8 авг. 2007 г., 22:42
ЗАЩОТО СЕ СРАМУВАМЕ ДА ПЛАЧЕМ
3 мин за четене
Мокра хладна прозаична носталгична дълга нощ. Не помня от кога не е спряло да вали.
Хладно е. И тихо. Всички звуци са заспали и сънуват тишина. Стаята се дави в дим. И в мирис на запалени кибритени клечки.
Сам съм. Лежа в леглото си и пуша. Гледам празно в тавана. И той е помръкнал. Нисък и бял до болка, виси над мен и белотата му довява хлад. Набразден е. Дупки. Стотици дупки и пресичащи се драскотини.
Поемам жадно от цигарата и когато димът навлиза в мен, натежавам.
Издишам, олеквам. Димът полита нагоре бавно и равномерно. Миг, преди да докосне тавана, се разпръсва. Красиво е.
Самота на кристали. Чисти стерилизирани остри студени отблясъци. Копнежите ми са хаотична плътна маса. Плътната маса е спряла в покой и е нула, обвила моите мисли. Те се плашат от контурите й, бягат към Центъра и се крият в пукнатините на съзнанието ми. Няма ги. Остават само копнежите ми. Копнея за теб.
Къде си?
Как се казваш?
Обичаш ли да плачеш? Тъжна ли си? Кой е любимият ти сезон? Обичаш ли дъжда?
Знаеш ли, когато бях малък, обичах да вали. Когато валеше, заставах на прозореца и опирах чело до мрежата за комари. Отвън нахлуваше мирис на прероден въздух, лекият ветрец се промушваше през миниатюрните дупчици на мрежата и наслояваше по лицето ми цели пластове чувство за свежест.
Стоях така дълго време - заслушан в милиардите, разбиващи се във всичко, капчици и загледан в нощта. Заспалите къщи на съседите бяха гигантски тъмни силуети. Плъзгах поглед по омекналите им, сякаш разтворени в мрака очертания и си ги представях направени от шоколад. Като в приказките.
...
Навярно сега се усмихваш... Измисляш си ме и се чудиш дали съществувам в действителност и как ли точно изглеждам. Очите ти са зелени. Имаш прекрасна кестенява коса, малко носле, малки нежни устни, сладка брадичка и раскошни цици. Обичаш пържени картофки и "Зайо - Байо" с масло. А - и пица.
Понякога обичаш да си похапваш сладолед. Купуваш си цяла купичка домашен и си го изяждаш сама с малката лъжичка, докато си слушаш Шиниъд О`Конър. 1000 browken mirrors. Или "Jacky".
Обичаш да слушаш и "остава", както и "pif".
Имаш си любима рокля. Тя е дълга до глезените, синя, на малки бели цветлета. Когато я обличаш, тя полепва по слабото ти телце и те обгръща с аромата си на изпрана с прах за пране + омекотител дреха.
Понякога трупаш смело червилото. Нанасяш плътен гладък бляскав ухаен слой. Червеното натежава, стича се надолу по устните ти като мед по филията на дете и се събира на капчици, покапващи по пода.
В неделните следобеди обичаш да сядаш на някоя от пейките на брега на реката, сама. Ужасно си пафкана:) Гледаш как вълничките се гонят свободни върху обширната гладка вода, изпаднали в еуфория, а после се разтварят в нея щастливи.
Обичаш небето. Обичаш го, когато е ниско и синьо и се разтапя от кръглото слънце.
...
Знаеш ли, сигурен съм, че снощи те срещнах. Там, в центъра; насред сладкарниците, магазинчетата, кафенетата, репчетата с понички и кифлички и уханието на стотици парфюми. Ти беше една от тях - едно от всичките момичета, крачещи бързо в тълпата. Не видях лицето ти. Въобще не те видях. Сигурен съм обаче, че беше там. Едно от всичките лица.
