Имаше нещо в това небе! Да именно "това небе", защото никъде другаде по света то не бе така синьо, никъде не плуваха толкова малки бели облачета, и никъде слънцето не светеше така ярко. А залезът! Никой не би могъл да остане безразличен при гледката на този триумф на природата.Когато слънцето залязваше всички цветове на оранжевото и червеното заиграваха на "това небе". Никъде то не бе изпращано по-царствено. Седейки на плажа под него, човек губеше представа за реалното, защото тази красота беше нереална!

               В храма, издигащ се малко по-нагоре по хълма, една древна цивилизация се  бе опитала да пресъздаде тази красота, но това съвършенство не би могло да бъде пресъздадено.    

Когато открива този остров в далечната 1714 година, мореплавателят пише:

                                                                        "28.април.1714 година

                              Корабът ни акостира в малък залив, ограден от високи скали, издигащи се като естествен щит около острова. Смрачава се и ако може някой да проникне в спомените ми, нека види тази гледка, която аз ще помня докато съм жив. Защото с думи аз не мога да опиша това божие творение, което с моите хора успяхме да наблюдаваме. Има нещо в това небе, което другаде го няма!"                                                     

Малцина бяха тези, които имаха спомени от тази гледка. Всякаш загубеният в морето остров имаше не само видим, но и невидим щит. Не всеки можеше да премине през прохода, да акостира в залива, да слезе на брега и да гледа небето.

               От тук рядко минаваха самолети, а и ако прелитаха бяха така далечни, че по-скоро приличаха на малка птица опитваща се да докосне слънцето.

               Почти никога не минаваха и кораби, защото в тези води бе опасно. Множеството течения и ветрове, отклоняваха корабите. Нещо тайнствено пречеше на комуникациите, а отдалечеността от сушата, превръщаше подобно пътуване в истинско изпитание, в което малцина биха могли да оцелеят. Благодарение на това тук не минаваха морски пътища.

               От далечната 1714 до днес имаше едва десетина експедиции към острова.  За него се знаеше твърди малко т.к. само три от тях били успешни. Макар и отбелязан на картата, този остров бе просто точка от хилядите точки  в атласа. Имаше име, но никои не го помнеше; имаше координати, но никой не питаше за тях и никой не виждаше това небе.

               В къщата нямаше запалена нито една лампа. По нищо не лечеше, че обитателят ù си е у дома. В двора паркира кола. От както бе тръгнал от града, Харби проклинаше, че приятелят му живее толкова далече, а сега си бе "позволил" и да излезе. Харби така и не проумя, защо приятелят му се отказваше от удобството, което комуникациите даваха. Принуден от обстоятелствата,  използваше компютър, имаше и кола. Отлично боравеше и с интернет, НО...нямаше поща или адрес в него.

               Обикновено обитателят на извънградската къща си бе у дома, но как човек можеше да се увери в липсата му предварително, при положение, че нямаше телефон. "Може би трябваше да пратя гълъб" помисли си Харби. Макар и да бе свикнал ,донякъде, с ексцентричността на приятеля си, Харби не спираше да му се удивлява.

               Двамата бяха делили цели пет години стая в университета За Харби това бе едно незабравимо преживяване. Надали някога се бяха събирали толкова различни характера, възгледа, ако щеш ума дори, и надали между тях се бе създавала толкова силна връзка.

               Харби седна на прага твърдо решен да чака.

               В началото много се дразнеше от задръстения си съквартирант. Как не, при положение, че годините в университета бяха изпълнени с множество купони и развлечения, за които трябваше щур приятел. Е, Харби не го откри при съквартиранта си. Той бе препълнил стаята им с книги, почти не разговаряше с него и видимо нямаше нужда да създава контакти. Редовно посещаваше лекциите, на които прилежно водеше записки. На външен вид изглеждаше доста добре. Харби често се чудеше, дали въобще забелязва, как го гледа момичетата. Първият семестър единственият разговор между тях бяха провели да се запознаят, а в началото на втория си бяха казали " Здравей"

               Всъщност Харби се забавляваше до край по време на първи курс. Имаше десетки нови приятели, гаджета, купони. Успя да завърши що годе добре, но това не го притесняваше особено. Времето се изниза бързо. Дойде лятото, което за Харби носеше само неприятности.

               Беше от богато семейство, за което не бе проблем да го издържа в един от най-елитните университети в страната, а дари и в света. Живееше както се полага в огромна къща.

               Не че се мъчеше, но нямаше спомени от онази сутрин, когато телефонът му извъня и студен глас издекламира добре заучена реплика. Баща му бе загинал при автомобилна катастрофа. Повече не знаеше, а и така и не поиска да  разучи. Не помнеше погребението. Този ден така си и остана бяло петно, дори не бе сигурен дали въобще присъства. Нищо. Скоро дойде и адвоката. Според счетоводния баланс фирмата на баща му бе пред фалит, с много дългове. Банката щеше да вземе всичко, за да покрие задълженията. Само старият им апартамент не бе заложен.

               Харби остана сам!

               Беше изправен пред голям проблем. С малкото останали пари от продажбата на старите бижута на майка му, някой картини без особена стойност, книги...всичко, което не бе заложено. Трябваше да прежали баща си и да продължи напред. Безспорно трябваше да почне работа. Работа! Та тогава той дори не бе правил нищо по-сложно от това да помага на баща си в офиса, като осигурява доставката на канцеларски принадлежности. След гафа, когато бе забравил да поръча хартия и неофициално бе уволнен, никога не бе работил.

               Близо месец след смъртта на баща му , докато четеше вестника с обяви на вратата някой позвъни. Странно, откакто бе станал беден , никой не се сети да го потърси. Никой!

               На вратата стоеше куриер, а това значеше само писмо.

                              - Харби Джерсън?

• - Да! Да, аз съм. - объркано отговори той
• - Моля, подпишете тук!

               Да беше писмо, но не това така удиви Харби. Дълго стоя и гледа името на адресата и се чудеше дали да го отвори. Не можеше да повярва...дълго се бе надявал някой да го потърси, но не бе очаквал писмо от...Даниел Ринг-съквартиранта му. Писмото бе кратко.

               "Моите съболезнования. Надявам се да се видим есента.

                                                                                     Д.Р.                "

               Какво есен? Мислите да завърши образованието си отдавна бяха заменени от мисли как да намери работа и пари. Сега Харби не можеше да позволи дори един ден в университета.

               Работата на строежа бе тежка. Харби проклинаше, че я бе започнал и скоро се уволни, като дори не му платиха според уговорката. Парите му рязко намаляваха и напомнянето, за университета и безгрижното му минало го обзеха с пълна сила. Какво ли не правеха парите...можеха да го превърнат във виден бизнесмен, с добри връзки. Биха могли да му осигурят бъдещето, което той винаги бе вярвал, че заслужава. Писмото на Даниел, го накара да се замисли дали наистина избрани са тези, на които е съдено да успяват в живота си.

               Онзи ден, когато телефонът извъня, Харби още помнеше като вчера. Толкова бе силна изненадата му.Първо тя бе породена от факта, че въобще извъня т.к. по правило мълчеше. Второ...

                              - Г-н Джаксън, не сте потвърди ли стаята си в общежитието. Ще го направите ли? - каза монотонен женски глас в телефона.

               Дали това не бе шега, но кой би си я направил? Но нямаше и кой да плати таксата - той определено не бе!

                              - Да, да, потвърждавам! - неуверено отговори той. Вече твърдо бе решил, че дори това и да е шега ще може да го преглътне някак си.

                              - Радвам се да те видя! - каза Даниел, когато Харби влезе. В погледа му Харби прочете всичко. Никога нямаше да забрави този поглед, изпълнен с толкова възхищение и гордост.

                              -Но как... защо... кога? Даниел ти си... ти си... ТИ!! - и той го прегърна.

               От този момент приключението започна.

               Харби седеше на прага на дома на Даниел. Ставаше студено, но от Даниел нямаше и следа. Както се бе отнесъл някакъв шум го върна в реалността. Луната осветяваше на всякъде, но шубракът от където се чу шума оставаше в сянка. Харби потръпна..."Ами, ако с Даниел се бе случило нещо?" Колко отдалечена и самотна е тази къща. Шумът пак се чу. Дали опънатите нерви засилваха усещането или наистина този път той бе по-силен. Шумоленето на клоните определено не е плашещ звук, но в тази огряна от луната нощ, се оказа направо ужасяващ.

               Всякаш неписани закони караха хората сами да отиват при неприятностите. Всеки трезво мислещ човек никога не би отишъл по посока на шума, но инстинктивно , без ни най-малка следа на разум, в подобна ситуация всеки отиваше именно там. По посока на шума, в посока  към неизвестното, необяснимото, неестественото. Авантюристическия дух на човечеството, като цяло, му бе спомогнало да достигне тези висини, на които се намираше в момента. Ако някой от всички онези изследователи се бе изплашил в мига преди откритието да е налице...

               Но все пак... Какъв е този шум от храсталака. Харби с плавна крачка се приближи към него. Шума се усили. Напрежението нарастваше и на Харби му се прищя да не бе тръгвал в тази посока. Обзе го чувството, че всеки момент някой ще изскочи от храстите. Той се спря и за миг се поколеба, но това колебание бе прекалено кратко. Ами ако някой беше сторил нещо на Даниел? Трябваше да провери. Приятелският дълг точно сега не позволяваше да си замине без да провери до край мистериозното изчезване на Даниел. 

               Храсталакът се размърда. Всякаш оживял, това усещане се засили и от друго - Харби бе убеден почти на сто процента, че някой го наблюдава. Изведнъж този, който беше в храстите скочи отгоре му. В уплахата си Харби залитна и се строполи на земята с вик.

               Не последва нищо. Харби се осмели да отвори очи само след миг, който за него бе цяла вечност в очакване на най-лошото. Не усещаше тежестта на нападателя си.

                              - Господи, Мопеп! Как ме изплаши само, приятелю? - на гърдите му стоеше малката маймунка Мопеп, която Даниел отглеждаше.

               Викът явно е бил доста силен т.к. изведнъж прозорците в къщата светнаха. Даниел тичешком излезе от нея и се впусна да "спасява пострадалия". При вида на просналия се на земята свой приятел  не му остана нищо друго освен да се засмее. Хохотът му поде е Харби, а Мопеп подскачаше около тях.

• - Харби, друже! Какво правиш тук, по това време?

                              - Сражавам се с маймунката ти, не виждаш ли? - през сълзи отвърна Харби - Знаеш ли, следващата Коледа ще ти подаря телефон.

                              Знаеш, че не ми е необходим!- разсеяно възрази Даниел и попита - тук ли ще лежиш или ще влезеш вътре. Госпожица Ридъл е приготвила страхотна вечеря.

Госпожица Ридъл бе възрастната икономка, отгледала Даниел. Тя се отнасяше към онзи тип старици, на които просто им отиваше да са такива. Излъчващата се от нея топлина, караше целият дом да бъде така приветлив. За нея важеше правилото ‘моят дом е моята крепост", и тук тя царстваше както пожелае. Дори Даниел бе изцяло под нейна власт. Когато прекрачиха прага на къщата тя ги чакаше с изпънато от притеснение лице.

                              - Какви са тези викове, мистър Харби. Какво се е случило? - когато набързо и обобщиха случката, тя изумена попита - А защо просто не почукахте?

               Вярно! Щом видя притъмнялата къща, той изобщо не се сети да почука, а просто бе седнал да чака. Нелепо разбира се.

• - Хайде, момчета, вече съм сервирала!

               Домът на Даниел бе като изваден от снимка правена в началото на 20 век. Нямаше никакви нови мебели, всичко бе пропито от разкоша на отминалите дни. Масата в трапезарията беше отрупана с вкусни ястия. За миг Харби помисли, че може би е очакван гост.

                              - Как върви работата? - мимоходом попита Даниел. Той не се вълнуваше особено от делата във фирмата, но от уважение винаги питаше.

