Животът на Нестор Зефиров бе еднообразен и гладък като глазурата на торта Сахер. Ставаше сутрин в шест, а вечер точно в десет денят му приключваше с Първа Програма. Първа Програма бе името на радиостанцията в Градец, собственост на приятеля на Нестор – Маркони Петров. Втора засега нямаше. Точно в седем часа Нестор вдигаше ролетките на сладкарница „Евридика“, изплюваше се демонстративно пред вратата на съседната баничарница и успокоен от това свое действие влизаше в царството на пастите, петифурите, баклавите и толумбите. Час по-късно, изпратила сина им на училище, пристигаше и благоверната му съпруга. Помагаше му до обяд, почистваше или стоеше на щанда в салона и обслужваше клиентите, докато Нестор се вихреше отзад в сладкарската работилница. По някое време той излизаше от там и я подканяше:

   - Хайде, жено, време е да се погрижиш и за дома ни. Оттук поемам аз!

   - Няма ли да се прибереш да обядваш поне? – питаше го тя.

   - И да оставя клиентелата на оня баничар?! Ти чуваш ли се, Евридико?!...

   Всеки ден това обръщение вбесяваше съпругата му. И всеки път тя реагираше:

   - И по кръщелно, и по паспорт съм Дичка, на дядо ми Дико! Престани с тази Евридика! То поне да беше онази на Орфей, ми то някаква гъркиня, при това жена на някакъв второстепенен цар от Илиадата!

    Тук обикновено се вбесяваше и Нестор, носещ името на този „второстепенен“ персонаж. Отваряше вратата и с думите „Марш вкъщи!“ я избутваше навън. Излизаше след нея да се убеди, че е поела към дома им, изплюваше се за пореден път пред вратата на съседната баничарница и сваляше престилката. Заключваше сладкарницата и се отправяше към Мазето, където оставаше до към четири следобед.

   Мазето беше част от тъмната страна на Градец. Разположено под читалището, то приютяваше променлив брой от мъжката половина на градчето, падащи си по мъжките игри и по дребния незаконен хазарт. Играеше се белот, шах, табла и билярд „на вързано“. Женската еманципация не беше успяла да пробие тежката врата на бившето бомбоубежище и поради тази причина жени там не се допускаха. Мазето имаше три зони: Северна - на русофилите, Южна - на русофобите и Демилитаризирана средна зона, в която се помещаваха барчето, тоалетната и билярдната маса. Повечето от посетителите осъществяха едно Брауново движение из всички зони, но двама от тях никога не пристъпваха в чуждата половина. Единият беше сладкарят Зефиров, заклет русофоб, а другият - Спиридон Ушев, баничар и кръвен враг на Нестор.

   Тук е моментът да отворим една скоба и да разкажем за генезиса на тази вражда. Някога, преди двадесетина години в Мазето бе организиран голям турнир по табла. От съседните села дойдоха безброй аджамии да опитат късмета си. Наградният фонд бе няколко милиона, вярно инфлационни неденоминирани левове, но все пак баснословна за времето си сума. Получаваше ги само победителят. До финала достигнаха Нестор и Спиридон, приятели до този момент. Последният набързо отупа конкурента си. И вече беше готов да вдигне купата и да прибере милионите, когато чу Нестор да казва:

   - Спиро, удвоявам залога! Още една седмѝца и победителят прибира всичко?

   Нестор бе играч и като такъв много добре знаеше, че зарът се обръща и че е негов ред да спечели следващите игри. Спиридон го знаеше също и се колебаеше.

   - Че откъде пък голтак като теб ще има толкова пари да ги заложи? – попита той.

   - Пари нямам. Но реституираха сладкарницата на дядо ми на центъра! Имам всички документи. Залагам половината, което трябва да покрие сумата.

   Околните сеирджии се разшумяха. Случваше се това, за което бяха само чували или чели – наследник залага и евентуално проиграва бащиното си наследство.

