Беше един от онези задушни юлски дни, когато слънцето безмилостно напичаше, изсмуквайки и последната глътка свеж въздух от дробовете на хората и в същото време обезводняваше всеки жив организъм, който имаше сега нещастието да бъде под оковите на неговите лъчи, които се стелеха из цяла София. Както винаги той се събуди късно, отне му половин час да си отвори очите и приблизително още толкова да стане и с една голяма и звучна прозявка да започне поредният ден от живота си. Знаеше, че днес е Събота, а това означаваше само едно – ден на разходка. Естествено, като всеки уважаващ себе си аристократ, чийто апартамент беше сгушен до Докторската градина, чувствуваше, че трябва да отдалечи своя милост от суматохата, примесена с леки нотки на суета, обедна глъчка, мирис на бензин и детски плач и да се отдаде изцяло на душевното си пречистване. Това наричаше разходките си с колелото по парковете и градинките на столицата, което беше превърнал в традиция, която стриктно спазваше от 12 години насам.

Най-сетне успя да стане от покоите на своите сънища, отиде до малкото дървено прозорче и го отвори. Показа носа си навън (това му беше навик още от детството) и като мишка подуши с няколко бързи шмръкания околната среда. Затвори очи и след като беше запаметил аромата на току що окосената трева и сладкото ухание от градинските бегонии, които бяха засадени в градинката пред блока, той веднага разбра че  няма повече смисъл да губи времето си в малкият си апартамент. Героят ни, драги читателю, е съвсем обикновен човек, който следва точно житейския си план. На 27 години, среден на ръст, слаб, но доста як мъж, с чип нос и проницателни, черни очи, той носи гръмкото име Страшимир. Въпреки това в погледа му, всеки по-опитен психолог или просто наблюдателен индивид може да открие един слаб, но все така силен пламък, който беше „виновникът“ за неговия най-голям провал в живота. След като набързо облече спортния си екип, който се състоеше от вело тениска, къси гащи, каска и рей-банки, той отиде до огледалото и пусна една хитра усмивка пред собственото си отражение. Излезе и след като заключи пое директно към Борисовата. Караше бързо из квартала, докато търсеше изход откъм парка, но не точно това беше целта му. Страхо, както го наричаха приятелите му на галено, усещаше прилива на енергия, който сега започна д струи от него, като току що потекла вода. Натискаше все по-бързо и яростно педалите си, като че енергията му се беше превърнала в гняв, неизвестен и далечен. Когато влезе от страната на Ариана вече забави ход, заради хилядите пешеходци и други колоездачи, които сега се опитваха отчаяно да си пробият път сред нарастващата навалица от хора. Погледна часовника си на лявата ръка – беше вече два и половина след обяд. И въпреки поне 30-градусовата жега, която сега беше се превърнала като гореща фурна за минувачите, той сякаш не усещаше липсата на въздух и продължи смело към лилиите. Знаеше, че там на онова езеро винаги се чувстваше свеж и бързо си отпочиваше, преди отново да поеме напред. Точно когато изглеждаше, че ще прекара поредният монотонен уикенд, през него мина един силует.

