Зимна мизантропия
Цареше люта зима. Навсякъде бе много студено. Цялата гора беше замръзнала. Аз също треперех от студ. Намирах се тук, насред бялата пустош, напълно вледенен и объркан. Бях загубен, сам и вкочанен от студ. Беше много, много студено. Зад гърба ми се простираше гората. Може би, ако се бях върнал там и бях запалил огън, моите другари щяха да ме намерят. Но не можех да го направя. В гората имаше много вълци. През няколко минути чувах притаения вълчи вой, усещах как някой свиреп вълк ме преследва, чувствах пронизващите му очи, които ме наблюдаваха. Мразех проклетите животни, особено тогава, когато не можех да се скрия между дърветата заради тези проклети дяволски изчадия. Единственото, което можех да сторя, бе да вървя напред, право напред сред бялата пустиня, като се надявах, че някой ще ме види въпреки мъглата.
Това и направих. Продължавах да ходя, но не можех да се движа бързо, заради премръзналите си крайници. Ледът пукаше заплашително под тежките ми ботуши, но аз не спи ...