                              - Ами, практически финализирахме сливането. Скоро ще мога да си почина! Е имаше малко проблеми около подписването на договора, но знам, че е по-добре да не изпадам в подробности! - отчаяната физиономия на Даниел му подсказа да спре до тук. Макар и да държеше контролният пакет акции, той не се вълнуваше какво става с тях. Важното бе, че успяваше да финансира изследванията си, а това му стигаше. - А при теб как е?

               Даниел само това и чакаше:

                              - Почти успях с едно малко проучване. - макар и да го каза между другото, в погледа му се появиха малки пламъчета. - Кога каза, че можеш да си вземеш почивка?

               Червената лампичка в главата на Харби се включи. За нищо на света не би заминал на "малко проучване" отново. Колкото и да му бе скъп Даниел Харби не споделяше ентусиазма му. Последният път беше в Амазония. Търсеха някакъв камък от първостепенно значение за едно такова проучване. Никой не знаеше къде са, както всъщност и те самите. Джунглата ги обгръщаше от всякъде, когато от нищото изскочиха онези диви негри. Харби се тресеше от страх, а Даниел бе във възторг, защото в тяхното селище се намираше въпросният камък.В съня си Харби често чуваше тътена на барабани, но за Даниел преживяването бе надхвърлило рамките на чисто физическите усещания. По-скоро духовно той изживя нещо повече. Слава богу, че не се стигна до фатален край, въпросният камък така и не попадна при Даниел, но ужасът от онзи ден Харби не можеше току така да забрави. Не беше си обещал да не участва никога повече в тези "малки проучвания". Ако само не се беше изтървал, че финализират сделката! Онзи пламък в очите на Даниел пак гореше!!!

                              - Всъщност, не мога да отговорят със сигурност, тъй като приключването може да се проточи, после трябва да прегрупираме управлението и прочие неща. - опита се тактично да се измъкне Харби.

• - Е, добре! - мимоходом отвърна Даниел.

               Странно беше, че тези корено различни мъже, бяха така силно привързани един към друг. След като завършиха, Даниел предложи на Харби да води делата му. Приключиха с яденето, докато обсъждаха последните сведения около фирмата. Темата табу живо се поддържаше от Даниел, който не само даде съвети и препоръки, но рязко критикуваше някой необмислени решения на управителния съвет. След като приключеха и с десерта, Харби не издържа. Подобно поведение бе повече от странно:

• - Даниел, приятелю, от кога проявяваш такъв жив интерес към фирмените дела?
• - От както ти не проявяваш към моите! - в думите му нямаше и ни най-мака следа от укор. Добави - Да се оттеглим за по питие.

               В друг момент подобна забележка нямаше да остане без отговор, но сега той по-скоро се засрами. Все пак в Амазонка не бе така ужасно, а и нали оцеляха. Имаха и хубави "малки проучвания". Например в Непал, когато разговаряха с различни лами. Е да, беше изтощително и мизерно, но какви пейзажи се запаметиха в съзнанието му!

               Настаниха се в библиотеката. Тя бе едно огромно, кръгло помещение на три нива. Таванът бе стъклен, и без осветление. Луната огряваше множеството книги. Харби се чувстваше спокойно в библиотеката. Обграден от мъдростта на вековете, защото в нея се съдържаха някой изключително редки издания. Самото помещение бе кръгло, защото покойният мистър Ринг считал, че независимо колко знае човек, той винаги се върти в омагьосания кръг на знанието. Даниел запали лампите. Осветлението беше приглушено.Седнаха в двете масивни кресла в центъра. Даниел сипа по едно. В главата на Харби се загнезди неприятното усещане, че този път много обиди приятеля си. Като правило пререканията между тях са рядкост. Докато се чудеше как да го заговори, Даниел каза с не скрита ирония:

                              - Не знам дали те вълнува, но камъка, както ти го наричаш, все пак попадна при мен!

                              - Е, значи все пак имало и по-безопасен начин да го получиш. - реши да се пошегува Харби

                              - И легален! Не забравяй, че имах намерение да го открадна от племето.

                              -Признавам си, че аз нямах нищо против. Те не бяха особено любезни домакини! - двамата се засмяха. Този смях не беше пресилен и своеобразно сложи край на малката дрязга между тях.

                              - За какво проучване говореше? - с предпазна нотка в гласа попита Харби

                              - Ами всъщност надявам се, да не си забравил онзи ритуал изпълнят, така да се каже, в наша чест!? - Даниел се усмихна - Не знам дали достигна до същината му?

• - Ами, мисля че "Да"- онези диваци искаха да ни убият?
• - Харби - тези диваци изпълняваха древен ритуал, за да умилостивят едно божество! Ние просто попаднахме при тях в неподходящ за нас момент. - Всъшност Даниел се опита нехайно да прикрие възторга си от това, което бе преживял.- Представи си само какъв смут е настанал в селото - божеството не е умилостивено, камъкът липсва...
• - Може би, проумеят, че подобно божество липсва, когато нищо не се случи.
• - Сега няма да се впускаме в подробности относно религиозното тълкуване и оправдаване на подобни ритуали, защото това ще ни отклони от темата, която ме вълнува.

               Даниел специално вметна "ме вълнува". За Харби това значеше само едно. Той не пропусна опита му да се измъкне от въвличането в нова експедиция и надали скоро щеше да забрави.

                              - Всъщност самият ритуал ми се стори изключително познат - продължи Даниел и побърза шеговито да добави -  Не, че и друг път съм участвал. Всъщност ние можем да се похвалим, че станахме свидетели, а и преки участници, в един изключително рядък и древен ритуал. За да ти изясня ще трябва и ти да ми помогнеш.

• - Знаеш, че това не е по моята част! - учудено възрази Харби.
• - Но споменът ти е все още бистър, нали?
• - И питаш! Мисля, че никога няма да забравя онези боядисани в червено лица, с изпаднали в необясним екстаз очи, танцуващите полуголи тела...Не! По-скоро гърчещи се около нас. Даниел, споменът е прекалено свеж, дори!
• - Е, значи, някой елементи просто не са понятни за теб, но за мен те бяха началото на едно ново проучване. - след кратка пауза продължи - А сега кажи! Кое те впечатли най-силно? - Даниел говореше така всякаш те бяха странични наблюдатели и за Харби не оставаше друго, освен да се придържа към подобен сценарий. Но за това трябваше да положи много усилия.
• - Направи ми впечатление... - започна той, макар да му се искаше да изкрещи : До ужас ме докара факта..." - ... че намазаха телата ни с бяла глина. От кръста на долу техните бяха покрити с кожи, на непознато за мен животно, а лицата им омазани с нещо червено. Създаваше се впечатлението, че бяха омазани с кръв! Огънят, около който кръжаха, и в чиито център, на нещо като пиедестал бяхме поставени двамата, също бе с някакъв .странен лилавеещ цвят. Да, споменът ми е прекалено ясен дори. Имам чувството, че сега мога да усетя пламъците. После, този когото сметнах за старейшина, хвърли някакви треви в огъня. Въздуха се изпълни с някакъв аромат, от който започна да ми се доспива. После дойде жандармерията и не помня нищо друго!
• - Основната идея ти е ясна значи!
• - Разбира се! Искаха да ни убият по особено жесток начин!
• - Господи, Харби! - възкликна Даниел, - Не разбираш ли? Мисли малко по-мащабно! Та ние участвахме в рядък, много древен ритуал, при това характерен за друга част на света. - гласът му бе изпълнен с такова задоволство, че Харби се въздържа да възрази, макар че много му се искаше.
• - Би ли ми обяснил тогава, защото нищо не разбирам. Или по-точно не усещам нещата като теб! За мен всичко това, което преживяхме тогава, се превърна в най-големият ми кошмар.
• - А за мен отлична възможност, която да изследвам. - Даниел се бе въодушевил Той изключително много обичаше да поставя хората в неизгодната позиция на неразбиращи, а след това да блясва с невероятните си умения При това бе овладял този метод до съвършенство. Харби често бе принуден да разказва неща, които бе видял, след това да ги анализира, а Даниел му забиваше своеобразна плесница, като му даваше друго по-правдоподобно обяснение. И макар, че винаги се стараеше да не попада в подобни ситуации, той често ставаше жертва, на егото на Даниел.- Значи да си представим - огънят е в центъра. Пламъкът му е голям и със странен лилав оттенък. Ние сме до него, боядисани в бяло, а Те около нас, червени и гърчещи. С две думи! Целта е огънят да погълне двете бели точки, а червените пресъздават мъченията, с които те ще умрат. Божеството вижда ужасяващата агония, и проявява милост. Това ли те изплаши? - последното бе произнесено с голяма ирония в гласа.
• - Даниел, ние бяхме "белите точки" и нямаше да пресъздаваме болки - щяхме да ги изпитаме! - Харби не издържа на подобно иронично настроение на приятеля си.
• - Всъщност, ти сам спомена, че от парата си започнал да се унасяш. Те не искаха да изгорим в адски мъки, а да ни пренесат в жертва. Целта е те да пресъздадат мъките!
• - Което си е все същото!

               Даниел преднамерено подмина тази забележка. За него присъствието на подобен ритуал, дори и като пряк участник, бе от първостепенна важност. Настрана оставаше фактът, че наистина щяха да загинат. Но, нали ги спасиха! Значи проблем нямаше. Той опита пак:

                              - Нека ти обясня просто! Всичко е в символите. Огънят това е божеството, което иска да погълне Земята и Луната - това бяхме ти и аз, а туземците символизираха малцината оцелели, страдащи от страшни мъки. Още там ми се стори, че вече бях чел описание на подобен ритуал, но да си призная не помнех много.- Видимо не искаше да си признае подобен факт.- Основният въпрос, който ме накара да се зачудя, е какво точно ги е накарало да изпълнят ритуала. Отхвърлил бях възможността, за нашата поява, Така, че когато се завърнахме започнах до проучвам въпроса.

                              - Искаш да кажеш, че според тях нещо ще изпепели Земята и те са се опитвали да я спася? - опита се да обобщи Даниел.

• - Образно казано! Нека ти припомня за един много интересен случай. Преди време открили остров. Ще го нарека Х. Тяхното божество изключително много приличало на макет на самолет. Направи ли проучване и се оказало, че по време на втората световна война над острова прелетяла ескадрила. Туземците не могли да обяснят какво точно представляват самолетите над тях и ги обявили за божества.
• - Всичко, което не можем да се обясни, става чудо! - опита се да обобщи Харби.- Значи нещо е накарало нашите туземци да си помислят, че някакво божество иска да унищожи Земята.
• - По-скоро тяхната Земя! Надали са имали в предвид целия свят, а по скоро техния ареал на обитание .- Даниел отново го направи. Провокира го да прави изводи, а след това ги опроверга Сега Харби реши да го остави сам да продължи:
• - Искаш да кажеш, че подобна сцена се е разигравала и преди, но на друго място?
• - Най-накрая светлина в тунела! - хлопна с ръце Даниел
• - Имам усещането, че пак ми се подиграваш! - този път Харби реши да е докрай откровен. Историята му бе интересна и искаше да я чуе, но никак не му се искаше да става за резил.
• - Бе бива да ми се сърдиш, друже! Просто чрез спомена по-лесно ще схванеш идеята. Дотук всичко е ясно ! Загадка остава, защо в Амазония, се изпълнява ритуал характерен за островите в Океания. Всъщност е описан само веднъж и документа е от преди 100 години. Някакъв монах с риск за собственият си живот, притаен на едно дърво, го наблюдавал. Разбира се той силно преувеличава, силно впечатлен от жестокостта на езичниците, но смисълът е добре описан. Целта, според този монах, е да се умилостиви едно божество, както и аз вече ти обясних. Но според мен, - Даниел бе страшно горд, т.к.той бе първият, който се занима с проблема - става въпрос за комета. Явно преди векове нейното появяване е предизвестило катаклизъм, и явно тя отново ще се появи. Аз дори изчислих къде би трябвало да се вижда въпросната комета. И смятам да и се полюбувам. Ти, разбира се, си твърде зает. Жалко, това явление се случва твърде рядко, за да се отвори втора възможност, дори и след трето прераждане. Ако приемем, че това се случва!

