Зимен сън

                                             (едноактна пиеса)

Сцената представлява малко опушено кафене с 3-4 маси и столове. На   преден план зад  голям  прозорец масата на поета. По стените картини, изобразяващи Арарат,  портрет на Гомидас  и  на генерал Антраник.

Отляво на сцената оджака, висящите джезвета, филджани и чинийки, чаши за вода. Работното място на кафеджията. Навън вали сняг.

                               Действащи лица

Апкар - възрастен мъж около 60 години, куца силно. С мустаци. Облечен с черен  шаечен панталон, сива риза и червен пояс, където си държи портмонето с парите.

Поета - Яворов на около 40 години.

Лора - около 35 годишна, красива, елегантна.

Клиенти на кафенето - 3-4 души мъже.

Разхождащи се, между тях е и Мина.

При отварянето на завесата на 2 маси седят клиенти. Двама играят табла, на другата пият кафе, седнали на сладък мухабет. Масата на  Поета е празна. Кафеджията разнася кафета на клиентите. Съвсем тихо се чува нежна арменска музика. Обикновен шум характерен  за кафене. Търкаляне на зарове, чаткане на пулове, звън на чаши. Малък спор за  играта.

 Влиза  нов клиент, поздравява, насочва се към свободната маса, сяда.  Всички го следят с поглед. Играта и разговорите моментално спират, всички се обръщат към  новодошлия, същият забелязва учудването на клиентите става и се премества на друга маса. Играта продължава, разговорът също. Кафеджията отива при новодошлия, взима поръчката и отива да я изпълнява. Клиентът вади вестник и чете.

Чува се звънчето на вратата, влиза Поета, кима  с глава за поздрав и отива при оджака.

Поета:  

(Отива до закачалката, закача дългото си палто, закача широкополото си  шапка и отива при кафеджията.)

Колай, геле уста, как е алъш вериша днес?  

(Грее ръцете си на оджака, трие ги една в друга).

Апкар:

 Добре дошъл, бай Пейо. Сгрей се, стопли ръцете си, та  да ти се стопли и душата. За алъш вериша не питай. Аз съм много богат, бай Пейо, нали те имам като мущерия, какво по-голямо богатство да търся.

Поета (смее се)

Ех, бай Апкар,  от мене сигурно няма да забогатееш, все на вересия пия хубавото ти кафе, никой не може да го прави като тебе.

Апкар:

Аааааааааа, не е на вересия, бай Пейо, плащаш ми богато. Виж колко книжки си ми подарил, та това е цяло съкровище.

Поета: 

Днес ми го направи тежка татлия, майсторе, нещо ми горчи в устата, дано се подсладя с твоето кафе, ама синджирлия  го направи.

Апкар:

Синджирлия ще го направя, бай Пейо, добре научих какво е синджир, когато турците ни караха през пустинята. За малко там да си остана.

Поета:

Че кой щеше да ми прави кафето, майсторе. Къде щях да седя и редя стиховете си, ако беше станало нещо с тебе. Господ да ти даде здраве и дълъг живот, бай Апкар. Да си пиеме кайвето и да върви мухабета.

 (Поета  отива и сяда на масата. Вади листове хартия  и молив, нанася поправки, пак чете, пише на листовете. Кафеджията му носи кафето, оставя го на масата и дискретно се отдалечава към оджака. Поета  си пие кафето, чете, пише

Пред прозореца минават  елегантни жени  с дълги палта и шапки по модата, разговарят безшумно, смеят се и бавно отминават. Поета ги следи с поглед, суче мустак и пак се задълбочава в листата хартия.

Отляво на авансцената излиза  Мина, облечена като ученичка. Върви бавно.  Забелязва поета зад прозореца, спира за миг, смутено навежда глава и бавно отминава. Поета я следи, докато изчезне и напълно  се скрие от погледа му. 

След малко в кафенето влиза Лора. Елегантна, със самочувствие, наперена. Сяда при поета. Апкар  тича да донесе кафе и бяло сладко в чаша вода.

Лора:

Ти пак си тук. Пак ли нея чакаш?  Пейо,  разбери, аз съм твоята жена, жената на живота ти. Аз ще бъда с тебе тук на земята, а може би и там (сочи небето). Тя няма да дойде, тя вече е там.

Поета;

Не я чакам, Лора, знам, че няма да дойде. Само ти си с мен, накъдето и да се обърна, все теб виждам. Аз бях несправедлив към нея, тя ме обичаше, надяваше се, но беше свенлива, не беше напориста като тебе и чакаше.

Лора;

Не беше  напориста  ли, а кой ти пишеше онези шантави писма, пълни с романтика, мечти и блянове?  Аз ли, която зарязах съпруг и дете, дадох ти сърцето и тялото си. Заради теб цялото ми семейство се опълчи срещу мен. А ти  какво? Седиш, въздишаш по едно видение и пишеш въздушни стихове. Или тичаш из горите  македонски с ония  комити. Спомни си, Пейо, още не бях съблякла булченската  рокля,  и ти  ме заряза и  замина при Яне, не изчака даже  първата ни брачна нощ.

