Поздрав за всички
Които не изглеждаме
Като Едуард Кълън
Или Александър…
Аз съм Мишо. От София съм, на 16 години и съм вампир.
Преди винаги се притеснявах от това, което съм. Срамувах се, че на всеки 3 месеца ми се налага да излизам в нощта, за да изпия кръвта на някого. Естествено ние не пием от първия срещнат. От години съществува агенцията за подбор на „кандидати”. Агенцията издирва престъпници, които са успели да се изплъзнат на закона или хора, отчаяни от живота или болни от неизлечима болест. Така вампирите се засищат, без да извършват престъпление.
Обществото на вампирите държи всички младежи от нашия вид да посещават нормални училища и да се сближават с простосмъртните. Обществото ни насърчава да създаваме невампирски приятели. Защото, поне според Обществото, ние сме по-възвишени от хората и можем да използваме силата си, за да им помагаме.
Не познавам други вампири ученици, затова не мога да кажа как е при тях, но аз никога не съм имал успех в сприятеляването. Макар и да нямам дълги зъби и да не се разпадам при контакт със слънчевата светлина, вампирите имаме някои белези, по които можем да бъдем познати – бледа кожа, безцветни очи, крехко телосложение, леко забавени движения през деня и други. Явно странностите във външния ми вид донякъде отблъскват околните, защото така и не намерих нито един приятел за 8 години в училище.
Един ден обаче се случи нещо, което промени живота ми. Една книга, която стана хит по света и у нас – „Здрач”.
Аз не съм много по четенето. Пък и не ме привличат книги и филми за вампири, защото ненавиждам представата която хората имат за нас.
Един ден, докато си драсках нещо в час по математика, чух момичетата от предните два чина да си говорят. Очевидно три от тях, между които и Цвети – момичето, за което обикновено си мечтая, докато си летя из нощното небе, бяха запалени по книгата „Здрач” и се опитваха да привлекат и четвъртото момиче. Това, което ме накара да се заслушам, беше фактът, че те говорят за вампири.
- Той е много красив – каза едната – Кожата му е бледа и студена.
„Като моята” – помислих си аз.
- И не умира от слънцето. Но не се излага на пряка слънчева светлина, защото тя му действа.
„Точно така е” бях удивен. Пряката слънчева светлина предизвиква защитна реакция на вампирската кожа, при която се отделя силна неприятна миризма.
- Освен това – намеси се и Цвети – той много пъти спаси живота на Бела. Искам да срещна истински вампир.
Почувствах се отново жив. Тя, най-красивото момиче в целия клас, искаше да срещне вампир. Вампир, какъвто съм аз! За пръв път в живота си благодарих на бог за това, което съм. Щастието ми щеше да е пълно, ако точно в този момент в стаята не беше влязъл лъч слънчева светлина, който попадна точно върху мен, което предизвика доста неприятни коментари за миризмата ми.
Когато часовете свършиха, всички тръгнаха към изхода, а аз се запътих към тоалетната. Никога не идвах и не се прибирах с останалите. Предпочитам да ползвам канализацията, превръщайки се в плъх или друго животно.
Добре че вампирите нямаме обоняние…
- Татко, може ли да поговорим?
Баща ми, ме погледна от паяжината си в ъгъла и аз чух гласа му в главата си:
„Да?”
- Малко ми е неудобно да говоря с паяк.
Баща ми не се преобрази, затова реших да му говоря в това състояние.
- Татко, ти познаваш законите на Обществото, при какви обстоятелства имаме право да разкриваме вампирската си същност пред простосмъртните?
„Когато ги убиваме.”
- Да де, но ако не искам да убивам някой, а само да му покажа, че съм вампир, защото… искам да знае какъв съм.
Изведнъж баща ми скочи от паяжината и след миг беше с човешки облик.
- Мишо, да не би да имаш приятели?
- Да… нещо такова.