               Харби замълча. В главата му се въртеше тревожна мисъл. Но все пак...Даниел каза, че отиват само да гледат. Никой не би ги и забелязал дори. Все пак надали имаше религия по света, която забранява наблюдаването на небето. От друга страна изследователският дух на Даниел нямаше граници и като нищо можеше да се забърка в нещо. ... но тази комета се появяваше толкова рядко. Друг не искаше да я види, само те!

• - Е, все ще се оправят някак без мен! - изведнъж каза Харби, като не можа да си обясни какво щеше да стане, ако не видеше кометата.

               В очите на Даниел заигра дяволито пламъче, а устните му се разстелеха в доволна усмивка. Цялото му същество излъчваше задоволство. Харби нямаше как да не забележи доволността му, дължаща се на факта, че отново го бе хванал в капан. Как точно успя да му внуши, че на света няма нищо по важно от тава да види тази дяволска комета! Сега след като бе успял да се съгласи, нямаше как да се измъкне. Всеки опит да отмени пътуването щеше да означава кръвна обида. Но защо поне не поиска да научи някакви подробности относно пътуването. Поне локацията! Усетил, че Харби се колебае, Даниел каза:

• - Е радвам се, че все пак се престраши. Довърши нещата във фирмата, а аз ще се заема с организацията. Разполагаме с ограничено време. Ще те навестя след седмица.

               Докато караше обратно към града, Харби бе обзет от тревожното чувство, че пак бе дал прибързано обещание. Нямаше връщане назад и това го плашеше. Искаше му се да проумее как го прави Даниел, как винаги успява да го накара да вземе участие в импровизираните му експедиции? Беше го подлъгал да вярва, че е извадил едва ли не късмет участвайки в ритуала, а след това му бе втълпил, че ако не види кометата животът му не ще има смисъл.

               Сега откъснал се от влиянието му, осъзнаваше, че от първостепенно значение бе оцеляването му. Вече бе на 37 години, имаше стабилна работа и все по-често се замисляше за семейство. Истинско семейство! А експедициите на Даниел постоянно го излагаха на риск. Та всеки път живота му висеше на косъм и нещо го караше да мисли, че този път също няма да има изключение.

               Но как да му откаже?

               Всъщност ако тази комета беше толкова рядко явление, не трябва ли да се състави експедиция от учени, които да я наблюдават. Или Даниел иска да запази триумфа само за себе си? Но дали разполагаше с необходимата техника? Да не би той да е единствения предсказал появяването ù. Обзет от размисли какво е толкова уникалното на тази комета, Харби стигна до дома си. Не усети как пристигна. " Отиваме само да гледаме"- успокояваше се той - "На никого няма да пречим"

               Котаракът го чакаше на входната врата. Беше красив! Козината му бе изключително гладка и сива. Апартаментът му бе на две нива, подреден особено педантично. Напрежението в работата му идваше в повече и имаше огромно нужда да почива в дома си. Всяка стая имаше своя цвят. Домът му бе въплъщение на всичко, към което някога се бе стремил. И всичко благодарение на Даниел.

               Да! Колкото и силно да бе чувството на надвисна

ла опасност, не можеше да откаже на Даниел. Макар и отдавна да бе отхвърлил отдавна чувството на безрезервна благодарност, един отказ би означавал незачитане на всичко, което Даниел бе направил за него.

               Така или иначе след седмица заминаваха. Дори не беше попитал къде и кога ще се върнат. Те бяха пътешественици, които дори не знаеха дали някога ще се завърнат у дома. Харби предпочиташе да е турист.

               У всеки човек има страни на характера, които той умело прикрива. Защо? Може би заради неписаните норми на поведение, които бяха пропуснали, умишлено или не, факта, че хората на са еднакви в своите мисли и чувства, поведение и морал. Харби бе обладан от натрапчивото чувство на страх. Напрежението от последните месеци взе своят връх след необмисленото решение, което беше взел.

               Той запрати една чаша в стената. От това му олекна. Остави стъклата да блещукат по пода. Утре чистачката щеше да почисти. Утре! Да можеше тази седмица да не свършва. Страхуваше се! Когато го призна и пред себе си, за миг се успокои, но после бе обзет от нов пристъп на паника. Запрати още една чаша в същата стена.

               Когато го завързаха за онзи кол и нечии груби, черни ръце започнаха да го мажат с бяла глина, позна страха за първи път. Това бе отприщило дълбоко прикриваният му ужас от смъртта. Отдавна бе осъзнал, още когато баща му почина, че никой не е вечен, но самият акт на смъртта караше цялото му тяло да се тресе. За пръв път, тогава край водите на Амазонка, проклинаше деня, в който се е запознал с Даниел. Ако не беше той, никого не би познал страха от смъртта. Не, трябваше да се успокои и да мисли. Даниел не го бе карал на сила, той сам прие, а и просто кошмарът още ги държеше. Този път просто щяха да отидат да погледат кометата? Но къде?

               Още една пълна с уиски чаша замина в стената!

               Определено нямаше да мисли повече за това. Погледна часовника в кухнята - дванадесет без десет. Дали да не се обади на Надя? Определено сексът с нея би го разсеял.

               Когато прекрачи прага на апартамента, Надя дори не се учуди, че никъде не свети. Беше свикнала с навиците на богатия си любовник. Отлично знаеше, че той иска само тялото ù. В началото бе влюбена, но сега подобно положения напълно я устройваше. Водеше я в шикозни ресторанти, запозна я с интересни хора, купуваше и неприлично скъпи неща! Какво повече можеше да иска едно обикновено момиче като нея, при това от малко градче, с бедни родители.

               И така по отъпкан сценарии тя реши направо да отиде в спалнята, където трябваше да го чака. В този момент той я сграбчи отзад и запуши устата ù ръка. В този момент вече пиян, бе обезумял като животно, Облада я направо в коридора, по-грубо от всякога. Ако някой ги наблюдаваше от страни щеше да реши, че присъства на сцена на изнасилване, но на нея и харесваше, на него също! Когато свърши, просто я отблъсна на страни и отиде да се измие. Тя като добра любовница, щеше да го изчака, а след това отново и отново да задоволи всичките му потребности!

               Даниел се върна в кабинета си.  Чувстваше се гузен задето подлъга така Харби - използвайки страховете му. Но..." целта оправдава средствата". Отново се загледа в идеално кръглия камък. Независимо, че бе почти 25 сантиметра в диаметър, той бе удивително лек. Бе го изследвал с рентген, но не успя да установи с какво точно бе изпълнен. Химическият анализ също не показа нищо необичайно. Но все пак имаше много странни неща свързани със сферата. Не само, че размерите му не отговаряха на тежестта, плътността също, идеално кръглата форма не бе получена чрез дялкане, характерно за племето, където бе открит. Даниел имаше няколко теории - една от които сподели с Харби, но тя бе най-малко вероятната. Пропуснал бе и доста други неща, но много му се искаше да накара приятелят си да дойде с него. По време на всички пътешествия,които бе предприел имаше нужда от подкрепата на човек, когото цени. Този човек бе Харби. Важността на откритието бе от такава значимост, че за момента не можеше да се довери на никого. Само а успееха да стигнат до там! Даниел бе поел риска да бъде разобличен в лъжа в последствие, но искрено вярваше, че Харби ще го разбере. Поемаше към най-рискованото си пътешествие и тази една седмица бе чакал много отдавна, и сега тя бе цяла вечност. Още малко оставаше да довърши всичко необходимо. Погледна атласа, за свери още веднъж маршрута. Не трябваше да допусне грешка, т.к. пътят трябваше да следва определен модел. Досега всичко вървеше по-план и до постигане на целта оставаше една, но много решителна крачка.

               Следващият ден щеше да започне с посещение при професора... Сега обаче бе прекалено развълнуван, за да заспи. Пълната луна огряваше спалнята му. Все пак имаше нещо общо между хората и животните. Например вълците вият срещу запълнената Луна. Дали няма нещо общо между тях и хората? Веднага щом се върнеха от експедицията Даниел си обеща да провери!

               Той се вълнуваше от талкова много неща. Макар, че завърши археология, правеше изследвания и в други области. Хобитата му нямаха чет, като при все това винаги довършваше започнатото. Слава богу, можеше да си го позволи. Благодареше пак бог, че го бе срещна с Харби, който се оказа изключително предан приятел. За Даниел не бе тайна, че той не споделя ентусиазма му относно пътешествията с него. Дори и факта, че бе приложил хитрост за да приеме и този път, не го накара да съжалява. Дано, обаче, да му простеше, защото той го обичаше като брат.

               Неусетно Морфей го отведе в царството си.

               През нощта беше валяло. По дърветата още се виждаха капчици, а слънцето си играеше с тях, карайки ги да блестят. Улиците бяха влажни. Малцината минувачи, в този ранен час, внимаваха да на цопнат в някоя локва. Харби, облечен в син халат, стоеше подпрян на перилото на терасата и наблюдаваше събуждащият се град. Живееше на последния, 29 етаж и пред него се откриваше една невероятна гледка. Виждаха само покривите на сградите т.к. неговата кооперация бе най-високата в района.

               Надя още спеше в спалнята. Беше останала да пренощува, рядко явление, но моментът го налагаше. Харби по навик ставаше много рано, независимо кога си е легнал. На терасата подухваше лек ветрец и той влезе вътре. Седна на фотьойла и се загледа в стройната фигура, която спеше в леглото му. Бе се успокоил и вчерашните вълнения бяха далеч от съзнанието му. Поседя така загледан в нея още няколко минути, след което стана и си направи кафе. Днес нямаше да ходи в офиса. Беше приключил голяма сделка, независимо, че за да се измъкне каза на Даниел, че още я финализират. Всъщност бе отишъл в дома му за да отпразнуват, а сега трябваше да събира сили за ново пътешествие. Чу шум от съседната стая. Надя се бе събудила. Тя пусна слаба музика, която изпълни жилището му. Това го накара да се усмихне. Това момиче го караше да се чувства добре. Пред нея беше той - в цялата си светлина, защото и тя беше като него. Дали го обичаше? За миг тази мисъл го смути? Щеше да я покани при него тази седмица. Имаше нужда да се отпусне максимално преди пътуването. После щеше да се ожени за нея. Унесен в мисли за предстоящата седмица дори не забеляза кога тя влезе.

                              - Добро утро! - усмихна се тя. - Ще пия с теб кафе, а после изчезвам на лекции.

• - ОК! Довечера пак ела! Всъщност бих се радвал, ако останеш с мен до края на седмицата. Непринудено каза той
• - Цяла седмица! - Усмихна се тя - никога не бе оставала така дълго с него. Той понякога не и звънеше с дни, дори със седмици, а сега и предлагаше цяла седмица да остане? Нещо ставаше с него, а тя щеше да се възползва максимално. - Ами... добре! - и изведнъж изстреля - Ще ми платиш ли! Трябват ми пари... за... за... за някои неща.

               В очите и нямаше онзи отчая поглед на нуждаещият се, затова пред Харби се откри цялата ужасна истина. Та през цялото време тя само го бе използвала. Погледна с неразбиращ поглед към нея. Към това крехко създание, което за пари позволяваше да се гаврят по този начин с тялото му. Само да го нямаше този поглед на хванато в беля дете. Би и да всичко, което поиска, но Надя се оказа по лоша актриса отколкото очакваше самата тя...

• - Що за достойнство имаш?
• - Аз нямах това предвид! - Опита се да се оправдае тя, но погледът и я издаде. Тя го разбра. Затова стана с думите.- Е, това беше! - и се опита да се измъкне, но Харби я сграбчи и я обърна към себе си.
• - Погледни ме! - крещеше той- Само за пари ли си тук.