Защо лицата на хората са така студени? Никой не се усмихва, забелязала ли си? Вървят като роботи. Израженията им са застинали безизразни - сякаш кожите им са покритие на твърдата им ламаринена обвивка.
Хората са тъжни същества. И глупави. Цял живот се надяват щастието им само да дойде до тях а те само да го придърпат.
И аз съм егати глупака...
Някога питала ли си се защо хората сме така самотни понякога? Ще ти кажа - самотни сме, защото се срамуваме да плачем. Какво прави едно бебе? Плаче. Плаче, когато майка му се заплесне, пушейки на терасата и то почувства нейната липса. Тя го чува, гаси фаса и отива при него. Прегръща го, целува го, то се усмихва. Щастливо е.
Но като пораснем, просто спираме да плачем. Спираме да търсим внимание. Предпочитаме да горим самотни в кладата на тъжните си души, да трупаме всичко там и да се радваме, когато небето плаче вместо нас.
А
толкова
е
просто...
Хладно е. И тихо. Всички звуци са заспали и сънуват тишина. Стаята се дави в дим. И в мирис на запалени кибритени клечки.
Сам съм. Лежа в леглото си и пуша. Гледам празно в тавана. И той е помръкнал. Нисък и бял до болка, виси над мен и белотата му довява хлад. Набразден е. Дупки. Стотици дупки и пресичащи се драскотини.
Поемам жадно от цигарата и когато димът навлиза в мен, натежавам.
Издишам, олеквам. Димът полита нагоре бавно и равномерно. Миг, преди да докосне тавана, се разпръсва. Красиво е.
Самота на кристали. Чисти стерилизирани остри студени отблясъци. Копнежите ми са хаотична плътна маса. Плътната маса е спряла в покой и е нула, обвила моите мисли. Те се плашат от контурите й, бягат към Центъра и се крият в пукнатините на съзнанието ми. Няма ги. Остават само копнежите ми. Копнея за теб.
Къде си?
Как се казваш?
Обичаш ли да плачеш? Тъжна ли си? Кой е любимият ти сезон? Обичаш ли дъжда?
Знаеш ли, когато бях малък, обичах да вали. Когато валеше, заставах на прозореца и опирах чело до мрежата за комари. Отвън нахлуваше мирис на прероден въздух, лекият ветрец се промушваше през миниатюрните дупчици на мрежата и наслояваше по лицето ми цели пластове чувство за свежест.
Стоях така дълго време - заслушан в милиардите, разбиващи се във всичко, капчици и загледан в нощта. Заспалите къщи на съседите бяха гигантски тъмни силуети. Плъзгах поглед по омекналите им, сякаш разтворени в мрака очертания и си ги представях направени от шоколад. Като в приказките.
...
Навярно сега се усмихваш... Измисляш си ме и се чудиш дали съществувам в действителност и как ли точно изглеждам. Очите ти са зелени. Имаш прекрасна кестенява коса, малко носле, малки нежни устни, сладка брадичка и раскошни цици. Обичаш пържени картофки и "Зайо - Байо" с масло. А - и пица.
Понякога обичаш да си похапваш сладолед. Купуваш си цяла купичка домашен и си го изяждаш сама с малката лъжичка, докато си слушаш Шиниъд О`Конър. 1000 browken mirrors. Или "Jacky".
Обичаш да слушаш и "остава", както и "pif".
Имаш си любима рокля. Тя е дълга до глезените, синя, на малки бели цветлета. Когато я обличаш, тя полепва по слабото ти телце и те обгръща с аромата си на изпрана с прах за пране + омекотител дреха.
Понякога трупаш смело червилото. Нанасяш плътен гладък бляскав ухаен слой. Червеното натежава, стича се надолу по устните ти като мед по филията на дете и се събира на капчици, покапващи по пода.
В неделните следобеди обичаш да сядаш на някоя от пейките на брега на реката, сама. Ужасно си пафкана:) Гледаш как вълничките се гонят свободни върху обширната гладка вода, изпаднали в еуфория, а после се разтварят в нея щастливи.