- Е, ако си сигурен, че можеш да им вярваш, ако знаеш, че умеят да пазят тайни, тогава никой няма да ти запие кол в сърцето, задето си им се показал.
- Благодаря, татко. Аз отивам да полетя малко.
- Добре, но не стой до рано, за да не те видят.
- Ще се превърна в птица.
- Знаеш, че преображенията ти през деня не са много успешни.
Аз тръгнах да излизам, но баща ми попита:
- Момиче ли е? Този, пред когото ще се разкриеш?
- Да – казах аз и ако имах кръв, щях да се изчервя.
Баща ми се ухили, след това му пораснаха няколко допълнителни ръце и докато се усетя, той вече беше паяк и висеше на паяжина в ъгъла на стаята.
Тъкмо когато излизах през външната врата, срещу мен се зададе черна котка, която се превърна в човек. Сестра ми. Забелязах червени капки по бялата ù тениска. Пак беше пила кръв. Ако Обществото разкриеха, че ходи да ловува без разрешение, можеше да ù забият кол в сърцето, което е доста неприятно, ако си вампир.
- Тук ли са мама и татко? – попита тя.
- Татко виси в стаята си, а мама се е затворила в дрешника на втория етаж.
Сестра ми кимна и влезе. Явно искаше да се преоблече без те да видят. Макар че всички знаехме за проблема на сестра ми.
Цвети си беше легнала и четеше ‘Здрач”. За момент ми се прииска да почукам по стъклото и да ù се разкрия още тази нощ, но прецених, че предварително замисленият вариант е далеч по-артистичен.
Извадих малко тиксо, ножичка, лист и химикалка.
„Интересуваш се от вампири?
Един от тях се интересува от теб.
Утре, 2 минути след полунощ, зад училище.
Не яж чесън!”
След като написах посланието, понечих да го залепя, но размислих. Не яж чесън! Що за идиот би написал това? Планирах да е шега, но звучеше тъпо. Хванах химикалката и задрасках последното изречение. Сега пък беше грозно. Реших да изрежа края на листчето, за да не се вижда задрасканото. Но ръката ми трепна и отрязах и думата „след”.
- Върколачи гъз! – тихо изругах. Бръкнах в джоба си и извадих нов лист, на който написах същото послание, но без да споменавам чесъна. След това го залепих на стъклото, превърнах се в гарван и отлетях.
На следващия ден я наблюдавах много внимателно. Исках да разбере дали се страхува. Тя не се страхуваше изобщо. Нито пък спомена нещо на приятелките си. Тъкмо бях решил, че не е намерила посланието, когато тя отвори тетрадката си и там видях листчето, което бях залепил на стъклото ù. Тя леко го докосна, сякаш за да се увери, че е там, след това затвори тетрадката, но на мен това ми беше достатъчно. Щеше да дойде. И не се страхуваше от мен.
Обичам Стефани Майър.
Тази вечер за пръв път съжалих, че нямам отражение в огледалото. Исках да се приготвя. Исках да изглеждам като вампира, за когото момичетата си говореха. Жалко, че не бях чел книгата.
Реших, че тя първо ще погледне зъбите ми. Все пак това беше символ на вампиризма за повечето простосмъртни. Моите бяха съвсем обикновени, защото само женските вампири имат издължени зъби. Затова реших да ги избеля с белина. Изпих половин литър, след това изтичах в тоалетната. Ние имаме много чувствителни стомаси и изглежда едно от многото неща, които не можем да понасяме, е белината.
Сресах се, облякох си черни дрехи и наметало. Нямаше как да се видя, но според мен изглеждах доста вампирски. Точно в полунощ драматично отворих затъмнения прозорец на стаята си, слях се с мрака и полетях над земята.
Когато се приближих до училището, я видях. Чакаше ме съвсем сама.
Ведно с вятъра аз я докоснах. Погалих кожата по лицето, ръцете и краката ù. За миг я прегърнах в това си мрачно и безплътно състояние, след това я пуснах и се материализирах зад нея.