               Яростта му я изплаши. Вече не мислеше какво говори:

• - Да, извратен негодник такъв!- и мигом съжали. Реши да промени тактиката - Не, бебчо, не! Съжалявам, аз... аз... обичам те! Харесва ми да съм с теб. - изпадаше в истерия, опитваше се да се отскубне от него, но в яростта си Харби стана още по-силен.
• - За пари ли си с мен?- изкрещя отново той и силно я разтресе.
• - Да- проплака тя, От силната му хватка всичко я болеше. - И смятам да си ходя! - но тонът ù не бе категоричен както преди мигове.

               Изведнъж пред Харби се появиха онези черни ръце, които го мажеха с глина. Бяха толкова близо. Той замахна за да ги махне. Биеше се с тях, но всъщност биеше Надя. Когато видя посинялото и лице я обърна с гръб към себе си и я изнасили. После извади и ù хвърли една пачка банкноти с думите:

                              - На, дръж. И ако имаш претенции, обърни се към адвоката ми. Сега се облечи и изчезвай от тук.

                Мразеше се за това, което направи, но връщане назад нямаше.За миг се приравни с диваците от онова племе и сега всякаш по-добре ги разбираше. Беше заплашен и се защити, макар че заплахата му беше една жена!

               Въпреки маските, които днешните хора си слагаха, те си оставаха диваци. Страхуваха се, плашеха се и по всякакъв начин се опитваха да умилостивят "божествата". Нима беше възможно хиляди години еволюция да не можеха да променят този инстинкт у човека. Инстинктите, не се променяха, просто хората бяха придобили друга способност - да ги прикриват.

               Сега разбра и Даниел1 Та в него бе концентрирана онази жажда на човечеството за откриване на непознатото. Та и той се боеше, затова винаги го викаше със себе си. Беше му приятел не заради пари и власт, а защото го ценеше такъв какъвто е. Пред него се откри тържестващият поглед на Даниел, когато бе приел да дойде с него; ентусиазмът с който винаги разказваше за откритията си. И сърцето му се изпълни с признателност. Убеди сам себе си, че дори и да не види кометата не бе се почувствал зле, но ако не споделеше този миг с единственият човек, който го ценеше - ще бъде пуст!

               Професор Дейкън преподаваше в университета, където Даниел бе учил. Но по случай настоящото пътуване на възпитаника си се намираше в хотел, в центъра на града. Бе наел апартамент, т.к. се нуждаеше от допълнителни грижи, предвид състоянието си. На разположение имаше медицинска сестра, която неотлъчно го следваше навсякъде. Всъщност тя бе до него вече повече от 25 години, и пренебрегвайки протестите ù професорът продължаваше да пътешества, та дари и по по-безопасни маршрути. Често се шегуваше, че само пред смъртта е безсилен, и тя е единствената жена, която ще го спре да пътува.

               Даниел бе най-добрият му студент през цялата му академична дейност, затова някак напълно естествено последва и съвместната им дейност по-нататък. Инвалидната количка пречеше на професора да прави експедиции, за да провери теориите си. тук на помощ му се притече Даниел. Той с удоволствие поемаше практическата част и скоро неговите заключения надминаха тези на учителя му. Сега вече професорът бе по-скоро съветник. Даниел често се отбиваше при него, особено ако дадени резултати му се срутваха нереални, или пък просто за да поспори с някой. Връзката професор-студент отдавна беше пречупена и сега за професор Дейкън Даниел бе нещо като син. Затова, когато Даниел му съобщи, че е готов да потегли, нищо не бе в състояние да го спре - дори влошеното здраве след прекараният инфаркт.

               Сега седеше в хола втренчил поглед във входната врата и кротко чакаше. Професорът бе едър човек с изключително блага външност. Годините не бяха съкрушили решителният му поглед, само брадата му беше побеляла. Стоеше с вперен във вратата поглед вече половин час. Изгаряше от нетърпение да научи последните подробности. Изследователското му сърце щеше да се пръсне при мисълта, че до крайната цел остава още малко. Стигаше му дори само да може да стъпи на острова. Преди 25 години беше опитал, но неуспешно. Някаква сила се бе погрижила кракът му никога на да стъпи там, но не успя да съкруши ентусиазма му. С помощта на Даниел бе сглобил целият пъзел, всички малки парченца, които преди години бе пропуснал. Не му се искаше да го подлага на подобен риск. Но след като му откри подробностите около труда на живота си видя, че младият тогава студент, бе обхванат от същият плам, който бе обладал и самият него.  И той знаеше много добре, че вече нищо не може да го спре.

               Когато най-накрая се почука, професорът само не скочи да отвори. Стори му се , че мина цяла вечност преди Мария, болногледачката, да стигне до входната врата. Тя също вече не беше онова пъргаво момиче, което бе започнало да го гледа  и ако не осъзнаваше този факт здраво би я смъмрил. Сега, обаче, ни най-малко не му се искаше да се превръща в мрънкащ старчок. Даниел я поздрави радушни, зарадва се и когато видя професора, и се ръкува с него.

• - Мария, мила! Иди се разходи! С мистър Ринг искаме да обсъдим някой неща насаме. - и когато видя, че тя започва да се мръщи с още по-любезен той обеща, още преди тя да каже дежурната си реплика - О, разбира се, че няма да се вълнувам прекалено. Хайде, иди да си купиш нещо.
• - Когато сте талкова мил, обикновено криете нещо, професоре! - престорено строго каза тя
• - Мария, не бъди такава лоша с горкия старец - и той извади най-доброто си оръжие - погледът, толкова умоляващ.
• - Е, добре! -склони тя - С вас човек не може да спори! Мистър Ринг, да не му сервирате някоя разтърсваща новина. Докторът...

               Но професорът я прекъсна, защото точно сега не му се слушаше за доктори. Как да не е развълнуван? Само при мисълта, че всичко върви към финала, дъхът му секваше. Тази Мария  с нейните доктори. Дано Даниел не и обърнеше внимание. По-скоро би получил пристъп, ако не разбереше как се развиват нещата. Направо нямаше търпение да се избави от Мария. От нейна страна, обаче, нямаше никакъв намек, че бърза да излезе. По-бавно от всякога тя се зае да направи кафе, а след това (професорът бе обеден, че и охлюв би се движел по-бързо) тя го сервира. Минаха още петнадесет минути докато се приготви и излезе. Професорът, започнал да губи търпение. Когато тя най-накрая затвори вратата след себе си, прескочи всички фамилиарности и направо изстреля :

• - Разказвай!

Даниел, който познаваше професора, реши, че сега не е време да го кара да чака. Мария му бе отнела това право. Не му се искаше веднага да започва да говори за резултата от последните си решаващи проучвания.

• - Май нямате търпение, професоре! - неуспешно все пак реши да се пошегува, но когато видя киселата физиономия срещу себе си, продължи : Всъщност, отново не се получи това, което очаквахме. Сферата е абсолютна загадка за мен. - знаеше, че това можеше и да го пропусне, но след като Мария му бе отнела правото да го бави с разказа си, сега му остана само да опъва нервите на професора.
• - Направи ли всички анализи, за които ти казах? - професорът бе изцъклил очи. Очакваше ясни отговори, не загадки. Точно преди финала не биваше да има неясноти.
• - Да! - С лека досада в гласа отговори Даниел - Нали смятахме, че сферата е куха. Е, не е! Тя е съставена от хомогенна плътна маса, при това от толкова разпространен вид скала, че може да е практически от всяко кътче на планета. Нямам и обяснение за идеалната и форма.
• - Как така няма да има обяснение! Изкрещя професора - Дай ми резултатите!

               Даниел се подчини, усещайки че нервния глас на професора става все по-висок. Той ги гледа дълго, всякаш сам не вярваше на очите си. Даниел чакаше търпеливо, докато той сравняваше данните. Измина цяла вечност преди да въздъхне разочаровано:

• - Не! Не мога да повярва,. Та тук няма нищо необичайно!
• - А вие какво очаквахте? - с престорено любопитство попита Даниел
• - Каквото и да очаквах не е анализ на парче камък от някоя детска площадка! - професорът беше отчаян. Очакваше толкова много отговори, а в ръцете си държеше поредната доза въпроси.
• - Това не е обикновена скала!- възрази Даниел
• - Момчето ми, не се опитвай да утешиш стария глупак!
• - Ни най-малко, професоре! Но искам да ми обясните, защо смятате, че това е най-обикновено парче скала.
• - Господи, Даниел! Ти не прегледали тези бумаги! - и той запрати папката, която преди миг жадно разгръщаше, към стената.
• - Добре, а как тези резултати променят факта, че сферата тежи колкото перо, защо някой древен майстори е отделил такова внимание, придавайки и тази идеално форма; и факта, че една племе така ревностно я е пазило хилядолетия наред!

               Следващите няколко мига професорът остана безмълвен. В главата му се оформяше мисъл, но в дадения момент тя не намираше вербално изражение. Отчаяният му вид ставаше все по буден, Даниел се бе напрегнал в очакване. Знаеше отговора, но му се щеше да не отнема правото на професора да го "открие".

• - Какъв глупак съм! Плесна се по челото - Та те са скрили отговора в най-ненабиващото се на очи нещо - е, Даниел не би дал подобно определение на сферата, но отдаде уважението си към вълнението на професора. - Тя иска да бъде отнесена лесно обратно на острова. Другото ще дойде от само себе си. Отговорът не се намира в сферата, а в това, от което тя е част. Господи, - вълнението растеше - та тя е ключ - лесно преносим и трудно достъпен. Сега вече няма начин да не попаднеш на острова. Всичко ще е наред. Ще спя спокойно!

               Последните думи на професора трогнаха Даниел. Той погледна към стареца в инвалидна количка. Та той се притесняваше дори повече от самият него. Пред себе си виждаше последствията, ако острова не те допусне. Той самият бе готов на всичко, но за пръв път се замисли беше ли в правото си да подлага на подобен риск и Харби. Та той дори нямаше представа за нивото на риск този път. Искаше му се да каже нещо успокоително на професора. Мълчаливата пауза ставаше все по-дълга, но никой не можеше да подбере подходящите думи, с които да я прекъсне.

• - Професор Дейкън, недейте да се притеснявате прекалено. Ние ще се справим.
• - НИЕ! - нова вълна на ярост обзе професора. - Искаш да ми кажеш, че пак ще помъкнеш със себе си онзи Ха...мистър Джексън! - и вече с по-спокоен глас попита закачливо. - Полудя ли, момчето ми?

               Даниел знаеше отлично, че професорът нямаше добро мнение за Харби. Искаше му се да повярва, че е възмутен задето го излага на ненужна опасност, но не можеше. Знаеше причината, затова сега се ядосваше, че  се бе изтървал така нелепо, че и той ще го придружава.

               Професорът никога не бе одобрявал факта, че Даниел спонсорира обучението на Харби. Макар и тайна, този факт не можа да бъде скрит от професора. И ако имаше класация за най-противни студенти, на които се бе налагало да преподава история, то Харби би заел челното място. Така и не се доказа кой точно беше скроил онзи кошмарен номер, но за професорът това беше "онзи противен Харби Джаксън"!

               Професорът бе удостоен с честта да изнесе лекция на годишният семинар на историците, провеждащ се под негово ръководство в университета, на тема " Племената в Южна Америка - общи корени", но някой (безспорно без капка интелект, както констатираше професора при редките нужди да дава обяснения относно инцидента) бе подменил негативите с най-голямо значение при доказване на теорията му. И вместо на екрана да се появят най-открояващите се сходни мотиви в облеклата на няколко групи туземци, се появиха актови снимки с участието на хора от различни етноси. Без да подозира нищо професорът изнасяше лекцията си, а в синхрон с думите му се появяваха все нови и нови актови снимки. Преди да забележи недоразумението, цялата зала, изпълнена със сериозни учени, се превиваше от смях. Лекцията и несъмнено гениалните заключения на професора претърпяха пълен провал. От този момент дори и най-отдадените на работата си историци и изследователи ги избиваше на смях, когато професорът се опитваше да повдигне наново темата. Виновникът, провалил много години труд и проучвания, така и не се откри, но професор Дейкън бе убеден - това бе Харби. Нищо и никой не успя да промени мнението му!

