Двамата седяха на килима, гледаха се плахо и мълчаха. Погледът му беше някак празен, невзрачен. Беше нервен, клатеше чашата си с кафе, докато накрая не разсипа малко на земята. Тя го гледаше с тревога. Знаеше, че иска да й каже нещо, но сякаш не смееше да говори за това. А тя... тя само чакаше той да започне. С поглед го приканваше да й разкаже. Взе парцал и попи кафето от килима. Щеше да остане петно. Той я погледна, наклони глава към земята и започна:
- Защо... хората... са... такива?!?
Говореше тихо с големи паузи между думите. Тя го погледна, а по бузата му се стече сълза.
- Защо са такива? - продължи той. - Първо те омагьосват с думи, разказват ти колко е хубав светът, колко обич има на земята... и след това... след това ти забиват ножа в гърба... А аз глупакът им вярвам безрезервно, защото... съм глупак! - сълзите му се стичаха и мокреха младото лице.
- Не си глупак! - каза тя и му подаде салфетка. - Просто си прекалено добър... и мил.
Той се вгледа в нея. Загледа я с онзи невине ...