Изведнъж, за части от секундата, всичко около него спря, стопира се като на кадър, шума от автомобили, изнервени водачи и забързани мотористи от улицата секна, а слънцето сякаш спря изпепеляващите си лъчи. Нещо премина край самия него и остави своята следа под формата на странен и сладък, загадъчен парфюм. Тогава съзнанието му излезе от състоянието на транс и заработи на бързи обороти. През очите му преминаха като на лента образи, емоции и измежду всички тях се открои една сянка. Това беше нещо, което той тъй жадно се опитваше да скрие в пясъците на времето, така силно желаеше да изгори в архивите на своята памет, че от него да останат само късчета пепел. За съжаление или пък не от този спомен остана гореща жар, която точно сега реши да го опари и да му припомни за един човек. „Зорница, Зо-Зоринца...“ прошепна той в съзнанието си. После една силна болка премина от главата и заседна там, където боли най-силно – сърцето. Образът на младо момиче, около 30 годишно, изплува като камък сред морето от спомени. Слаба, стройна осанка, с подчертана грациозност и изваяни от пръстите на най-опитния художник крака, бедра, ръце, гърди и лице, което беше изписано с чаровна и загадъчна усмивка. Сега тази фигура седеше пред Страхо и му се усмихваше със енигматичното си излъчване. Дали търсеше някакво отмъщение или беше дългоочаквана среща между двама познати, или пък беше игра на случайността?! Сега точно това той се опитваше да проумее, напрягайки мозъка си отвъд границите на възможното. След десетина минути прекарани под безмилостното слънце той реши, че ще е най-добре да отиде и да пийне малко вода, тъй като процесът на дехидратация на организма му беше достигнал почти до край. Усещаше как силите му го бяха напуснали, а устните му се бяха напукали и цялото същество се молеше за капка вода. Побърза да стигне до близкото павилионче и заедно с 500 милилитра вода си взе и хот-дог. Да, беше започнал дори и да огладнява. За около час и половина успя да задържи ума си да не мисли за онази стара позната, която беше станала причина за внезапното спиране на неговото време. След като добави достатъчно количество хранителни вещества и чиста, студена вода в тялото си, Страхо се качи отново на велосипеда си и пое мислено нанякъде. След по-малко от минута картината започна да му се възстановява, цялата история започна да се сглобява пред очите му и всичко започна ето така:

„Преди много, много години, когато бях още млад и пълен с енергия и ентусиазъм, започнах да работя в съседното училище като стажант-учител. Четвърти курс английска филология и специализация педагогика бяха осъществената ми мечта. Всичко в живота ми вървеше по план, без никакви отклонения, разбира се с известни, но неизбежни трудности. Желанието ми да преподавам се беше почти сбъднало. Първият ден още, когато влязох в класната стая пред мен се разкриха десетки малки, любопитни очички, в които горяха пламъчета на любознателност и детска радост, такава каквато един възрастен никога повече не може да изпита. Тогава събрах смелост и се представих. Не очаквах присъствието ми да събуди такъв интерес и такова любопитство в техните погледи. Напук на всичките ми колеги, които по всякакви възможни начини се опитваха да ме откажат от „самоубийствената“ мисъл да вляза в класна стая, аз останах непреклонен и твърд, като скала. Не минаха и двадесет минути откакто бях започнал и тогава влезе тя. Същата онази загадъчна жена, която ми се усмихна, после предаде усмивката си и на класа и се представи. Казваше се Зорница и беше новата им класна – всъщност днес ù беше първият работен ден, както впрочем и на мен. Тогава цялото ми тяло се изпълни с такъв непознат страх и срам, че едвам се сдържах да не заеквам, докато тя с любопитство и лукава усмивка ме наблюдаваше как си върша работата. Беше разбрала, че съм нов стажант в училище, където младите кадри бяха рядкост и всяка промяна беше обект на сериозен интерес и редица слухове от чистачките до самия директор. След като приключих, много изморен и в същото време изпълнен със задоволство и скрито притеснение се запътих към новото си Субару на паркинга. Тъкмо отключих колата, когато зад гърба ми чух шум от токчета. Обърнах се и я видях как сега тичаше, явно бързаше нещо да ми каже. „Хей! Здрасти, от тази суматоха днеска нямахме време да се запознаем дори... Ако вече съм ти казала, извинявай, но все пак, казвам се Зорница!“ рече тя, подавайки ръката си. Отговорих и с моята изморена, но искрена усмивка и продължих с думите: „Ех,  приятно ми е, Зори! Казвам се Страшимир!“ „Ехаа“ – учуди се тя и се засмя – „Ух, че страшно име, но като гледам ни най-малко не се уплашиха от теб.“- потвърди тя и после млъкна. Отново се надигнаха притеснението и срамът в тялото ми и усетих как щях да се изложа много жестоко пред колежката, затова измънках набързо „Ех-еем, аз такова, трябва да тръгвам вече, мм ако искаш мога да те оставя някъде с колата, н-не ми е п-проблем.“ Заекването взе своя връх и победи моето Его, карайки бузите ми да се изчервят по-силно и от узрял розов домат. Тя се засмя отново, само че този път продума, доколкото успях да чуя „Хихи, много си сладък!“, после ми заяви да не се притеснявам, обичала да ходи пеша и след като подаде отново ръка и каза сладко чао, от нежните си устни, се обърна и си тръгна.  