Поета:

 Лора, първата ни нощ беше  през онази зима, когато почука на вратата ми и не си отиде, преди да станеш моя. Ти го искаше, Лора,  не аз.

Лора:

Цял живот лъжеш, Пейо, ти ме пожела още там, при Драгалевския манастир, прочетох го в очите ти, които ме изгаряха. Нали тогава написа онзи стих, как беше?

                            (рецитира)

                  Душата ми е стон, душата ми е зов.

                  Защото  аз съм птица устрелена,

                  На смърт е моята душа ранена.

                  На смърт ранена от любов.

И как беше заглавието на този стих? На Лора, не на Мина. Ти ме пожела веднага, дяволе, не скривам, и аз го желаех. Ние бяхме създадени  един за друг, съдбите ни бяха свързани и не можеше да не се срещнем. Рано или късно това трябваше да стане.

Но  ти провали всичко, Пейо, аз те обичах, търпях всичките ти щуротии и любовници. Даже онази Дора, която не стига и до глезена ми. Дъщерята на Каравелов, на Министър председателя, беше в нозете ти. А ти се подиграваше с мене, казваше, че ме обичаш, и действително беше луд за мене в началото. Какво се промени след това, Пейо, какво?

Поета:

 И сега те обичам, Лора, и сега. Затова побързах да дойда при тебе, не можех да съществувам, без да чувам гласа ти, без да виждам очите ти, които винаги са ме подлудявали. За мен нямаше живот, ако  не  чувствах тялото ти до моето, горещите ти устни върху моите.

Лора:

 А всички тези жени в живота ти? Не беше една, не бяха две. Въртяха се около тебе като пеперудки, с какво ги привличаше толкова. Поет, голтак, който носеше износения си балтон и черната си шапка, откакто се помнеше. Сменяше квартирите, за да не те гонят хазаите за неплатените  наеми.

Поета:

 Жестока си, Лора, но не лъжеш. Всичко, което казваш, е истина, но не казваш най- същественото. Поезията ми, която четяха всички, пиесите, които станаха най-гледаните в театъра. Хората ме уважаваха и ценеха. Ти също, Лора. Ти се опълчи срещу всички, за да бъдеш моя.

 Лора:

Пиесите ти се играеха, защото беше директор на театъра. Подмазваха се и те ласкаеха.

Поета:

 Да, Лора, станах директор на театъра, защото харесваха пиесите ми, а не че харесваха пиесите, защото бях директор. Обърка словореда, Лора. (смее се)

Лора:

 Опълчих се, защото те обичах, не крия, бях луда по теб. Иначе бих ли дошла през онази зимна буря да моля да ме приемеш в обятията си. Аз,  Лора Каравелова, съпругата на д-р Дренков и майка при това, дойдох в квартирата на поета да моля за любов.  За моите близки беше падение, не случайно ме отхвърлиха. Собствената ми майка се опълчи против мен. Само баща ми ме разбираше, само той продължи да ме обича и не се отрече от мен. И за какво направих тези жертви?

Поета:

Как за какво, Лора, за нас, за нашата любов, Ние горяхме в един непрекъснат огън. Пожарът, който запалихме, обхвана цялото ни общество. Стана даже политически въпрос.

Лора:

За каква политика става въпрос, нима нашата любов беше политически въпрос?

Поета:

 Ти си отиде преди мен и не знаеш, че заради нас цялото общество се раздели на два лагера. Едните казваха, че съм те убил и ме наричаха убиец, хвърляха камъни по мен, ругаеха ме, оскърбяваха ме. Престанаха да печатат стиховете ми, не поставяха пиесите ми, които до преди година аплодираха прави. Съдии и следователи бяха купени, за да докажат, че съм те убил. Другите обвиняваха теб. Ти знаеш, че не бих могъл да посегна на жената, която съм обичал най-много, която обичам безумно и сега, и ще бъде последната ми любов тук, на земята, както и единствената ми любов там горе, където ще бъдем неразделни.

Лора:

Вярно е, ти не ме застреля, това направих аз със собствените си ръце. Но ти ме уби с изневерите си. Спомни си последната вечер, когато играехме на „шегите на амура”, какви  недвусмислени послания изпращаше на Дора. Флиртуваше с нея пред очите ми. Нарочно го правеше, Пейо, изпитваше ме докога ще търпя. Гледах те, бях бясна, идваше ми да я хвана и да оскуба косите на тази повлекана. Не го направих, заради теб, заради това, че бях Лора Каравелова, твоята съпруга.

Поета: 

И какво като беше Лора Каравелова, аз пък съм Пейо Яворов.

 Някой ден за теб ще си спомнят като Лора, красивата съпруга на големия поет, а не като дъщерята ма Министър председателя. Защото властта идва и си отива, както и богатството. Остава изкуството, Лора, само то е вечно, непреходно и само то заслужава да се помни.

Лора: 

Ти говориш за непреходността на изкуството, нима забрави,  че и аз  пишех, една от малкото жени писателки. Мен също ме четяха и цитираха. Казваха, че съм талантлива.