               Затова, когато чу, че Даниел ще бъде придружаван за пореден път от него бе обзет от паника. Нима бе възможно отново да цели да провали проучванията. Трябваше да разубеди Даниел, но как? Господи, ами ако момчето срещу него не разбираше същността на експедицията? Не! Макар и млад, Даниел бе приел на сериозно теориите на професора, а и ги бе доказал, но защо тогава с лека ръка се опитваше да провали всичко? Защото Харби несъмнено щеше да саботира мисията. Господи, ами ако Даниел не осъзнаваше докрай риска, който поемаше?

               Тишината отново бе изпълнила стаята, и този път никой не бързаше да я наруши. Тя бе крайно необходима за двамата, за да могат да подберат добре думите си. Виждаха се за последно преди пътуването и всеки един от тях трябваше да е наясно какво ще се случи през следващите няколко месеца, ако късметът беше с тях разбира се.

• - Даниел, момчето ми! Ти разбира се знаеш отлично мнението ми за мистър Джаксън, но опитай се да повярваш, че това което ще ти кажа няма нищо общо. - професорът приближи прозорецът на стаята. Той се опитваше да избегне зрителен контакт, изричайки тези думи. - Осъзнаваш ли колко е важно тази сфера да попадне на острова?
• - Но, професоре, та тя е нашият ключ към острова! - възпротиви се Даниел
• - Да, но всеки член на експедицията трябва да е напълно уверен, че иска да попадне там. Ти сам го каза, след като успя да разчетеш папируса.
• - Имам нужда от Харби! А за останалото не се тревожете! - каза го с толкова уверен тон, че професорът се предаде- Ще се видим когато се върна
• - Да умреш ли искаш, момчето ми? - промълви професора

               След като Даниел излезе, професорът дълго седя загледан във вратата, която малко преди това беше тръшната с такава сила. Всичко беше готово. Сега вече експедицията до острова бе подготвена, макар и не дотам внимателно, както му се искаше. Имаха ключа, който би им осигурил почти сто процента вероятност, да попаднат ма острова, но...Ах това "НО"! За професора, това не бе само фактът, че и Харби щеше да участва. Какво точно му пречеше да се успокои, не можеше да проумее. Нещо не се връзваше. В цялата история имаше нещо ненормално. А нима беше очаквал нормални неща? Кое беше нещото, което липсваше? Имаше усещането, че от кутията с пъзела липсваше парченце.Но от къде? Господи, главата му щеше да експлоадира. Днешната среща би трябвало да го обнадежди, но напротив. Най-малко спречкването с Даниел го бе разтроило. Вътрешно се успокои, че явно това бе причината да чувства дискомфорт. Всичко щеше да бъде наред! Когато се върнеше от пътешествието, Даниел щеше да му донесе всички отговори.

               Докато професорът стоеше унесен от мислите си, загледан в празното пространство, Даниел се качваше в колата си. Беше разтревожен, т.к. поради избухването си не успя да обсъди с професора това, което най-много го вълнуваше. Всъщност той почти нищо не обсъди с професора и сега се чувстваше гузен. Знаеше колко е важно това за стареца, а се бе скарал с него. Всякаш го накара да осъзнае, че това не е вече във негова власт и той с нищо не може да помогне. А можеше? Защото помощта не се отразяваше само в чисто физически действия, тя е и духовна - подкрепата е може би по-ценна от всичко останало. От колко хора бихте приели да Ви напътстват по време на душевните Ви борби?

               В душата на Даниел се водеше една такава борба. Да се изправи пред подобно предизвикателство не беше никак лесно. Страхуваше се и заедно с този страх изпитваше и срам. Срам от страха си! Нямаше нищо лошо в това да се страхуваш. Според Даниел причините за това бяха достатъчно много. Другата седмица заминаваше на доста рисковано пътешествие, чиито край не му бе никак ясен. Беше отговорен и за сигурността на Харби. Та той дори не му беше споделил рисковете, които поемаше приемайки да участва...Причини много, но защо се срамуваше от това си чувство. Все пак бе направил голямо откритие и беше на път да го подкрепи с неопровержими доказателства. Той, а никой друг нямаше дари ни най-малкия шанс да зърне острова. Пред него се откриваше отличната възможност да види, изучи и го разбере. Имаше още толкова много факти, които не бе успял да проучи докрай. Това беше едно от нещата, които спести на професор Дейкън. И въпреки всичко бе уверен, че ще се добере до него, ще разгадае тайните му и ще докаже твърденията си.

               Но защо се срамуваше? Подкара колата към съвсем противоположна посока от пътя към дома му. Трябваше да посети още някога преди да се гмурне в морето на неизвестността.

               Харби стоеше в огромния си офис. Беше обзаведен от някакъв причудлив, но много известен дизайнер, в стил, който Даниел надали щеше отново да успее да възпроизведе дума по дума. Общо взето това бе светъл офис със скъпи мебели. В момента Харби нямаше определена работа тук, но т.к. не знаеше с какво да се заеме, реше да посети офиса си. Чувстваше се силен в тази обстановка и знаеше, че и служителите му го смятат за такъв. Трябваше да прати някого да му купи това онова...или да отидеше сам. И онази идиотка не спираше да му звъни - имало нужда да поговорят, не можели да по този начин все неща в този дух. Харби изпадна в разсъждения колко глупави са жените, или поне тези, които той познаваше. Видеха ли мъже с пари мигом бяха готови да преглътнат самоуважението си, за да се докопат до тях. Парите или мъжете? Господи! Пак звънеше мобилният. Все пак Даниел беше късметлия - нямаше как да го открие човек. Вдигна и рязко каза:

• - Нали ти казах - ако имаш някакви претенции свържи се с адвоката ми
• - Но, коте! - започна гальовно тя - Трябва да се видим, да поговорим... може би ще ме заведеш на обяд!

               Можеше разбира се. Договориха се да се чакат в едно кафене доста далеч от офиса му. Всъщност мястото за него нямаше значение, но му се искаше да се поразходи сам. Дори за миг се прокрадна мисълта да отиде до там пеша, но той бързо я пропъди. Като повечето хора и той се бе сраснал с колата си. На излизане от офиса предупреди секретарката, че за днес повече няма да идва. Стигаше му толкова! Така или иначе не можеше нищо да свърши. Мислите му сами отиваха в друга посока. Напрежението последните няколко месеца вече си казваше думата. Ако можеше да си открадне поне един миг спокойствие.

               Когато зае президентското място в компанията на Даниел не беше и предполагал колко ще е напрегнато. Имаше минимален опит, но упорство несравнимо с нищо друго.Компанията не бе на лидерски позиции, а Даниел не проявяваше интерес към нея по свои собствени причини. За Харби, обаче, тя се превърна в смисъл на живота му. Техните продукти скоро заляха пазара, а децата с трепет чакаха появата на нови видове играчки, произведени в заводите им. Харби се зае и с друг отрасъл. В началото всички го сметнаха за луд, когато сподели идеята си за детски мебели. Днес вече никой не се съмняваше в него. Освен него самият. Отговорностите, рискът - всичко това го подлагаше на огромен стрес и понякога вече - сам в спалнята си - се чудеше, къде отиде онзи Харби и кой е той сега?

               Кафенето беше уютно. Приличаше на онези малки кафета в Париж. Харби влезе. Беше подранил. Огледа се за празна маса. Погледът му, обаче, изведнъж застина в дъното на салона. Там седеше Даниел. Не беше сам. С него имаше малко момиченце, което лакомо ядеше от своята внушителна мелба. Двамата се смееха. Харби понечи да излезе, но нещо го спря. Някаква невидима сила го завлече до масата им.

                              - Здравей, Даниел! - чу се да казва - А коя е приятелката ти?

               Никога през живота си не бе виждал по-смутена физиономия от тази, която сега го гледаше. Даниел загуби ума и дума. Харби, обаче, реши да не го припира, а да изчака за отговора. Момиченцето, което ни най-малко не се смути от появата на непознатия, и с присъщата за всички деца откровеност, каза със звънливото си гласче:

• - Аз съм Анабел и не съм приятелка на татко!
• - Как така не си ми приятелка? - престорено се възмути Даниел
• - А съм ти дъщеря! - отсече малкото момиченце и тупна с ръчичка. Усетила, че е победител в спора се зае с мелбата си. Даниел погледна към Харби. Той прочете в очите му някаква молба, но така и не можа да я дешифрира... или не пожела.
• - Харби, нека малко по-късно да мина през офиса. Тъкмо ще обсъдим малкото пътуване...- Анабел надигна развълнуваните си очички - ...до магазина
• - А ти кой си? - ненадейно попита момиченцето
• - Просто един чичко! Ще те чакам, Даниел!

               И излезе така бързо както бе влязъл. Колко тайни имаше по света. Дали тайните не са своего родда живец за човешкият род? Всеки ги има и понякога, когато така или иначе излязат наяве, всякаш света рухва. Целият свят, който сме построили изричайки лъжата, с която крием истината. Но никоя лъжа не се оказва прекалено сигурен щит.

               Дали всички лъжи, които Даниел бе изрекъл не започваха да излизат наяве.

• - Доста отдавна не съм идвал тук. - започна така всякаш нищо не се е случило Даниел, когато влезе след близо час в офиса на Харби. Беше решил да използва тази стратегия, но приятелят му никак не я хареса. Даниел се настани на дивана без да дочака някой да го покани
• - Виж, Даниел - започна без излишни предисловия - ти за мен не си само приятел. Незнам кога смяташе да ми кажеш и защо не си го направил досега, а и не ме интересува! Но ако си решил този път да ме изложиш на риск с това пътуване, не премълчавай за пореден път, а ми кажи. Няма да търпя , и това го казвам най-отговорно - повече тайни. Хора като нас не бива да имат подобни тайни помежду си!

               Настана мълчание. Харби беше подготвил съвсем други думи, но под влияние на обидата си, каза това, което мислеше в момента. Когато преди час разбра, че приятелят му...неговият брат, защото той го чувстваше като такъв, не го бе направил час от толкова важна част на живота си, се почувства предаден, излъган, дари ненужен. На фона на предстоящото пътешествие, черните негърски ръце го обгръщаха все по от близо. Усещаше диханието им във врата си. Кошмарът ставаше все по-реален. Незнаеше какво да очаква. Дали вече можеше да има доверие на Даниел? Гледаше към него с невиждащ поглед и незнаше какво точно очаква да чуе от него. Но това което слухът му чу, а малко по-късно съзнанието осъзна, не можеше да очаква.

• - Виж! Всеки има свои тайни и защо не ги споделя, дори и с най-близките си хора си е лично негова, а в случая - лично моя, работа. - и тъй като усети, че Харби ще го прекъсне, за да спори, побърза да продължи без да му даде възможност за това. Приеми, че това малко момиченце е моята голяма тайна. А сега за пътуването! - и без да направи нужната пауза все така спокойно продължи - То явно е придобило доста голямо значение за теб, което ме ласкае разбира се, но, повярвай ми, моето вълнение е много по-голямо. Огромно в сравнение с твоето. И да! Съгласен съм, че не трябва да имаме тайни, но Харби моля те, уважавай правото ми на избор, коя тайна мога да разкрия и коя не. - и тъй като каза всичко това на един дъх, сега си пое дълбока глътка въздух и замълча. Гледаше с искрените си очи към Харби. В тях нямаше вече молба, а само твърда решителност.
• - Даниел, аз... не реагирах както трябва, Аз... - беше му трудно да говори, защото дали има някой, който с лекота да обяснява чувствата предизвикани от дадена реакция. И придобил смелост, след краткото мълчание, продължи - Заговорихме за тайни и смятам, че след като аз знам твоята, трябва и аз да съм откровен. С уговорката и ти да си.

