Не те познавам, приятел, видиш ми се добър човек. Какво ме измъчва ли, ще ти кажа!
Не ме гледай такъв, че що-годе приличам на човек, а отвътре какво ми е, не знаеш, чурук съм като гнила ябълка, че то сърце ли не е, дробове, жлъчка и кръвно до тавана.
Писна ми от лекари. Аман от клинични пътеки, от калпави реформи и недоносчета в здравеопазването. Някъде, някога беше написано: „Нашата грижа е здравето на човека. Няма по-ценен капитал от човека”. Подлъган от тази хвърката мисъл, тръгнах хей така - през глава, по стръмните и буренясали клинични пътеки да позакрепя и без това разклатеното ми здраве.
 Този, който я бе написал тази прекрасна, хуманна и красива мисъл, ряпа да яде, явно и хабер си е нямал за днешната медицина, за обърканите ù и заплетени лабиринти. Може би, все пак, е имал право човекът; като си мисля, ще излезе прав, защото, моето момче, не се обиждаш, че те наричам така, болният човек се е превърнал в капитал, ама за някои безскрупулни хора. Всички ние, неудачниците, които имахме глупостта да натрупаме през годините болести, вместо пари,
не сме безценен капитал, а бреме за обществото.
Тръгнах аз, ти казвам, да търся загубеното си здраве, но препъни камък се оказа, още в самото начало, джипито. Отказа да ми даде направление, било краят на месеца, трябвало да почакам до началото на другия. Прегледа ме, поослуша ме оттук–оттам, измери кръвното и промърмори нещо под носа си, но нали съм телефонист с двете уши, не го разбрах. Поиска си платата, как не, труд е положил човекът, цели (я има, я не) десет минути се е маял с мене.
В ДКЦ, началото на следващия месец, пак същите процедури: почуквания, прослушвани, мерене на кръвно, ходене на ехограф, рентген, не помня още какво, но добре си спомням киселите физиономии и отношението на хората с белите престилки към мене, за тях аз не бях човек, а пациент, виновен за това, че съм болен. Това ме накара да се усъмня в тази хубава и крилата мисъл, че здравето на човека е безценен капитал за обществото и я определих като поредната куха и празна фраза.
Приеха ме на лечение, налагало се ме отворят и да ме резнат, където трябва.
 Постъпих в болничното заведение на девети ония месец. Още от вратата ме посрещат с въпрос дали желая да направя избор на екип; де ти е чула друг път, приятелю, простата ми кратуна за такива работи, решено било, но кой да ти знае, прости хора сме, на село сме расли, да речеш мотика, градушка, баш по урожай време, разбирам те одма, ама екип ми речи - нищо не вдявам, яде ли се, пий ли се. Нали съм прост и малко улав (глупав), се съгласих - като ще е гарга, рошава де е. Трябвало да подпиша някакви документи и да внеса в касата 700 лева. Скачам като ужилен от оса и питам, може ли без това, как се казваше, да, екип; може, казват те, но ще чакаш, да ти се назначи такъв. А бе, докторе, да прощаваш, какви са тези екипи–мекипи, нали си плащам осигуровките всеки месец, не заслужавам ли и аз същата медицинска услуга като този, който може да си плати за това, нали и аз съм човек. Нямало такова чудо като безплатен обяд, високо квалифицирания труд се заплаща. Моят труд, докторе, не ли е квалифициран, казвам аз, без да разбирам какво ще рече квалифициран труд; моят труд, продължавам, е в основата на всичко, бе! Проста, не увряла кратуна, ти казвам, де ще ги проумее тези работи, разните там екипи и квалификации.
 Мисля си с простия си мозък, като трябва да има екипи, нека има, ама за такива, дето могат да си го позволят, като моя комшия например, дето бъка от пари, не за нас - фукарите, дето едва връзваме двата края, на нас не ни трябват.
 Навремето, преди девети, у наше село имаше един доктор, Манол му думаха, надминаваше всички доктори, нищо че беше фелдшер. От бедните не вземаше пари, па какво да вземе от босия, напротив, им даваше за лекарства, но не подминаваше богатите. Беше като Марко Тотев - неудачник, почина си  самотен…
 Мисля си аз, мисля, но от мислене не увира главата, все тоя голтак съм и голтак ще си умра, ама нейсе. Ще ми се да попитам когото трябва: а бе, момчета, аджеба, как я мислите тая работа с избора на екип. Като сме се загрижили за здравето на човека, след като той е най-ценният капитал за обществото, не трябва ли отношението на това общество към всички да е еднакво, поне за здравето да не делим хората на бедни и богати. За да се спаси един човешки живот, трябва да се направи необходимото, дори и невъзможното, не трябва ли държавата по подобаващ начин да оцени и заплати труда на високо квалифицирания медицински кадър. Спасяването на един човешки живот не ли е чест и гордост за лекаря, той е нещо повече от обикновения занаятчия и търговец, той е представител на най-хуманната професия, посветена в служба на здравето на хората.
Колкото за безплатния обяд, да ме прощават онези, които обръщат всичко в пари, но от моя обяд и от обяда на такива като мене се хранят безплатно много готованци.
 Ха сега прощавай, че рейсът дойде…