Така минаваха всичките ми дни, прекарани в даскалото. Тя идваше, все тъй красива, енергична, загадъчна и свежа, а аз все се изчервявах, събирах и се борех със своите срам, притеснение и напиращо заекване. И точно, когато събрах смелост най-сетне да я заговоря за по-дълго и да я поканя да излезем заедно нанякъде, разбрах от директора, че е напуснала. Наистина не я бях виждал в продължение на една седмица и се чудех какво ли се случва в момента с нея, но нямаше как дори да и звънна, нямах смелост да и взема дори номера. Когато разбрах за новината  цялата енергия ме напусна, станах за секунди блед като свещ и чувството на срам се замени с вина и огорчение.. от самия себе си. Просто не можех да повярвам какъв образ съм изглеждал в нейните очи – на поредния страхливец и глупак, който не можеше да събере достатъчно воля за да и каже дори едно здрасти без да се притеснява излишно. Усещах, че вече беше дошъл краят и на призванието ми като учител – как така, мислех си аз, ще уча децата на знания, без да им предам необходимите кураж и воля за успех. Че нали това са фундаменталните основи на цивилизационният прогрес – проявената смелост и воля, която съдържаше в себе си любознателност, жажда за изследване на непознатото в света, както и изследване на мъдростта, чрез диалог. А сега, аз, учител с такова силно име съм явно неспособен да предам на най-малките тези две искрици, които щяха да запалят или засилят тяхното желание за знания. Целият, останал ден прекарах в мълчание, интровертност на духа и апатия, нещо което преди това не ми беше познато. Всичко наоколо бе станало безразлично и изгуби онзи смисъл, който ми даваше сили да работя, дишам и живея. Вечерта след като заключих класната стая и оставих ключа на охраната, реших да не се прибирам директно вкъщи, понеже усещах, че моментално ще си прережа вените. Затова, за да утеша, колкото бе възможно себе си, а и за да изкарам насъбралия се чак в зъбите гняв и пламенен яд от бездействието, запалих автомобила и поех в неизвестна посока. Докато шофирах из софийските улици си я представях ясно, беше пред очите ми и плачеше, тънки капки сълзи, като пролетна роса се стичаха из зеленикавите и очи и съдържаха в себе си толкова любов, чиста и искрена, толкова напразни мечти и очаквания, които се криеха зад празните надежди, чиито сълзи сега валяха от откраднатите и очи, като градушка. Да, казваше му тя сега директно, с разочарование и в гласа си – „Ти, ти ме уби! Ти уби моята нежна душа, не с думи или ръце, а с мълчанието и страхът си! Ти беше сляп, не можеше да видиш или ясно забелязваше, ала не искаше?! Аз те желаех, исках да бъдем заедно, Господи, Страшимире, аз вътрешно те обичах... Да, точно така, обичах те, не заради външния ти вид или заради нещо друго, обичах те заради самия теб! Защото виждах у теб, онова което търся у един мъж, качества, които ти имаш, но не показваш, защото те е страх.. Страх от това да не се провалиш, да не се изложиш и да не ти се подиграват... да те сочат с пръст и да ти се смеят жестоко в лицето, да те наричат пъзльо и слабак... Знам, разчетох всичките ти страхове и притеснения, още първият път, когато те видях. Но тайно се надявах, искрено вярвах, че ще го преодолееш, ще пребориш страховете, заради мен си и че ще ми дадеш сигнал.. какъвто и да е.. щях да те последвам, бъди сигурен! Защо, когато ми предложи да ме вземеш с колата си, а аз ти отказах, защо тогава не ме спря, не настоя, не се прояви като истински мъж?! Исках, горях от желание да ме вземеш и да отидем някъде далеч, да избягаме от шума, хаоса и студенината на бетонния град... Защо така лесно, тогава ме пусна?! Защо се уплаши, отговори ми?!