               Забравил, че докато говори не обича да го прекъсват, Даниел каза:

• - Смятам, че е по-добре да запазим част от тайните точно такива.
• - За Бога, Даниел! - Харби почти крещеше - Ще ме изслушаш! Ще седиш тук в скапания офис и ще ме слушаш. - след като се увери, че ще бъде изслушан Харби продължи, без да счете за нужно да се извини за избухването си. - След последното ни пътуване с мен се случи...виждам ги всеки път, когато...когато се чувствам застрашен. - Даниел го погледна с изненада. - Да, тези ужасни негърски ръце, които ме пипат, усещам дъха излизащ от устните им...- и след малко колебание продължи. - Страх ме е, че ще се случи нещо подобно и сега по-добре ми кажи, защото иначе няма да дойда. Няма да ти позволя да ме подложиш на това отново. Защото е ужасно, Даниел. Ужасно е!

               Двамата стояха и се гледаха. Даниел знаеше отлично, че трябва да каже нещо, но какво? Дали извинението би помогнало. Защо Харби му споделяше това точно сега. Да не би сега да очаква подобно признание и от него. Но нямаше да го получи, защото не бе подходящ момента за душевни излияния. Разкритите чувства нямаше да останат затворени в този офис. Така или иначе човек ги носи навсякъде със себе си. точно сега те нямаше нужда да попадат и при друг човек. Каза най-подходящата в случая реплика. Част от нея беше искрена, но много остана да виси във въздуха:

• - Съжалявам! Господи, не знам дали може да си представиш колко съжалявам. Не знаех, че си пострадал толкова заради мен, така че няма да те принуждавам да идваш и този. Нямам ясна представа как точно ще протече пътуването, както и никога не съм знаел. За мен е важно да си с мен, но не мога да настоявам... особено след като... - и той не довърши. Стана, потупа приятеля си по-рамото и почти с бащински тон промълви - Сега не е време за този разговор. Ако Господ е рекъл, скоро ще имаме много време да си поговорим, но не сега. Следващите няколко дни са твърде важни за мен. По-важни от всичко друго на този свят. Моля те разбери ме, както и аз ще се опитам да разбера теб! Ще се видим, когато се върна - и излезе без да се сбогува и без да остави шанс Харби да му отговори, а той самият нямаше право да каже нищо повече. А искаше да му сподели толкова много неща Не беше разчитал на такъв развой на събитията, но какво можеше да направи, щом сега не беше времето за това? Добре, щеше да чака. Търпението е най-ценното човешко качество и той щеше да се съобрази с него. За едно Даниел бе прав. Приятели не се губеха току-така. Но щом имаш въпроси трябваше да си достатъчно убеден, че искаш да чуеш истинските отговори. А той искаше! Но сега имаше прекалено много други изключително важни неща. Беше му трудно, но трябваше да замине. Искаше му се приятелят му да е до него, да сподели мига, който така трепетно очакваше да улови. За него не беше естествено да говори така открито за чувства, но в последно време ситуациите си бяха неестествени.

               Дните се изнесоха неусетно. Погълнат от последните приготовления Даниел практически не се сещаше за разговора с Харби. На този етап тя бе зазидана някъде дълбоко в съзнанието му, Целият му ум работеше на пълни обороти. Част от необходимият багаж вече го чакаше в Сидни. Оставаше сферата! Как да я пренесе без това да се стори подозрително, на някой мнителен митничар? Предвид формата и теглото ù лесно би минала за топка, но ако някой отвореше чантата му? Тя трябваше да е при него и да не я изпуска от очи. Но как да я пренесе в ръчният си багаж не успяваше да реши.

               В деня на потеглянето още нямаше решение, а щеше да се довери на късмета. В краен случай щеше да лъже за произхода ù. Ядосваше се ,че не бе решил най-важният проблем по-рано. Най-удачно в случая бе да се остави на течението и ако трябваше сферата щеше да попадне на острова.

               В самолета седна изключително объркан. Случката от преди час нямаше да му даде мира през цялото пътуване. След всички прочетени извори, които успя да намери, след близо едногодишно проучване на качествата ù, това което видя го изуми напълно. Определено не беше подготвен за такъв развой на събитията. А какво го чакаше по нататък!

               Гледката от илюминатора го караше да почувства онова блажено спокойствие, към което хорате се стремяха. Облаците, толкова меки и приканящи, чистата светлина, която струеше наоколо, всичко купом за хиляди мигове караше човек да поглъща жадно гледката. И може би точно сега, реещ се като птица осъзнаваш, защо мечтата на човек е била да полети.

               Даниел се отнесе, но трябваше да обмисли какво точно се случи. Чувстваше, че няма права до губи време, задоволявайки собствените си потребности, съзерцавайки. Отвори лаптопа, за да прегледа пак рентгеновите снимки на сферата. Всичко си беше точно! Лъчите бяха точели обект, но защо тези на митницата не успяха. Напрежението беше взело своят връх, когато постави чантата си за проверка, но на екрана не се видяха очертанията на сферата. Удивлението му бе неописуемо, но не искаше да привлича внимание, ровейки се в багажа си. Нямаше причини да се съмнява, че тя липсва. Но как така не бе засечена. Необяснимо. За миг се прокрадна мисълта, че сферата променя качествата си. Макар и възможно не можеше да изведе закономерност, а и нямаше физически причини да го прави. Искаше му се да вярва, че сферата иска да попадне на острова, но така или иначе това не осмисляше станалото. Как така едно плътно тяло не беше засечено от рентгеновите лъчи, които при неговите изследвания го правеха? Дори, ако изходеше от факта, че всяко правило има своите изключения, никога не бе засичал предмет, който ту да се вижда на скенер, ту не. Определено бе тръгнал на пътуването с много неясни въпроси, а сега към тях се бе прибавил още един. Какво ставаше? Така или иначе не можеше повече да отлага. Отговорът се криеше на острова и мисълта, че скоро ще е там, успокояваше напрегнатият му ум.

               До края на пътуването се ровеше из изворите. Може би все пак бе пропуснал нещо. Докато останалите се наслаждаваха на пътуването си, той трескаво работеше. С изненада установи, че не бе мигнал. Толкова бе погълнат от работата си, дори не забеляза изгрева.

               Пътниците се сляха с посрещачите си. Радостни възгласи, сълзи. Колко е хубаво да има някои, който те чака и се радва на срещата заедно с теб. Даниел не бързаше нито да мине паспортния контрол , нито да получи багажа си. Поне вече не се притесняваше за сферата, стигна до извода, че каквото и да представлява, тя знае целта си и как да я постигне. Ами той дали беше само изпълнител или все пак можеше да се надява, че нещата изцяло ще зависят от него?

               Насочи се към изхода, с мисълта да си хване такси. Унесен в мислите си не забелязваше почти нищо. Изведнъж някой го хвана за рамото. Още под напрежение заради товара, който пренасяше, сърцето му заби лудо. Първата му мисъл бе, че все пак се е сторил странен на митничарите и цялото му пътуване ще приключи тук на летището. Не побърза да се обърне и погледне кой привлича вниманието му. Имаше нужда от няколко мига , за да реши как да реагира. Обърна се с вече подготвени реплики, когато лицето му застина в изненадана физиономия.

• - Не е това, което си мислите? - все пак каза той
• - Даниел, добре ли си? - весело попита Харби
• - Но,...какво правиш тук? Нищо не разбирам, кога дойде.
• - Няколко дни преди теб! Не ми се ще да ме мъкнеш по музеи, без да съм усетил нощният живот - усмихна се и подхвърли - Ще тръгваме ли към хотела?
• - Да, да... - още объркан отговори Даниел. Какво ставаше тук?

               Хотелът, в който бе отседнал Харби по някаква случайност беше същият, където резервация имаше и Даниел. Случайно съвпадение или нещо повече? Всъщност последните събития доста объркаха Даниел. Незнаше точно върху какво да насочи вниманието си. Върху причините довели Харби или върху предстоящото пътуване. В крайна сметка реши да не мисли за нищо. Малко разтоварване нямаше да му дойде зле. Не беше спал, мисленето на бързи обороти го изтощи в още по-голяма степен. Да няма план за предстоящите часове не бе характерно за него, но сега му се стори страхотно. През последните няколко години всичко при него бе планувано. Беше започнал да се занимава с наука, за да не се налага да се оправдава за подредеността си. По-късно, обаче, това започваше да се превръща в мания. До такава степен, че умът му бе постоянно ангажиран да измисля графици и планове. В този момент, когато се бе лишил от подобна възможност, почувства токова спокойствие, каквото никога не бе изпитвал преди.

               Самият хотел беше малък, но изключително уютен. Престъпвайки прага му, те обгръщаше споменът за отминали детски години. Посрещна ги пиколо, което се учуди на раздразнението на Даниел, когото понечи да вземе и ръчният му багаж. Администраторът се зарадва, при вида на Даниел и Харби. Изказа всички хвалебствени слова, които човек пътуващ често по принцип знаеше наизуст. След това ги изпратиха до стаята на Даниел. Харби вече беше няколко дни в хотела, даваше хубави бакшиши и затова не бе учудваща любезността, с която се отнасяха и към приятелят му. Двамата прекрачиха прага на стаята. Багажът на Даниел вече беше там. Когато затвори вратата след себе си, Даниел реши, че е настъпил момента за разговор:

• - Ще ми обясниш ли все пак какво правиш тук?
• - Ами и аз не мога да ти обясня. - започна Харби. - Когато излезе от офиса, се обадих и си поръчах билет за Сидни. Пристигнах тук и така...
• - Тоест искаш да кажеш, че въпреки категоричността ти, че не искаш да се излагаш на опасност, дойде тук? - Даниел не питаше, а по-скоро констатираше. Беше почти напълно убеден, че не желанието на Харби, бе в основата да предприеме пътешествието.
• - Бях ти ядосан, за Бога! Но осъзнах, че си прав - всеки има нужда от тайни.
• - Но ти каза, че след като съм напуснал офиса ти си се обадил и резервирал билет, нали?
• - Какво имаш в предвид? - Харби питаше с доста изумен тон.
• - Моля те спомни си, колко време след като се разделихме ти се взе това решение?

               Харби се замисли. Наистина колко време?

• - Почти веднага! - отвърна той
• - А ми беше доста сърдит и категоричен в доводите си да не заминаваш. И все пак веднага си предприел пътуването. Странно!
• - Не виждам нищо странно, че съм дошъл тук! Признавам грешките си и взимам решения сам! Ако не ти е приятно ми го кажи без заобикалки. Мислех, че ще се зарадваш, че съм тук. Не бих си простил да видиш онази дяволска звезда без мен...- усмихна се Харби
• - Знаеш ли, Харби? - последва дълга пауза, която приятелят му не посмя да наруши. Прецени, че това, което имаше да каже, бе изключително важно и му е нужно време за да подреди думите към мисълта си. - Случва се нещо необичайно. Реално погледнато нищо страшно, но ми се иска, макар и с риск отново да се скараме, да то обясня всичко. Моля те да ме изслушаш! - след като получи утвърдителен жест с глава продължи. - Виж...прав беше, че не бях до край откровен. Появяването на кометата е изключително рядко и важно явление, но не то е от първостепенно значение. Всъщност нейното появяване е знак за нещо, което трябва да се случи. Помниш ли професор Дейкън? - и без да изчака "ДА" за отговор продължи - Целият му живот е преминал в изучаването на един остров, на който не успял да попадне. Опитът му бил неуспешен, защото поел към него без да проучи характера му, ако мога така да се изразя. Този остров не подлежи на географски анализ, който обикновено се прави. той има характеристики, отличаващи се от всички други обекти, които съм изследвал. Та да се върнем към професора. Преди години, когато бил още студент се натъкнал на странен ръкопис. Там един капитан описва небе, което никой друг не бил виждал. Капитанът се бъркал, защото и другаде били виждали това небе, но много преди него, и може би на друго място. Когато небето придобило този оттенък на червеното над земята минавала една комета. Случили се неща, които променили хода на историята. Това се случило преди хиляди години. После отново небето станало кърваво, но този път сферата била на мястото си и нищо лошо не се случило. Същият този капитан обаче по неведоми причини акостира на острова и прави нещо, което ние с теб ще поправи - взима сферата. Не знам как и защо но тя беше при онези туземци. Те се опитваха да възпроизведат събития от преди хиляди години, но нямаха останалата част от пъзела. Аз обаче събрах парчетата и смятам, че мога да попадна на острова и да върна сферата на мястото ù. Не мога да проумея защо островът иска и ти да дойдеш?
• - Даниел ти побъркал ли си се? - с лека доза на сарказъм в гласа попита Харби - Света ли си тръгнал да спасяваш?
• - За Бога, Даниел! Ти не разбираш, независимо дали всичко това е истина или не аз трябва да знам каква е тази топка, която имам в чантата си. Тя е толкова необяснима, колкото е невероятен фактът, че ти си тук сега. Всеки път, когато кометата е минавала край Земята са се случвали събития, които нямат аналог. Не можеш ли да разбереш, че това е от изключително значение. Има много неща, които в аналите са разказани с думи, не съществуващи в нашият език, защото просто няма какво да се опише с тях. Това не значи, че тези неща и събития не са се случвали
• - Ти си луд, Даниел? Нямам нищо против да се разходя до острова, но моля те не ми говори за спасяване на човечеството, защото ще се наложи да извикам психиатър!
• - Ти си лудият, Харби! Не разбираш, или аз не мога да ти обясня, но кометата трябва да мине над острова точно след седмица и проклетата сфера трябва да е на мястото си!
• - И ти си Избрания така ли? Моля те не ставай смешен! Мислех те за сериозен учен, а не от онези, които продължават да търсят светият кивот или Ноевият ковчег ? - Харби се изсмя и стана. На излизане от стаята се обърна и каза - Аз съм долу в бара, ако искаш да се поотпуснеш малко!
• - По-добре вникни в това, което ти казах! - успя да изкрещи Даниел преди Харби да излети от стаята