Тя не усети, че има някой зад гърба ù, затова аз проговорих с най-плътния си и вампирски глас, който можах да извадя:
- Обърни се, Цвети! Аз съм мрачният принц, когото очакваше. Аз съм детето на нощта, решило да ти подари черното си сърце.
Тя се обърна, стресна се за миг, след това каза:
- Мишо, какво правиш тук? Махай се, имам среща.
- Не чакаш ли мен?
- Не, имам среща с друг и по-добре да не те вижда.
- Не е ли един вампир?
- Да! А ти откъде знаеш?
- Това съм аз, Цвети. Аз ти оставих бележката онази нощ. Аз съм вампир.
И за да ù докажа, се издигнах на метър и половина над земята.
- Чух разговора ти онзи ден. Каза, че искаш да се срещнеш с вампир. Ето ме!
След това бавно се приземих пред нея.
- Но… - тя ме гледаше отвратено – аз не очаквах някой като… теб. Вампирите не изглеждат така.
- Защо? Нали каза, че той имал студена и бледа кожа? Ето, моята е бледа.
- Като мъртва плът е.
- И е студена – аз докоснах Цвети по ръката, а тя се дръпна:
- Все едно ме докосна риба. Ти не приличаш на вампир, ти си като мъртвец в река. Гнусен си.
- Как трябва да изглежда вампирът тогава?
- Ами, силен. Ти си кльощав и бавен.
- Светлината забавя движенията ми и намалява силата ми. Но през нощта мога да се състезавам с вятъра и да меря силите си с океана.
- Вампирите са величествени, ти си жалък. Поне можеш ли да четеш мисли?
- Не, но чувствам страха на хората. Той ни подсилва апетита.
- Жалък – каза тя.
- Убиец – каза тя.
- Разкарай се – викна.
- Чакай, ти не ме познаваш. Не си видяла какво мога. Мога да летя, мога да се сливам с тъмнината, да се превръщам в птици и животни. Ако пожелая мога да ида на луната. Дори мога да отведа теб.
- Ами отивай, мен ме остави на мира.
Тя се обърна и си тръгна.
Не можех да я оставя. Или щеше да е моя, или щеше да е мъртва.
Започнах да се преобразявам. Главата ми се издължи, кожата стана сива и твърда. На гърба ми се появиха черни, ципести криле.
- Цвети – казах аз и тръгнах към нея. Чувствах се голям, силен и страшен.
Но когато тя се обърна, сякаш се стопих. Нямаше и капчица страх в нея. Само огнена, неприкрита неприязън и погнуса, която можех да усетя и без да съм вампир.
- Виж се, аз исках вампир, а не чудовище.
И тя избяга в нощта, сякаш не аз, а тя беше свръхестественото същество. И май - така беше. Исках да я настигна и да я убия, но не можех. Това парализиращо безстрашие и това презрение убиваха всякакъв апетит, а както е известно, ние вампирите не убиваме, освен за да се храним.
Полетях и се превърнах в пожълтяло листо. Вятърът ме понесе над земята.
Книгата беше виновна за всичко. Тази проклета книга с измислените ù вампири. Ако всички очакваха от мен да съм силен и красив, как щях да си намеря приятели? А аз бях безсилен, не можех да променя нищо, не можах и да си отмъстя.
Нима не можех?
Стефани Майър си каза молитвата, затвори библията и я прибра в чекмеджето, точно до вибратора си. След това угаси лампата и си легна.
Аз цяла вечер чаках, преобразен в хлебарка. Когато в стаята стана тъмно, приех образа си за вечеря. Тръгнах към леглото, издавайки колкото се може повече звуци, за да събудя омразната си писателка.
Стефани Майър се оказа доста страхлива.
И много вкусна.
25.09.2009
МКС
© Михаил Костов Все права защищены