Седнали на дървените, нови пейки и обградени от зеленина, със Сузи се взирахме с интерес в банкнотите, които държах. За нея те бяха новост и много ѝ харесваше да произнася думата “лев“. Нямаше как да не се съглася с испанската си приятелка, че ще е много жалко когато заменят тази красота с еврото. Поне докато пътувахме из Европа с влак, за да опознаем малко повече континента преди да стигнем до моята татковина, бяхме убедени, че тази замяна е неизбежна. Взирайки се, обаче, в тези разноцветни хартийки с образа на Георги Димитров, гроздоберачка и заводи не бях толкова сигурна.

- Кали, убедена ли си, че това са вашите пари?- с недоверие ме погледна Сузи. – Онези, които ми показваше в интернет бяха различни. Да не са те измамили в чейндж бюрото?

- Това е Централна Гара София, амига, не сме на улицата. Няма как да ме измамят. Случва се нещо странно, но още не ми е ясно какво е то. Тези левове са същите каквито бяха в моето детство. Когато попитах в бюрото защо ми дават такива стари пари, жената ме изгледа странно и ми заяви, че не знае откъде идвам, но че от години парите у нас са си все такива. Надявам се ситуацията скоро да се изясни.

- Поне гарата е каквато ми я показа, с паметника и хубавото кръгово, където е поставен. Разказвала си ми за подлезите, колко мизерни са били преди години, колко бездомници са се разхождали из тях, но и колко хубави баници си хапвала тук. Нали правилно произнасям “баница”?- въодушевлението на Сузи заразяваше и мен.

- Точно така и по много сладурски начин звучат българските думи, казани от теб.- засмях се аз. – Хайде да тръгваме. Хостелът ни е наблизо. Ще повървим няколко минути.

Изкачихме се с малките си куфари по стъпалата на кръговото, което приятелката ми много хареса, и се озовахме в една много позната ми София. Успявах, все пак, да се движа и смаяно да наблюдавам как по пътя вдигат пушек Лади и Москвичи и безспирно се чува тракането на жълтите трамваи. Отварях и затварях очите си, с надежда картината наоколо да се промени, да се завърнем в 2022 година, но тя упорито ми крещеше в лицето: “Опомни се! Това е реалността!“ Двете със Сузи бяхме облечени удобно за пътуването, с тениски и дънки, така че не ни заглеждаха учудено. Докато аз не спирах да се удивлявам на старомодните дрехи и прически на хората, с които се разминавахме. Колкото повече усмихнати и спокойни лица срещахме, толкова повече се убеждавах, че някой си прави голяма шега с нас. Докато пресичахме трамвайните релси, за да си стигнем до мястото за отдих, приятелката ми се развика:

- Виж, в онази уличка се движи каруца и то с магаре! Наистина ли сме в столицата?!

Засмях се, хванах я за ръка и я поведох към любимият ми хостел, където отсядах при всяко мое завръщане. Очаквах, че и той ще има някакви промени, все пак пет години не се бях прибирала, но изобщо не бях подготвена за гледката пред мен. Не можех да повярвам, че няма да спим в любимата ми стая, в любимият хостел. Той просто не съществуваше. Всъщност, сградата беше там, но като една  обикновена къща, в която си живееха собствениците. Отново повлякох Сузи за ръката и спряхме пред една будка за вестници. Грабнах първият, който ми се изпречи и виждайки името и датата извиках изумена:

- “Работническо дело“?! Днес е 30.03.1988 година?!

- А ти коя дата си мислиш, че е, моето момиче?- с усмивка ме попита продавачката.

- Същата, но през 2022 година!- не спирах да викам аз.

Жената се засмя, поклати невярващо глава и ме попита ще купувам ли вестника или само ще се шегувам с нея. Подадох ѝ левче, върна ми рестото, а аз я помолих да ни упъти към най- близкият хотел. Тъкмо тръгвахме, когато ми хрумна да видя реакцията на тази мила жена, щом ѝ покажа нещо от бъдещето.

- Вижте, уважаема другарко, че не ви лъжа. Вие имате ли такава джаджа? А изписаната дата на екрана виждате ли?- със задоволство ѝ подадох смартфона си.

- Това... това какво е?! И защо пише 2022?! Доколкото виждам надписите не са на български.- въртеше тя устройството в ръцете си, разглеждайки го от всички страни. – За какво служи това чудо?

- Това е телефон. Нося го навсякъде със себе си. Освен да провеждам разговори, с него мога да пращам съобщения и да влизам в интернет.

- Съобщения? Интернет? Какво е това? Занасяш ли се с мен, момиче? Хайде, вървете си. Хотела ви е точно срещу автогарата. След пет минути сте там. Останете си със здраве. - явно уплашена, жената ни обърна гръб.

Да си призная, ние не бяхме по-малко стресирани. Как бяхме попаднали в 1988 година и какво още щеше да ни се случва? Не спирахме да си задаваме всякакви въпроси за ситуацията. Досетих се в кой хотел ни прати жената и се развълнувах, че ми се отдава случай да се настаня в тази висока, внушителна сграда, която ме връщаше в спомените ми от детството, когато пристигах с влак в София от родният ми град. С още по-голямо любопитство оглеждах всичко, покрай което минавахме и усещането беше много странно. Сузи не спираше да ми задава въпроси, да иска да ѝ превеждам надписите по магазини и сгради, типичните червени табели, да се диви на малките, зелени будки, на разбитите тротоари и улици, на автобусите “Чавдар”, на странните прически на хората.

