Запознанство, имащо за цел нищо друго освен безгранична приятелска обич. Той не можеше да й предложи нищо друго, не можеше дори да се откаже от миналото си и да започне ново начало. Защо го направи тогава? Нима искаше да нарани себе си и нея? Нима можеше да причинява болка? Защо се бе случило така?
Обичаше я, дори да бяха като залеза и зората. Той винаги залязваше в нейните очи, винаги беше лош и почти винаги я караше да се усмихва, заради това.
Тя беше и все още бе зората. Зората, която го повдига високо в небето. Зората, която го спасяваше винаги и от всичко. Тя беше неговото начало, ново начало на забравената някога любов. Той и тя.
Залез и зора.
Дни и нощи се преплитаха. Залеза и зората сменяха своето надмощие. Понякога той беше прав, понякога тя.
За него тя беше всичко, тя беше зората на живота му.
Не беше сантиментален тип, дори напротив. Не позволяваше да му личи, че я обича. Държеше се неприлично с нея. Дразнеше я. Караха се като малки деца, но се обичаха. Той я обичаше. Обичаше я както някога е обичал друга, но сега обича нея.
Във всеки един момент той можеше да я накара да го обича. Можеше да й повтаря, че без нея е нищо. Можеше да я нарича с божествени имена. Можеше да кара лицето й да свети. Само за нея и никой друг.Можеше да я накара да го обича. Можеше да й повтаря с часове, че само нея иска... можеше, но рядко си позволяваше волности. Когато беше тъжен и не искаше да се връща при миналото си.
Тя се питаше защо той не иска да остави миналото си и какво му дава то, а тя не успява.
За него миналото бе сигурност. Сигурност, към която се бе стремял, но тогава се появи тя и преобърна света му.
Беше го страх, но я обичаше и в миговете с нея забравяше миналото.
© Кирил Димитров Все права защищены
поетичен разказ за любовта.с обич, Кирил.