Обичаш небето. Обичаш го, когато е ниско и синьо и се разтапя от кръглото слънце.
...
Знаеш ли, сигурен съм, че снощи те срещнах. Там, в центъра; насред сладкарниците, магазинчетата, кафенетата, репчетата с понички и кифлички и уханието на стотици парфюми. Ти беше една от тях - едно от всичките момичета, крачещи бързо в тълпата. Не видях лицето ти. Въобще не те видях. Сигурен съм обаче, че беше там. Едно от всичките лица.
Защо лицата на хората са така студени? Никой не се усмихва, забелязала ли си? Вървят като роботи. Израженията им са застинали безизразни - сякаш кожите им са покритие на твърдата им ламаринена обвивка.
Хората са тъжни същества. И глупави. Цял живот се надяват щастието им само да дойде до тях а те само да го придърпат.
И аз съм егати глупака...
Някога питала ли си се защо хората сме така самотни понякога? Ще ти кажа - самотни сме, защото се срамуваме да плачем. Какво прави едно бебе? Плаче. Плаче, когато майка му се заплесне, пушейки на терасата и то почувства нейната липса. Тя го чува, гаси фаса и отива при него. Прегръща го, целува го, то се усмихва. Щастливо е.
Но като пораснем, просто спираме да плачем. Спираме да търсим внимание. Предпочитаме да горим самотни в кладата на тъжните си души, да трупаме всичко там и да се радваме, когато небето плаче вместо нас.
А
толкова
е
просто...
© Йордан Серафимов Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
-
Предпочитаме да горим самотни в кладата на тъжните си души, да трупаме всичко там и да се радваме, когато небето плаче вместо нас.
-
А толкова е просто...Не съвсем. Страхотно произведение
-
И тогава го четох и сега ме разтапя
Безмълвна.... -
ето,Ренито ме изпревари!
определено ми харесват нещата ти,за което се радвам,че се радваш
хубаво си е на хартия,друго е,може да попие някоя и друга емоция... -
радвам се че ти харесват нещата ми. между другото, нямам принтер а иначе и аз бих си принтирал разни неща от интернет и по-специялно от тоя сайт. Бе де да знам, яко си е да си имаш нещата на хартия а не само на харда.
-
при теб е хубаво...тъжно...и ужасно реално!мислех само да го прочета,но ще кажа,че много,много ми хареса!
П.П.-наистина ще започна да си принтвам написаното от теб!
-
ми да, това се брои (не аз, повечето хора на които съм чел мои неща са ми го казвали, привсе че аз най си харесвам "детето и депресията) за Върха на творчеството ми. Да, красив е, признавам... Радвам се че ти харесва.
...Креми, между другото не съм от много "паметливите" но няма да забравя че когато за първи път публикувах в този сайт, точно ти ми сложи първия коментар, даже си го спомям. Радвам се че те има. -
Много ми хареса написаното!
-
ми поживей и ти с Гранично разтройство и ще видим тогава какво ще ми напишеш като коментар))
...междо другото, търсих, гледах, и още го правя, но съм Странен, Ненормален - ако щеш - и си падам само по хора като мен, чаткаш ли? Просто не мога да се вържа с момиче от Масата, без болка и мисли и тъга, такава която не ме разбира. И приятелите ми си ги избирам като мен. Разбираш ли, търся Сродни души. Най-добър приятел вече си намерих, преди година. Но и последното момиче с което ходих, беше почти като мен, ама Стените й й пречеха да обича, - аз не я обвинявам, разбирам я защото съм бил в нейната Стая. И тя е била в моята Стая. А Вие всичките сте отвън, пред Стената. Бе сложно е, кво да ти кажа... Бе кво да ти кажа - знаеш ли какво му е гадното да си Различен? знаеш ли какво е "различен"? геьовете например, не са различни. Те са си еднакви - помежду си. Но "странните" хора сме си странни и помежду си, и трудно намираме хора с които да си паснем.