   - Не, не… - смънка Спиридон – Приятел си ми, не мога да ти причиня това.

   - Страхливец! – процеди през зъби Нестор – И пишман табладжия!

   - Бягай за документите, Торе! И да знаеш, прошка няма да има!

   В последствие събитията се развиха по жадувания от сеирджиите начин. Отначало Нестор поведе с 6:0 с три двойки. В четвъртата игра беше запушил всички капии на съперника си при негов ударен пул и се очертаваше още една двойка. Вече се виждаше как прегръща купчината пари, когато Спиро съвсем преднамерено хвърли зарчетата толкова силно, че те отскочиха и излетяха извън таблата. „Леко, коритото!“ – раздюдюка се множеството, но Торе знаеше много добре, че това бе една от „магиите“ на конкурента му за обръщане на играта. Така и стана. Нестор даде гол пул, Спиро го удари, после хвърли четири поредни дюшеша и натам нещата отекоха…

   Спиридон Ушев прибра милионите, поиска си и половината сладкарница. Нестор отказа с думите, че съдът ще реши. Знаеше, че приятелят му няма да посмее да внесе иск за вземане от незаконен хазарт. Обаче не беше се съобразил с факта, че като юноша Спиро бе Майстор на спорта. Наистина не нещо силово, а по шахмат, но като такъв бе служил в Спортна рота в казармата. На другия ден по бързата процедура независимият съд на Спортната рота отсъди в полза на ищеца. Спиридон прегради спечеления имот, със спечелените пари закупи оборудване, закова над витрината табела „Баничарница Маруся“ и започна своя бизнес. Маруся бе  името на рускинята, която бе довел след тригодишна работа в Коми. В момента, в който последният пирон на табелата бе забит, Нестор Зефиров се превърна в заклет русофоб.

   Грандиозният скандал по разделянето на сладкарницата, разтърсил Градец, разклати и семейните устои на семейство Зефирови.  Дичка живя шест месеца при родителите си, а мъжът ѝ всяка вечер плачеше под прозорците ѝ, кълнейки се, че никога повече през живота си няма да докосне табла. Накрая тя се върна, без да подозира, че мъжът ѝ не бе излекуван от порока си и занапред щеше да продължи да играе тайно от нея.

   От тогава бяха минали години. Някои рани бяха зараснали, други не. Маруся отдавна бе избягала с някакъв италианец, но името ѝ на инат все още висеше над баничарницата. Животът течеше еднообразно и нищо не предвещаваше, че един вулкан под Градец набира сила и че не беше далеч мигът, в който той щеше да изригне и да помете изпречилите се на пътя му човешки съдби.

   През септември се случиха две събития, които изглеждаха независими едно от друго. Първо се завърна дъщерята на Нестор и Дичка – Елица. След няколко усилни студентски години в столицата, тя бе вече дипломиран филолог и педагог, и бе готова да започне работа в местното основно училище. От това най-щастлива беше седемдесетгодишната учителка по Български език и литература г-жа Кръстина Симеонова, която учениците с любов наричаха „баба Кича”. Тя най-сетне можеше да се пенсионира и да се отдаде на заслужена почивка.

   Няколко дни по-късно пристигна и новият учител по рисуване Петър Иванов – млад и амбициозен възпитаник на Академията, решил да натрупа опит и теми за бъдещите си картини в градчето. Директорът на училището Нецов ликуваше. Двама млади учители да постъпят в една година, не беше се случвало от далечната 1968-ма! Когато едно събитие се случва веднъж на 50 години, това е случайност. Но когато през последните 20 години нито един млад учител не бе пожелал да започне работа в града, а сега изведнъж идваха двама, това определено не бе никаква случайност! Разбира се и директорът, и местните жители бяха заслепени в радостта си и не можеха да забележат очевидното. Всъщност един-единствен жител, местната библиотекарка Мара Дженева, подложи на съмнение това съвпадение, но не го сподели с никого. На това и разчитаха двамата новопристигнали Елица и Петър, които почти две години вече живееха заедно или както биха се изразили съответните органи – „на семейни начала”. Всъщност истинското име на художника бе Пьотр Вениаминович Иванов, с майка българка и баща руснак. Факт достатъчен, две години Елица да крие връзката от родителите си, най вече заради баща си Нестор, заклетия русофоб. Но сега тя беше изработила план. Беше убедена, че ако Пьотр и баща ѝ се опознаят и си допаднат, без вторият да знае за произхода на първия, тогава връзката им би могла да се легализира и баща ѝ да приеме приятеля ѝ.

