоя друга стая. Това излъчване е приятно. Определено това е най-хубавата стая. Така е, защото човекът който я е правил, е дал всичко от себе си. Защото вярвал, че ако направи тази стая перфектно, отново ще може да спи спокойно. Тази стая пее своята магическа песен, в която се разказва за любов и омраза, защото това е едно и също чувство.

Кочо работил точно 19 дни върху тази стая.  Той вече не виждал една стая, виждал лицето на Неда и искал да го възстанови. И така в края на деветнадесетия ден (точната дата била 8 Април 1967 г.) стаята проговорила на Кочо.

- Кочо. – повикала го стаята с гласа на Неда.

- Ето ме. – Отговорил той.

- Слез долу при бялата врата. Чакам те там.

Кочо се затичал с мистрията в ръка. Най-после щял да я види и лицето и щяло да е здраво и непокътнато. Той отворил с трясък вратата и влетял в стаята. Вратата, водеща към малкия коридор, била отворена. И Неда се била подпряла на нея. Лицето и било непокътнато. Кочо бавно започнал да се приближава към нея. За пръв път от много време виждал лицето и.

- Защо никога досега не съм виждал колко красиво е лицето ти? – задавено попитал той.

- Защото ти никога не оценяваш нещата, преди да ги загубиш. – Отговорила тя без да помръдне.

- Но сега си тук. – Казал мъжът и я прегърнал. – Нали никога вече няма да си идеш?

Жената не отговорила. Кочо чувал дишането и точно до лявото си ухо. Дъхът и бил студен.

- Неда? – Тихо казал той.

И тогава тя проговорила. Гласът и идвал някъде много от далеч, сякаш от друг свят. Тя казала само четири думи, но те били достатъчни:

- Заради твоя мръсен потник…

Кочо изпищял и се отдръпнал. Неда отново стояла пред него без лице. Този път имала две очи и те били широко отворени. И били жълти.

Кочо се втурнал към стаята, която през последните няколко седмици била негова опора. Докато тичал нагоре, отново чул гласа на Неда, която викала след него:

- Заради твоя мръсен потник…

Кочо бутнал вратата и влетял в стаята. Там било мрачно и студено. Кочо седнал върху трикракото столче, което бил донесъл, за да сяда докато се храни. Отново чул гласа на майка си: “Бягството не е решение”

- Напротив, мамо – казал той, без да подозира, че говори на глас – напротив, понякога бягството е единственото решение.

Кочо станал и отишъл до прозореца. Точно под него някой бил оставил едно въже. Въжето не било много дълго, но щяло да свърши перфектна работа на Кочо. Той го взел и направил примка. Не бил правил досега, но се получила много добре. След това се качил на столчето, завързал другия край за гредата на покрива.

Ослушал се за някакви звуци, но цялата природа била притихнала, сякаш за да наблюдава какво ще направи Кочо. Той мушнал главата си в примката и казал:

- Няма за какво да живея…

И скочил.

В мига, в който увиснал на бесилката, видял Неда по-ясно от всякога. Виждал я в главата си, така че не можел да се спаси, дори ако затворел очи. Неда заговорила:

- Дори 1000 стаи да направиш, лицето ми ще остане такова завинаги. Не можеш да поправиш стореното, дори 1000 пъти да се самоубиеш. Заради твоя мръсен потник, останах без лице.

“Ще се видим на полянката в края на пътя!”

Казал един много по-тих глас дълбоко в сърцето на умиращия мъж. Той вдигнал ръце, за да се спаси, опитал да се хване за гредата, но нямал сили. Тялото му се загърчило в предсмъртни конвулсии и когато всичко свършило, червата му се освободили от товара си. Кафява течност потекла от вътрешната страна на панталона му.

В мига, когато последният дъх напуснал тялото на Кочо, дебелото въже се скъсало и тялото паднало с трясък на земята. Трупът лежал на средата на стаята, обгърнат от мрака. Изглеждало, че спи. Част от зъбите му се виждали от леко отворената му уста. Двете му очи били здраво затворени, но от дясното, което било по-близо до земята, се стичала една последна кървава сълза.

Точно когато тялото на Кочо докосна пода, първата капка кръв капна от тавана на стая 211 и това щеше да се случва всяка нощ до края на вечността.

На следващата сутрин всички животни в радиус от няколко километра от хотела били намерени мъртви. Имало и един обезглавен мъж на около 40 години. Главата му била откъсната, но никой не можел да определи от какво. Така и не я намерили. Мъжът носел потник…

*******************

Часът е 3:30 през нощта.

Мишо лежи и си представя как на следващата сутрин ще издаде Рая, която е чул преди половин час в коридора. Освен това още му е смешно от историята на Пепи. Мишо никога не е подозирал, че той може да измисли такава интересна история. “Заради твоя мръсен потник…” откъде ли му е хрумнало това?

Завесата е спусната, така че Мишо не знае, че някой го наблюдава скрит в сенките. И този някой чака…

Изведнъж вратата, водеща към малкото коридорче и Бялата врата се отваря.

Кръвта на Мишо се смразява. Той чувства по врата си хладния полъх на вятъра.

“Вятърът е отворил вратата.” Казва си той. “Ако си толкова сигурен, защо не станеш да провериш или да я затвориш? Защо не искаш дори да я погледнеш?” – пита едно тихо гласче в главата му. “Защото не съм сигурен.” – откровено си отговаря той.

Мисли си, че сигурно тази нощ няма да може да спи. Половин час по-късно вече спи. Последната му мисъл преди да заспи е: “Добре, че не нося потник.”

*******************

Малко след като Мишо заспа и захърка (съвсем леко) вратата на малкото коридорче се затвори. А след това и Бялата врата. На сутринта Пепи щеше да се събуди с писък, но дотогава имаше още няколко часа. Навън някой затвори очи. Поне засега.

“Заради твоя мръсен потник…”

Май 2006