...и въобще, подозираш ли как е да си на 16 и да не можеш да се "оглеждаш" заради Социялната фобия, частички от която така и никога не успяха да се изтръгнат от душата ми. Болката не е чуждо тяло което организма може да отхвърли, тя оставя Следи! И вече си силен, изглеждаш Нормален и... почти щастлив. Но си различен, и от това не можеш да избягаш. Иии... даваш тъпи обяснения (от които знаеш че няма да има полза) като коментари на Трагичните си писания -
Страхотен... е меко казано!Направо ме разтърси!
-
Tолкова е красиво.. и истинско...Хаь за миг се почувствах онова момиче..
-
"Обичаш ли да плачеш? Тъжна ли си? Кой е любимият ти сезон? Обичаш ли дъжда?"
"и да се радваме, когато небето плаче вместо нас"
Красиво , реално , раздвижено , подтискашо , капризно , способно да те задължи да се пренесеш на друг свят.
Не спирай да пишеш. -
Сълзите са толкова просто човешки...
-
Направо ми влезе под кожата с тоя разказ........Много е истински,изживяване е-като среща с непознат,на който разказваш част от душата си.Оная част,дето я пазиш само за специалните моменти в живота
И трябва да съм егати глупачката да не почна да те чета редовно -
Супер готино пишеш!К'вото и друго да кажа,няма да има смисъл....Пиши и УСПЕХ!
-
страхотно четиво се оказа разказът ти!завладя ме!/6/
-
Е,как насред хубавото сравнение за госпожицата написа "раскошни". Тц,отиде му чара -.- Но иначе - страхотен разказ.Как досега не съм коментирала нищо твое?Момент,този въпрос трябва да го задам на себе си,не на теб
" Защо лицата на хората са така студени? Никой не се усмихва, забелязала ли си?" - Може ли една поправка? Вървят си и гледат с каменни изражения, срещат приятел - спират,усмихват му се,лицата им грейват,разделят се и лицата отново се вкаменяват - много е страшна тази секундна метаморфоза. -
супер ...
-
Хресват ми твоите разкази!!!
-
6-ЧКА ЗА ХУБАВИЯ РАЗКАЗ! ВИДЯХ СЕ,ПОЗНАЙ В СИНЯ РАКЛЯ С ЦВЕТЯ,
И ОЩЕ СИ ПОПЛАКВАМ,С ТАЗ ДЕТСКА ДУША... -
6-чка с поздрав!
-
Какво да напиша, освен че се присъединявам към мнението на Деян, който го е казал много хубаво. Поздрав и от мен!
-
Прекрасно
-
Не само си добър ...ти си нещо много повече.Ти си просто различен.Като бяла лястовица.И ти, а и другите го осъзнават. Това, което пишеш е несравнимо.
-
Изключително проникновено и интимно!
Разголил си до крайност едно къстче от душевността!
Поздравления! Много е добър разказа! -
Хаааа,и ти си пишеш в проза.Хванах те.Супер добър разказ.Поздрави и поклон!!!
-
Колко тъжно!!!И меланхолично, а за изразяването...почувствах как дъжда ме пръска през мрежата...страхотен разказ, направо надмина себе си! Мисля, че на този ще се връщам хиляди пъти...отново и отново...
-
Радвам се, че ви харесва разказа. Така е; когато пишеш нещо и докато го пишеш потъваш целия в дисплея на лаптопа, си личи при четене
-
Следя ти редовно нещата, които публикуваш и мога да кажа, че това тук ми допадна най-много от всичките...Не знам, може би защото усещанията, които си описал, донякъде се припокриват с моите в момента...
-
Тук плача е метафора.
-
Браво мой човек, страхотно пишеш! Обаче не си мисли, че плача ще ти достави на тепсия любовта. По-скоро обратното (личен опит) /6/
-
Хубаво е !
-
браво! умееш го писането!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