   Разбира се, всяка нелегална борба има своята вопиюща нужда от ятаци. Като такъв бе вербуван директора на прогимназията Нецов. Той единствен бе видял документите на новопристигналия учител по рисуване и можеше да издаде произхода му. Затова още при първата им среща Пьотр в прав текст му заяви:

   - Както искате го наречете – „молба”, „изнудване” или „шантаж”, но ако Вие не ме представите на колегите и обществеността като Петър Иванов, без бащиното ми име, то аз и годеницата ми Елица Зефирова начаса напускаме! Решавайте!

   Нецов въртеше очи невярващо и със зяпнала от изненада уста. Нямаше какво да стори и прие. Така без да подозира, той се превърна в един съвременен брат Лоренцо, единствен посветен в тайната на тези нови Ромео и Жулиета.

   На 15-ти септември бе открита учебната година. На 16-ти след часовете учителят Иванов прекрачи прага на Мазето. Местната Първа програма вече бе известила населението за акостирането му в Градец, и мълчанието след влизането му не продължи повече от осем секунди. Време напълно достатъчно присъстващите да го изучат от глава до пети и да преценят, че той е от тяхната порода. Художникът поздрави, приближи се до масата на Нестор и тихо попита:

   - Може ли да погледам отстрани?

   - Може, но правилото тук е „Кибиците си траят”!

   - Аз и без това не знам как се играе табла, така че...

   - Тогава гледай и се учи от майстора! – извиси глас сладкарят.

  На север от демилитаризираната зона се чу злостно кикотене, а вентилаторът довя миризма на възкисело тесто и извара. Това разсея Нестор и той не забеляза кръстосаните пръсти на младока срещу него.

   През следващия месец Петър само гледаше. От време на време носеше на своя „учител” кафе или бира от барчето. Понякога вадеше голям тефтер и драскаше нещо в него. Тогава Нестор доволно възкликваше:

   - Ей, даскале, ти изписа цял учебник за таблата бе! Ако го издадеш, си искам половината пари! И да стои моето име отгоре – Нестор Зефиров – майстор на таблата!

   В края на октомври направиха първата си игра. Беше усилие за Петър хем да играе слабо, хем да не бие много на очи. След победата си сладкарят го потупа по рамото:

   - А бе, че има още много да учиш, има! Ама с гледане няма да стане. Запиши си час и три пъти седмично ще те уча с игра. И не забравяй – зарчетата под възглавницата!

   Времето минаваше. Потенциалните тъст и зет неусетно се сприятеляваха. Започнаха да споделят и неща от личния си живот, като всеки внимаваше, криейки доста факти. Нестор дори направи нещо невиждано до сега – започна да носи на Петър пластмасови тарелки с толумбички:

   - Яж, даскале, яж, че като те гледам само кожа и кости си!

   Петър не понясаше толумбички, но ги вземаше с думите „По-вкусни толумбички не съм ял” и ги носеше на хазяйката си. А сладкарят, окрилен от комплимента, носеше нови. Така двамата се бяха качили върху лентата на Мьобиус, от която слизане няма.