Поета:

Вярно, Лора, пишеше, беше талантлива, красива и елегантна. Никога няма да забравя погледите на парижани - мъже и жени, които се възхищаваха на твоята неподправена красота, на твоята  елегантност. Когато бъбреше, по улицата се обръщаха да те гледат. Това бяха парижани, Лора, не бяха шопи от софийско.

Когато те видях в Париж на гроба на Мина, сърцето ми се преобърна. Бях на нейния гроб, а в очите ми вместо сълзи, гореше пламъкът на желанието, който ти запали още на първата ни среща.

Лора:

Най-после призна. Всички тези „две хубави очи”,  „въздушно нежни видения” бяха поетични образи, които ти можеше да съзерцаваш, но не и да обичаш. Ти беше твърде земен, мили мой, твърде мъж, за да се задоволиш с мечти и миражи, ти можеше да принадлежиш само на жена, в която да намериш не само дух, но и материя. Намери го в мен.

Поета:

 Права си, Лора, в теб намерих всичко, и най-вече намерих себе си. Но си отиде тогава, когато имах най-голяма нужда от теб. Знам, че би се върнала при мен, ако можеше. И понеже това не може да стане, аз бързам да дойда при теб, да сложиш глава на рамото ми, да милвам косите ти, да целувам устните, за които жадувам, да чувствам топлината на тялото ти и да ти дам цялата  си греховна душа.

Лора:

 Красиво говориш, поете, с такива думи завъртя главата на нещастното момиче. Накара я да повярва в идеалната любов, макар че ти самият не вярваше в нея.

Поета:

Защо да не вярвам, Лора, вярвам и ако те бях срещнал по-рано, сигурно щях и да я изживея.

Лора:

(смее се) Ти и аз в идеална любов? Пейо, шегуваш ли се?  Та ние и двамата знаем,  че такава любов  в живота не съществува. Тя е плод на фантазията на поетите. Те умеят да пишат за нея и може би ти си един от тези, които я описват  най-добре. Любовната  поезия е в кръвта ти.

Поета:

Лора, отиваш твърде далеч, аз съм скромен поет, бедняк с оръфан балтон, както каза преди малко. Не се обидих. Казах ти, вярно е. Но аз вярвам в любовта, тя е голяма сила, Лора, блажени са тези, които са я изживели. Затова ми е мъчно за Мина, тя не можа да изживее своята, а се надяваше, мечтаеше с цялата чистота на моминското си сърце. Затова написах тези стихове, които днес ти наричаш поетични образи, фантазии, които в живота не съществуват.

Лора:

Днес за пръв път разговаряме открито, откровено. Ти имаш силно въображение, богата фантазия. Ако Мина не беше  отишла там (сочи небето), какво щеше да стане с нея. Щеше ли да се ожениш за нея?

Поета:

 Не знам, може би. Семейството ù не ме обичаше, даже брат ù Петко , с който бяхме приятели. Само най-малкият, Никола, беше на наша страна, той ни разбираше.

Лора:

Ти не знаеш, но аз знам, мили мой. Ти щеше да я разочароваш, да разбиеш мечтите ù на пух и прах, можеше да я докараш и до самоубийство. Тя беше слаба, живееше в измислен свят. Мина никога не беше газила кал, ходеше само с кадифени домашни пантофки.

Поета:

Преувеличаваш. Аз я уважавах, възхищавах ù се. Ценях нейното приятелство. Можех да я направя щастлива.

Лора:

 Забеляза ли какво каза? Уважение, възхищение, приятелство, думата любов и страст липсваха. Да, Пейо, тези две неща ти можеше да получиш само от мен. И ги получи, но не го оцени. Ти също ми даде много, по-скоро аз си го взех, не чаках ти да ми ги дадеш.

Поета:

 Щом си ги взела, значи ги е имало в мен, Лора. Можеше и тя да ги вземе или аз да ù ги дам.

Лора:

 Разсмиваш ме, Пейо, тя да си ги вземе?  Ти никога не си изпитвал такива чувства към нея. А и ти не би могъл да ù дадеш чувства, които не изпитваш.

Поета:

(към Апкар) Майсторе, донеси още две шербетлии, усладиха ни се. За г-жа Лора донеси и от бялото сладко, ама да е  вода от бузлука. Донеси и от онези, бадемовите курабийки. Днес е голям ден, майсторе, Лора ни е дошла на гости.

Лора:

 Не, Поете, не съм дошла на гости. Ти отдавна дойде при мен там, горе. Това е само един сън, Пейо, един зимен сън, който  бих искала да сънувам всеки ден.

(кафеджията носи кафетата, бялото сладко и курабиите, слага ги на масата и бавно се връща при оджака)

Поета:

Докато на света има поне едно старо арменско кафене, ние ще пием кафе в него и ще сънуваме този необикновен сън, Лора.

Лора рецитира стихотворението   

Ела, денят е мъртъв и студен.

В таз лунна нощ, с разпусната коса,

приведена над мен,

ела и дъхай в моето лице,

ела и сгрей изстинало сърце -

в таз лунна нощ, под звездни небеса.

 музиката се засилва, осветлението бавно изгасва. Дълга пауза.

Завеса.