               По дяволите той и сарказмът му. Нали сам знаеше колко е важно да попадне на острова, да постави сферата на мястото ù, да изследва до край свойствата ù и тези на острова. Да може да остави наследство на тези, които след него биха се сблъскали с подобен проблем. Нещата, които се случиха вдъхнаха увереност на Даниел, че ще попадне на острова.

               Не бил сериозен учен! Че той никога не е претендирал да бъде такъв. Е, не че не се ласкаеше да го хвалят за откритията му. По-скоро се приемаше като любител. Занимаваше се с неща, които го вълнуваха...както и всеки друг учен. Не, не претендираше, че ще спасява света. Просто тази експедиция наистина беше от голяма значение. Да търси светия кивот. Та повечето историци се позоваваха на извори, много от които с легендарен характер. Това не ги превръщаше в глупци. Във всяка легенда имаше доза истина, стига да знаеш от какъв ъгъл да гледаш. Преглъщаше обидата, която Харби му бе нанесъл, само защото сега не бе моментът за наранена гордост. Щеше да си почине, а утре да посети един човек. С негова помощ пътуването към острова щеше да продължи.

               Малкият антикварен магазин, който сега търсеше не бе променял местоположението си вече десетки години. Малцина обаче знаеха точният му адрес. Дори тези, които "често" го посещаваха се затрудняваха при откриването му. Какво оставаше да се каже за човек, който само веднъж в живота си бе прекрачвал прага му. Знаеше че магазинчето си е все там, но за беда то отново всякаш се бе скрило от хорските погледи. Когато най-накрая го откри денят вече се бе преполовил. Можеше да се закълне, че няколко пъти бе минал по същата улица, но така и не забеляза малката витрина на старият антикварен магазин.

               Отвори вратата и звънче извести собственика, че в помещението вече не е сам. Като цяло това се случваше изключително рядко. Причина бе не само трудното откриване, но и не до там популярната слава на този вид търговия с антики. Човек наистина трябваше да е ценител, за да се отбие тук. А такива в наши дни бяха изключителна рядкост. По-редки дори от безценните екземпляри по полиците наоколо.

               Собственикът на магазина противно на очакванията в никакъв случай не бе дребно старче с големи очила. По скоро бе мъж в истинският смисъл на думата. Висок, спретнат, с изключително изразителен поглед. Готов бе да каже дежурните си реплики, за да посрещне новият посетител, но когато го видя спря учудено: Не можеше да повярва, че пред себе си вижда не поредният клиент, а стар приятел:

• - Колко време мина от последната ни среща, Даниел! - започна той - Ела да те прегърна, а после ще ми каже кой вятър те довя тук.
• - Виждам само, че вятърът на промяната не е духал в твоята посока, Едуард!

               Последва приятелска прегръдка. Двамата не се бяха виждали от цели петнадесет години, но това не пречеше на отношенията, които бяха изградили без визуален контакт. Все пак понякога е по-лесно да общуваш с хората, когато не са пред теб. Когато човек пише, може да каже повече неща, които го вълнуват, и обикновено е по-искрен и открит.

• - Ела. Ела! Седни тук отзад. - подкани го Едуард - Мисля, че за днес може и да затворя магазинчето. Изчакай ме само миг, за да заключа вратата.

               Дори и да не го беше сторил надали някой би ги обезпокоил. Едуард все пак искаше да се подсигури. Рядко търговията му беше лице в лице. Голяма част от клиентите му предпочитаха да попълват колекциите си от антики без да се налага да посещават магазина. А и голяма част от стоките му не бяха изложени по рафтовете. За това, обаче, не се говореше. За двама наистина добри приятели, стигаше уговорката, че така или иначе в магазинчето имаше изключително редки неща. Всичко останало бе начин на живот.

• - Е, Даниел, нека да позная кой вятър те довя при мен! - започна шеговита Едуард. Даниел само се усмихна. - Разбирам, че вече си готов да се отправиш към този дяволски остров.
• - Предполагам, че и ти си готов с това, за което те помолих! - продължи да се усмихва Даниел
• - Разбира се! Но преди да започнем... как да го кажа... деловата част. Как си, приятелю?
• - Все по-добре, Едуард! Смея да кажа, че съм един от най-щастливите хора на света. Виждам, че и ти още се държиш?

               Едуард се засмя. Знаеше отлично, че Даниел няма предвид само малкото му магазинче. Каза:

• - И аз смея да го твърдя. Ние с теб май сме двамата най-щастливи хора - и те се засмяха. Обмениха още няколко мили реплики. Едуард се поинтересува за стари познати, за професор Дейкън, за Харби (когото той също не понасяше). След кратка пауза, когато приятелският разговор бе приключил, продължи - Даниел, друже, всичко за което ме помоли е готово!
• - За да бъда честен искам да уредим финансовите въпроси още сега, защото не знам кога точно ще се върна!
• - И дали ще го направиш... - добави антикварят
• - Да, така е! - неохотно се съгласи Даниел
• - Виж! Ще бъда откровен. - и замълча за миг - Професор Дейкън се свърза с мен!
• - Моля! - Даниел почти изкрещя. Стана от креслото и закрачи из стаята. Знаеше защо е звънял професорът, но не можеше да го повярва. Едуард го изчака да се успокои и когато отново седна продължи:
• - Обещах, че ще дойда с теб. Реално погледнато, знае ли човек може на острова да има нещо интересно и за мен.

               Едуард беше решил да погледне на случващото се от смешната му страна и да не задълбава много. Знаеше, че няма да може да продължи докрай така, но не му се искаше да се лиши от това удоволствие. Естествено мисълта му не бе да ядосва Даниел, но постигна точно това. За дългите години приятелство за пръв път го виждаше наистина бесен. Забравил за добрият тон Даниел говореше всякаш сам на себе си :

• - Как е могъл да моли за подобно нещо? Та това касае само мен и отчасти него. Аз съм този, който трябва да реши кой ще дойде и кой не. Тава е Моята мисия и ничия друга! Вярвам в това и... Господи, Едуард, - всякаш най-накрая забеляза присъствието му - какво ти каза професор Дейкън.
• - Ами, преди може би седмица ме потърси у дома. Стори ми се доста обезпокоен. Беше убеден, че вече си ме помолил за помощ. Сега ме молеше той. Ще ти бъда признателен, ако не реагираш бурно на това, което ще ти кажа.
• - Предполагам какво е! Нека да не го изричаме на глас. - ставаше въпрос за присъствието на Харби, но Даниел не искаше и да чуе потвърждение на съмнението си
• - Добре! - съгласи се антикварят
• - Но, Едуард, осъзнаваш ли колко е рисковано пътуването ни. Харби не го знае!
• - А аз знам. Мислиш ли, че не съм се досетил над какво работите с професора? През всички тези години, макар и като индиректен участник, аз също помагах. Никога не ме допуснахте, но аз знаех. И сега след като професорът ме моли, аз нямам право да откажа. Няма да крия от теб, че и не го искам!
• - А аз нямам право да те спра. Щом искаш, а и те молят ела, но искам да не ме разбираш погрешно. Чувствам се предаден!
• - Професорът също! - контрира Едуард

               За тях двамата, макар и по-различен начин професор Дейкън бе важна личност в живота им. Голяма част от съдбовните решения в живота си те бяха взели под негов надзор и напътствие.

• - Добре, Едуард, щом искаш ела! Колко глупаво звучи, всякаш те каня на разходка.- Даниел се усмихна. - Всъщност ще се радвам, ако е така и можем да ù се насладим. Съжалявам, че избухах така, но ти ме разбираш. Ще се радвам да сме заедно.
• - Радвам де, че е така, приятелю. Е! Ще се видим след два дни. Ето ти адреса на мястото от където ще отплуваме. Отърси се от емоциите. Имаш два дни!
• - До тогава!

               И Даниел напусна магазинчето. Господи, още колко изненади го чакаха? Пътуването още не бе започнало, а той не спираше да бъде изненадван. Нямаше нищо лошо в присъствието на Едуард, но загубата на доверие от страна на професора бе ужасно болезнено за Даниел. За човек, който през целият си живот бе вярвал, че е от изключителна важност за професора, това че той вече не разчита само на него при изпълнението на задачата, бе повече от трагично. Обзет от подобни тъжни мисли, въртящи се главно около момента, в който бе "предал" професора, Даниел бавно вървеше обратно към  хотела. Беше далеч от мястото, където бе отседнал, но не желаеше да вземе такси. Имаше нужда да поостане са, заобиколен от множество хора, които не познаваше и които не можеха да разгадаят мислите му. Дълго вървя към хотела, без да забележи от къде минава и кого среща.

               Надвечер вече бе в стаята си. Реши да се освежи като си вземе душ. Силата на водата тази път не успя да прогони лошото му настроение, но той и не искаше то да го напуска. Когато излезе от банята видя, че не е сам в стаята. На дивана срещу него седеше Харби. Когато и той го забеляза каза:

• - Разбирам, че те обидих много, но това не значи, че трябва да ме зарежеш сам. Все пак дойдох тук заради теб!
• - Не съм те зарязал. - в действителност бе точно така, но какво значение имаше - Имах много работа. Все пак скоро ще отплуваме.
• - Разбирам, но не ми се щеше и тази вечер да прекарам сам. - Харби се усмихна. Той не прекарваше вечерите си сам, но не беше нужно и Даниел да го знае. - Надявам се да вечеряме заедно
• - Да, да, разбира се! - разсеяно каза Даниел
• - Значи се разбрахме ! - Харби придаде разсеяността му на умората - Обличай се! Аз те чакам в ресторанта на хотела. И аз се поизморих и не ми се иска да обикаляме търсейки по-изискано място.

               Ресторантчето, бе на ниво, както и самият хотел. Малко и изискано. Носеше се нежна музика. Когато Даниел се появи, сервитьорът се поинтересува каква маса ще желая. Когато разбра, че господинът ще вечеря с Харби Джаксън, а и е гост на хотела, стана още по-любезен. Явно за краткото си пребиваване тук, Харби бе получил уважението на персонала, което по правило се купуваше с щедри бакшиши.