   Същевременно, колкото и Пьотр и Елица да пазеха връзката си в тайна, околните не спяха. В градче, в което потенциалните кандидати за олтара се броят на пръстите на ръцете, всеки от тях е гледан под лупа, всеки от тях е следен с вещината на детектив. Всеки разменен техен поглед е улика, а всяка разменена усмивка – доказателство.

   Една съботна вечер в началото на декември, докато жена му сервираше вечерята, Нестор гледаше прогнозата за времето по телевизията и се чудеше дали синоптичката с тънките ръце е опитвала някога през живота си торта. Точно тогава Дичка изтърси:

   - Несторе, а бе ти познаваш ли новия учител по рисуване?

   Заплеснат в мислите си каква торта ще предложи на синоптичката, ако някой ден случайно влезне в сладкарницата, мъжът за малко да се изпусне:

   - Знам го. Добро момче е, ама е слаб та... – и прехапа езика си навреме.

   - Що бе? Не е слаб. Нормален е. Може би, защото е висок... Че откъде го познаваш?

   - Откъде – откъде? Минава след часовете през сладкарницата, когато теб те няма. Купува толумбички. Много ги харесва. И не му се лепят... Какво се сети за него?

   - А-а, нищо, нищо... Ама хората говорят. Знаеш ги какви са... С нашата Еличка нали са колеги, та... Ама въобразяват си сигурно хората... Или от скука разправят...

   Нещо трепна в бащиното сърце. Беше хем ревност, хем някаква приятна топлина. Подобни чувства изпитва всеки баща на момиче, достигнало възрастта да мине под венчило, и разбрал, че дъщеря му си има сериозен ухажор. Едва в този момент Нестор погледна на ученика си Петър като на мъж, който може да му бъде зет. Не каза нищо повече. След вечеря извади лист хартия, раздели го на две с права черта, над първата колона написа „Предимства”, а над втората „Недостатъци”. Без да мисли много, написа в първата „Добро момче”, а във втората „Художник”. За човек като него, свързан с материалното, всяко изкуство бе вятърничава работа. В първата колона добави „Обича моите толумбички”. Във втората написа „Слаб табладжия”. Замисли се. Задраска последното и го премести в първата колона. „Какво пък, ще има кого да бия вкъщи!” – помисли си доволно той. Тук вече запецна. Тегли чертата -  3:1. Не беше лош резултат. Лягайки си в семейното ложе час по-късно,  подхвърли на Дичка:

   - Не ще и дума, свястно момче е!

   Дичка се усмихна, а когато чу мъжа си да похърква, стана и отиде в стаята на дъщеря си да ѝ съобщи добрата новина.

   Съдбата поднася своите капризи в най-малко очаквания момент. Тъкмо когато изглежда, че нещата се нареждат, заровете на съдбата излитат „извън коритото” и всичко се обръща с главата надолу.

   Седмица преди Коледа Маркони Петров обяви по Първа програма, че след три дни във Фоайето се открива самостоятелна художествена изложба на младия художник и учител по рисуване Петър Иванов. Фоайето беше част от бившето кино, чийто салон още преди години бе превърнат в казино със самостоятелен вход. От тогава спорадичните културни мероприятия в Градец се провеждаха във Фоайето.

   Сутринта в деня на откриване на изложбата Нестор Зефиров намери в пощенската си кутия ръчно рисувана картичка-покана за събитието. Не беше получавал покана от сватбата на една братовчедка преди осемнадесет години. Почувства се изключително поласкан. Вместо да тръгне към сладкарницата, той се върна вкъщи.

   - Дичке, виж какво получихме! Покана от даскала! А бе що не вземем да поканим момчето на вечеря след изложбата? Сигурно е самотно. Пък е и срамежливо. Може да има нужда от помощ за първата крачка. Днес те освобождавам от работа, да сготвиш нещо вкусно! Да не се излагаме пред... – Нестор не се доизказа. Изведнъж му светна, че трябва да предупреди Петър да не обелва нито дума пред жена му при какви обстоятелства са се запознали и за редовните им следобедни развлечения! Щеше да го дръпне насаме по време на изложбата и да го инструктира.

