Лежа самотна в леглото си и мисля за нас...В съзнанието ми нахлуват редица спомени,които ме разплакват...Помня всяка ласка,всяка прегръдка,всяка целувка,а сега знам че вече няма да бъдем заедно!Ставам,поглеждам навън и виждам белия опустял парк,над който грее луната с хилядите звезди около нея.Виждам изсъхналите побелели клони и сякаш усещам студът отвън и...в далечината съзирам нашето място.Толкова щастливи бяхме до вчера, а днес-днес сме с разбити сърца и разбити мечти...Сълзи обливат лицето ми,толкова много искам да ти кажа,но не намирам думи,способни да опишат колко много те обичам,как ми липсваш и как...съжалявам ча те нараних!Поне сълзите са думите,които сърцето не може да изрече,а аз имам чувството че изпаках цял океан,съставен от сълзи,от чувства...от болка...и тази непоносима болка ме разкъсва...Сърцето плаче,умира...почти го няма вече!
Само спомени ми останаха!Чувствам се толкова объркана...и се мразя по-силно от всичко!Мразя себе си,защото те нараних,защото предадох довериет ...