Тя ми говореше. Разказваше ми увлекателно за силата на думите и на мълчанието. Стоях на автобусната спирка, през която автобуси не минават. Пред мен се простираше празно поле от празни илюзии. Тук- там бе поникнало по някоя мечтателна овошка, посадена от някой дървен философ. Но и мечтателните дръвца бяха без листа, защото пустотата на съзнанието беше овлажнила и изстудила творческия им пламък. А без пламък, няма как да се разлистят и да дадат плод.
За да бъде още по-убедителна във внушенията си, тази велика ораторка бе разпиляла навсякъде хладни беззвучни думи, които падаха тихо, неусетно, монотонно, безспирно и превръщаха всяка сянка, фигура, шепот, в бяла, светла, ледена тишина. Усещах думите и търсех посланието в хладния полъх на смразяващия й дъх, който ги запращаше право към не виждащите ми очи.
Заслушана в разказите й, аз усещах все по-ясно силата на думите и на мълчанието, които ме приковаваха неподвижно на самотната спирка в центъра на празните илюзии. Тази спирка няма навес и ...