   Привечер половината град се бе събрал пред бившето кино. Точно в 18:00 часа учителят Иванов отвори вратите на Фоайето и започна да посреща гостите. Първи влязоха кметът Захариев и заместникът му по културните въпроси – Маркони Петров. После директорът на училището Нецов, водещ под ръка г-жа Кръстина Симеонова. После и останалите учители. Дойде ред и на семейство Зефирови. Облечени под палтата в най-официалните си костюм и рокли, те изкачиха няколкото стъпала. По средата вървеше Нестор, а Дичка и Елица го бяха хванали под ръка от двете му страни. Петър ги посрещна, целуна галантно ръцете на дамите и се здрависа с Нестор.

   - Добре дошли! Повечето картини са от студентските ми години, но има и две платна, които успях да нарисувам тук. Влизайте, разглеждайте! На масата има бяло вино. Вземете си чаши! Ще посрещна другите гости и после ще се видим. Заповядайте!

   Те пристъпиха във Фоайето. Централно място бе отредено на едно монументално платно, пред което вече се бяха скупчили първите влезли и оживено коментираха. Направиха си път и успяха да видят картината. И тогава земята се разтресе...

   Тресеше се по девета степен на Рихтер, хвърчаха картини, пръскаха се стъкла на прозорците, срутваха се стени, отваряха се пукнатини в земната кора, а един ужасен тътен заглушаваше всички звуци... Или поне така се струваше на Нестор. Всъщност земетресение нямаше. Но тътен определено имаше. Дичка стоеше в средата на Фоайето и крещеше с пълна сила така, както би крещяла онази гъркиня Евридика, ако би разбрала, че нейният Нестор е тръгнал да превзема Троя, не за да помогне на Агамемнон, а за да открадне Хубавата Елена за себе си. Пред нея на пано с размери 168х102 см. с маслени бои бе изобразен мъжът ѝ Нестор Зефиров, в бяла риза, седнал на маса пред разтворена табла. Четката на художника бе запечатала момента, в който той хвърля със замах заровете, а те летят във въздуха, още недокоснали таблата. От двете страни на кутията се виждаха тарелка с толумбички, бутилка бира, чаша, пепелник с димяща цигара и фасове, и... о, ужас – няколко десетолевки! Под картината се мъдреше табела с надпис „Майсторът на таблата”.

   Целият град, с изключение на Дичка, знаеше за патологичния порок на сладкаря, но предвид историческите обстоятелства спазваше омерта. Никой никога не говореше за това. Само Елица веднъж си позволи да предупреди Петър да внимава пред майка ѝ за увлечението на баща ѝ, но за зла беда точно тогава Владо Стоянов спасяваше дузпа по телевизията и казаното влезе през едното, и веднага излезе пред другото ухо на художника. А в тази картина той беше вложил целия си талант и любов. Смяташе че с този портрет, и особено с името на картината щеше окончателно да спечели благоразположението на бъдещия си тъст. Уви! Нестор се беше обърнал към автора на платното и го гледаше с кръвнишки поглед, протегнал напред ръце, готов да го удуши.

   В този момент избухна и вулканът... Вратата се отвори с трясък и във Фоайето влетя висок, прошарен мъж на средна възраст.

   - Пьотр, сынок!  Ну, нашёл! А так долго я тебя искал! – мъжът се хвърли към Петър и го прегърна силно – Дорогой мой родной!

   Нестор Зефиров усети как заровете от картината зад гърба му оживяват, хвръкват и падат далеч извън „коритото”. Чу ги как тракат по плочките на Фоайето.

   - Какво?!... Руснак?!...

   Хвана се за сърцето. Извърна се бавно и погледна към картината. Заровете на съдбата наистина вече не бяха на нея. После отново погледна към Петър с безизразен поглед и се строполи на пода…

* * *