-  А защо децата носят тези червени и сини шалчета на вратовете си?

-  Не са шалчета, а връзки - засмях се аз. – Когато седнем да си починем някъде ще ти разкажа за чавдарчетата и пионерчетата, тези две много важни организации.

Говорейки си стигнахме до хотела. Във фоайето си извадих личната карта и поглеждайки я разбрах, че няма да можем да се настаним. На картата ми пишеше, че е издадена през 2017 година, а това можеше да ни навлече неприятни обяснения на рецепцията и най- вероятно в полицията. Да, милицията, искам да кажа. Тогава заведох Сузи в най-близката сладкарница, да понапълним празните си стомаси и да решим какво ще правим. Блажено си хапвах баничка, пиех си боза и никак не ми се искаше пътешествието ни да завърши по-бързо от предвиденото. Всичко, обаче, подсказваше, че ще се случи точно така.

- Брр, много странен вкус има бозата! Не мога да я пия!- намръщи се Сузи. – А съм жадна.

- Не спираш да ме разсмиваш с реакциите си днес. Добре, искаш ли да опиташ айрян?

- Това пък какво е?

- Йогурт, с вода и сол. Ще ти хареса, обещавам. – усмихнах се на ококорената ми приятелка и поръчах два айряна. След минути вече изражението ѝ беше доволно. Харесаха ѝ и купешката баничка и лятната напитка.

-  А чий е този портрет по стените, който виждам навсякъде?- не спираше да пита моята испанка.

- След пионерската организация е ред да ти разкажа за другаря Тодор Живков, значи. Той е на власт в България през целият социализъм - зашепнах аз – По-добре ще е да говорим за него когато се преселим в нашето време. По-безопасно е.

Наистина не знаех какво мога и какво не мога да кажа на Сузана, докато отговарях на многобройните ѝ въпроси. Докато хапвахме, докато се разхождахме по-късно край НДК, ЦУМ, по Витошка и край Народният театър, в зоологическата градина и където още успяхме в следващите часове, все ѝ повтарях колко различно е всичко в нашето време, от това, което вижда тук и сега. Хареса ѝ сладоледът “Ескимо” и не можеше да повярва, че е бил единствен, точно както дъвките “Идеал”. Родена след управлението на Франко, въпреки че го виждаше с очите си в този момент, ѝ беше трудно да повярва в какъв строй съм живяла в детството си. Чудеше се защо ме е страх да говоря и все отлагам обясненията за после.

- Бях много щастлива като дете, Сузи. Виждаш ли онези деца там, на улицата, които играят на дама? Така играехме и ние на нашата улица до късно през нощта. На дама, на футбол, на шмайзер, на ластик. На “Подаръци” и “Писма”, когато станахме тийнейджъри. На какво ли не играехме. Обичахме да сме навън, да сме заедно, да се забавляваме. Имахме само домашни телефони и телевизия. Гледахме и вашето “Синьо лято”. То беше единствената ми представа за Испания в онези години. Ходехме у съседите без предупреждение, не заключвахме вратите си, не се страхувахме. Карахме колелета, ядяхме плодове от дърветата, по които се катерехме, изпълнявахме си пионерските поръчения и вместо скъпи неща си подарявахме книги.

- Звучи като приказка. Така изглежда и всичко, което виждам тук, както и да сме попаднали в това време. Забелязах още нещо, Кали. Няма бездомници. Не видях ровещи в контейнерите хора, нито просещи по улиците. Да не би да са се скрили някъде? Нали ми беше разказвала, че...

- Да, че имаше много скитащи деца, особено в подлезите. Това беше по- късно, през 90-те години. Тихо, има време, всичко ще ти разкажа. Хайде да тръгваме към гарата. Дано успеем да хванем някой нощен влак, който да ни върне в познатата ни Европа.

- Какво ще правим, ако се окаже, че гарата не е портал, както си мислиш?

- Убедена съм, че е. Когато излязохме от нейното кръгово, тогава попаднахме в тези времена. Само не знам как в бюрото ми дадоха стари левове, ако гарата е в новият си облик. Една от загадките на това наше приключение. Въпреки, че не можем да се разходим из историческите места и красивият ми, роден край, хареса ли ти връщането в моето минало?

- Много. Вече знаем как и можем да го повторим, нали? Тогава ще измислим начин да видим повече от родината ти.

-  Може следващият път да попаднем в гангстерски, а не социалистически времена, кой знае. - загадъчно се усмихнах аз.

                             *****

- Кали! Калинааа! Хайде, идвай, че вечерята ти изстива. С какво пак се замота?

- Да, мамо, идвам.- викнах в отговор. Написах “Край” под последната си фантасмагория, запаметих я в папката на компютъра при другите и хукнах по стълбите. Днес е петък и знам, че за вечеря ме очаква пълна чиния с любимите ми спагети болонезе.

- Багажа ти готов ли е, писателке?- усмивката на мама огря кухнята.

- Готов е и куфарчето ми вече е до вратата. Нямам търпение да покажа на Сузана всички места, на които са минали детството и младостта ми. Да види България, ако може с моите очи.

- С твоите само, ако се пренесете във времето.- мама сложи спагетите пред мен. Мисля, че никога не съм изплаквала толкова сълзи, от смях.

                                                   КРАЙ

03.06.2022, Ким Джаксън