               Харби бе заел маса в градината, близо до фонтан в ъгъла на заведението. Шумът на водата действаше ободряващо и Даниел мислено благодари на приятеля си, че бе избрал маса, на която можеше да се релаксира. Имаше нужда от почивка и тези два дни точно това щеше да направи. Веднъж вече си го бе обещал, но обстоятелствата пак ангажираха съзнанието му. Този път, обаче, нищо нямаше да го отклони от почивката.

• - Как прекара деня? - попита Даниел. И Харби му разказа подробно какво точно бе правил не само този ден, а и през цялото време, което беше в Сидни. Всъщност той изживяваше една чудесна почивка, коята заслужаваше. Напрегнатите дни в службата, проблемите, които сам си създаваше бяха изтощили организма му и сега си почиваше. Харби сподели с него - Радвам се за теб, наистина го заслужаваш. Откакто пое делата във фирмата, а и се мъкнеш с мен, ти си най-заслужилият почивката си човек.
• - Колкото и да е нескромно, наистина е така! - бяха им сервирали вечерята и докато похапваха водеха непринуден разговор. По-скоро Харби водеше монолог, разказвайки най-различни забавни истории, които му се бяха случили последните дни. Когато дойде време за питие, той не се издържа и попита - Какво те тревожи?
• - Извинявай! Днес се случиха няколко непредвидени неща. Без да увъртам ще ти каже, че и Едуард ще ни придружи Помниш ли го? Бяхме състуденти... помниш го, нали?
• - Имам някакви бледи спомени! - всъщност Харби го помнеше. В онези студентски години Едуард го биеше по всички направления - знания, жени, богатство, външен вид. Това го караше не само да завижда, но и неистово да го мрази. В изблик на безсилие му погаждаше всякакви щури номера, за да го унижи, но без никакъв успех. Дори не можа да го подразни, защото Ричард бе носител на някакво невиждано благородство, характерно за кавалерите през миналото столетие. - Но, защо ще идва с нас? - попита Харби, и наистина бе огорчен - Сега ли ти хрумна?
• - Не на мен! Всъщност ако зависеше от моето мнение... - Даниел отпи глътка вино, за да може по-добре обмисли думите си - Да, определено той много ми помогна в това начинание, но не мислех да идва с нас! Всъщност професор Дейкън го е поканил с нас...
• - Господи, Даниел! Нима целият университет ти помага в шантавите ти начинания. - възмути се Харби

               Подмина "шантави", за да не се впуска в безсмислени спорове. Всъщност погледнато през очите на обикновените хора, всичко случващо се в живота на Даниел бе..."шантаво". От височината на опита си, той знаеше, че е по-добре да ги остави да смятат така. Беше му по-лесно. Затова пропусна язвителната забележка от Харби да мине покрай ушите му, и продължи да обяснява:

• - За да ни окаже помощ. От части той също е запознат с целта на нашето " малко проучване"
• - Ако е запознат като мен тежко ни горка, Даниел! - не можа да не вметне отново Харби.

               Тонът, с който каза последното изречение беше шеговит, но издаваше притесненията му. Предвид последната експедиция, нямаше как да има сляпо доверие на Даниел. Да! Бе решил отново да го придружи, държеше се непринудено, но вътрешно... Опитал се да скрие страха си дълбоко в душата си, той все пак го изпитваше. Страхът бе нещото, с което никой нормален човек, изпитващ чувства не можеше да се бори. Игнорирайки го по правило той се засилва още повече. Черпи сила от нашата слабост и стремежа да не му позволим да завладее съзнанието ни. Като живо същество, то се хранеше от нашата нерешителност, слабост и незнание... Страхът никого не можеше да остане незабелязан за околните. Хиляди човешки съдби биват прекъсвани, защото другите са се възползвали от това така естествено чувство. И вместо да ни прави по-силни, той обзема "жертвите си", измъчва ги, като някой жесток палач, и ги оставя на произвола на съдбата, за да може тези, които още не е победил да бъдат излъгани и в крайна сметка те самите да попаднат в негова плен...

               Даниел, не подмина с лека ръка това, което приятелят му каза. Напротив, над разговорът им надвисна тягостно мълчание. В интерес на истината Ричард, за разлика от Харби, бе по-наясно в какво точно се забърква. Крайната цел му бе неизвестна, но начинът по-който щеше да бъде достигната му бе пределно ясен. Дали поемаше подобен риск от уважение към професора и молбата му, или имаше още нещо. Мисълта, че сферата има нещо общо с всичко това го обзе с пълна сила.

               Една красива сутрин, когато милионният град, който никога не заспиваше, се подготвя за един нов ден. Хотелската стая, огряна от топлите слънчеви лъчи не се оказа достатъчно убежище за обитателя си. След недотам приятната вечеря, която свърши рязко и без излишни обяснения, той бе посетил няколко бара, и сега се чудеше кое бе момичето до него и на какъв език да я заговори. Ранното му ставане се дължеше на неспокойният сън. Кошмарът, който го преследваше вече месеци наред, тази нощ бе най-реален, толкова истински,  че Харби усещаше, колко близо е краят на дните му. Никога до сега така осезаемо черните ръце не го бяха докосвали, диханието от вцепенените лица не бе толкова студено и никога до сега не бе усещал полъха на смъртта така близо... Всякаш отново бе там, но усещането от съня беше по-живо отколкото тогава... Всякаш някой бе подсилил емоцията му десеторно...

               В едно малко магазинче, което дори редовните минувачи по тази така обикновена улица рядко забелязваха, Ричард седеше на любимият си стол и съзерцаваше една малка статуетка, донесена му от някакъв човечец. Нещастната душа беше доволна на малкото пари, които взе за това съкровище. Новият ù собственик не изпитваше угризения. Той презираше всеки, който не можеше да оцени това, което притежава.Стойността на каквото и да е, той оценяваше не само в пари. Всяка една антика носеше в себе си спомените на тези, които я бяха докосвали, които бяха стояли пред нея в трепетно очакване нещо красиво да им се случи, които бяха понасяли ударите на съдбата геройски и бяха доволни, че притежават нещо, което никой друг в този момент не притежаваше. И напротив, най-искрено уважаваше тези, които даваха всичко на света за да притежават вещ, носеща в себе си заряда на изминалите векове. Всеки път, когато му попаднеше подобна вещ я гледаше с часове. Изпълваше го онова блажено спокойствие, за което мнозина мечтаеха. Беше щастлив сред антиките си. Истински щастлив. Всякаш не принадлежеше на времето, в което бе принуден да живее и събираше остатъците от епохите, в които душата му се рееше.

               Една нежно детско гласче чуруликаше:

• - Татко, татко се обажда... Къде си, татко... Нали ще ми купиш вкусен подарък... оспожица Бигълс каза, че не бива да ям торта... Татко, татко, нали скоро ще дойдеш... Татко, а може ли да имам пони? Нали ще ми купиш пони, татко?...

               Даниел се почувства така горд от факта, че това малко създание се радва всеки път, когато му се обади. Че има нужда от неговата закрила и че е едно щастливо дете. Вече беше привикнал с липсата ù и знаеше, че и тя свиква. Но осъзнаваше значимостта на изследванията си. Да, пропускаше незабравими мигове от израстването на един човек, но дори и косвено беше незаменима част от него. И това го изпълваше.

               Целият ден Харби и Даниел прекараха заедно, като не споменаха нито веднъж пътуването. Този ден напомняше онези и безгрижни мигове, които имаха заедно преди. Онези моменти, които толкова ги бяха сближили, които превърнаха двама съквартиранти в приятели за цял  живот. За колко кратко време между тях беше успяло да се вмъкне недоверието, огорчението, но за още по-кратък момент то се бе изпарило. Истински близки са онези хора, които могат да преглътнат всички обиди нанесени неволно и да продължат напред. Защото прекарвайки времето сърдейки се, всъщност се пропускат толкова много щастливи и ценни моменти помежду им.

               Посетиха множество места, почти всичко което можеше да се види в рамките на един ден. Предпочитаха да не ползват екскурзоводите, които в хотела така любезна опитаха да им натрапят. Всъщност за да Даниел това беше обида. Той се доверяваше само на своите познания и практически изключваше това, което натрапваха привържениците на комерсиалните теории. Те по-скоро целяха да продадат даден обект, отколкото да запознаят посетители те му с красотите и тайните, които той криеше. А всяко архитектурно постижение, било то древно или съвременно, съдържаше в себе си толкова много недоизказани или неразбрани слова.

               И така това бе един превъзходен ден, който завърши с мила вечеря в ресторанта на хотела. Разговорът беше така непринуден. Цялото преживяване напомни на двамата приятели колко истински държат един на друг. Те не бяха просто бизнес партньори. Между тях съществуваше толкова силна духовна връзка, която малко хора имаха честта да изпитат през живота си.

               А утре пътуването щеше да започне!

               Около тях се весело се гонеха малки вълнички. Слънцето вече беше успяло да изгрее и също участваше в тази толкова мила игра, като нежно галеше морската повърхност. Малката яхта пореше водата. Курсът и бе ясно очертан. Нейният екипаж беше съставен от трима мъже, които не счетоха за нужно да прекарат сутринта заедно, а всеки от тях се бе усамотил. Доколкото някой можеше да остане напълно сам разбира се, понеже плавателното съдно бе с малки размери. Въпреки това бе едно от най-сигурните яхти, които индустрията бе създавала. Малкият размер в случая не бе недостатък, а предимство. Изключително маневрена, здрава и комфортна, яхтата бе снабдена с модерна техника за ориентация. Управляваше се практически сама, затова не бе нужно да си специалист. Такъв на борда имаше. И това беше Ричард. Мореплаването бе другата му голяма страст след антиките. Той самият бе подбрал яхтата, като тя бе изцяло съобразена с нуждите на пътуването. Когато видя с какво ще плават Харби почти изпищя:

• - С това ли мислите да достигнем където и да било! - но след като отплаваха промени мнението си.

               Срещата между Харби и Ричард бе чисто и просто размяна на любезности. Никой не можеше чистосърдечно да си призная, че е щастлив от присъствието на другия. Затова може би сега всеки един от тримата пътешественици стоеше в своят си ъгъл, така да е каже.

               Харби беше седнал удобно на носа на яхтата. Харесваше му да наблюдава как водата се разцепва с всяко едно полюшване на яхтата. Чувстваше се най-безполезният от групата. Не само поради факта, че незнаеше къде точно отиват. Неговите умения не бяха свързани с приключенията в които участваше. Макар да бе част от множество експедиции така и не бе усвоил нищо съществено. Реши, че е най-добре наистина да се държи като безполезен и да гледа вълните, да пийва бира и да се наслаждава на пътуването, което в ума си наричаше круиз. Знаеше, че не е , но му се щеше да е така.

               Ричард беше потърсил компанията на Даниел и двамата обсъждаха някаква война от преди стотици години. При това с такава плам всякаш те самите бяха се сражавали и сега все още не можеха да определят чии сили са били по-добри. Интересно беше да ги наблюдава човек. Но все пак колко интересно се получаваше. Едно събитие описано по различен начин от хора, които са били преки участници, пораждаше диспути дори след хиляди години. За да се достигне до истината просто трябва да се сглобят отделните спомени, о които бяха измислица и кои факт. Как можеше със сигурност да твърдиш за неща и събития на които не си бил свидетел. Само един истински учен можеше да проумее. А когато такива са двама...

               Нощта се спускаше неусетно. Небето бавно започваше да придобива тъмните оттенъци на синьото. Морето наоколо попиваше света на небето. Беше красиво. Харби все още стоеше на носа на яхтата. Цял ден бе прекарал там и не бе мислил за нищо. За абсолютно нищо. Отдавна не му се беше случвало и най-накрая се почувства наистина отпочинал. Явно през всичкото това време на неописуемо напрежение бе имал нужда да се изключи напълно от заобикалящата го действителност. Сега, когато вече бе започнало да се смрачава, бе излязъл от вцепенението си и реши да се присъедини към останалата част от компанията за вечеря.

               Ричард и Даниел отдавна бяха приключили спора си. Нямаше победител в полемиката. Просто се появиха нови подробности около битката, водела се преди толкова много векове...