“ и докато говореше все повече плачеше, сякаш болката и нямаше край, сякаш нещо дълбоко в душата и бе безвъзвратно изгубено и никога повече нямаше да се върне, а тя никога повече нямаше да бъде същата. Сълзите ù не спираха да текат из румените и нежни бузи, а очите и, които тя сега прикриваше с ръка, издаваха силното огорчение и убити надежди за нещо тъй красиво, нежно и възвишено, каквото е копнежа по любимия човек. После тя го погледна горчиво и рече: „За съжаление, ти се оказа просто поредния страхливец, поредния в живота ми, който просто игнорира моите чувства към него и избяга.. Веднъж вече бях с такъв като теб и след година мъчителна връзка ме напусна, без изобщо да ми обясни причината.. А аз го обичах, тъй силно, че бях готова на всичко за него, дори живота си. Но, вече няма да правя подобни грешки и затова сега просто ще чуеш от мен сбогом и аз ще се обърна и ще се тръгна, както онзи път, на паркинга. Ти очевидно обичаш да ти отказват и да те отрязват жените, може би защото просто не те привличат. Дано намериш някога своето щастие, където и когато и да било, ако изобщо го откриеш или ако то те открие и търпи.. по някаква милост. Но.. да знаеш, когато си тръгна, колкото и силно да крещиш обичам те и върни се, аз ще съм толкова далеч, че няма да мога да те чуя! Моето сърце ще бъде глас в пустиня за теб и твоите думи, защото ти беше слаб и го остави безжизнено, изтощено от напразните надежди, което то таеше през тези месеци единствено заради теб! Сбогом и дано бъдеш щастлив!“ изрече тя и тогава се обърна и пое назад, някъде към далечината и с всяка изминала стъпка се стопяваше, и фигурата и се превръщаше в тъмен силует. Тогава аз осъзнах, най-накрая цената на своето бездействие, породено от страха на Егото ми. А сега можех да съм с  нея, да сме някъде на диво място, сред планината на една широка ливада, да лежим по гръб и да се усмихваме на нежното слънце. Усещах ясно аромата на парфюма и, който ме галеше по ноздрите, вълнувайки цялото ми съзнание и карайки тялото ми да изтръпне. Приближих се до нея, нежно я целунах по устните, после я прегърнах и... толкова ясно беше всичко пред очите ми, но внезапно всичко изчезна.. така както се беше появило. Преливах от гняв и натисках все по-вече газта, като карах колата си да ускорява постоянно. Вече карах поне със 140, но не се усетих да намаля,а и не исках и точно когато нейния образ отново се появи пред мен, видях светлина, бяла като сняг, която ме обгърна. Не успях да видя острият десен завой, който беше кулминацията на всичко преживяно и почувствано днес. Цялата болка, гняв, разочарование, отвращение от самия себе си и разбити надежди и изгубени мечти се сблъска с ужасен трясък в мантинелата на завоя, едновременно с автомобила ми. Всичко стана толкова бързо, че не усетих какво се случваше.“

В следващия миг, читателю, той седеше целия окървавен в обърнатата си кола, от която се носеха счупени стъкла, изхвърчали гуми и най-лошото – тънка струя бензин, която сега се стичаше от резервоара му. Това, което току се случи бе състоянието на неговата душа, която беше разбира на хиляди парченца, заради жестокостта на егото му. Какво се случи по-натам, предполагам се досещаш сам, Страшимир, този страшен войвода, оцеля, всъщност отървал се е, като по чудо, само с охлузвания по главата! Какъв късмет само, нали! Но, нека да продължим с епилога на историята и да видим как щеше да се стече живота през онези съдбоносни пет години. След катастрофата, първото нещо, което реши да направи е да продаде колата си, защото не искаше повече да се случват такива екшън ситуации с него. Хм, мъдро решение, само че по въпроса със страховете си, как ли подходи? Много просто, реши да се поучи от грешката си и да действа смело! Как е станало, дали изведнъж, като с щракване на пръсти всички негативно, което го дърпаше назад изчезна? Оказа се, че и пустият му късмет му се усмихна за пореден път и той откри истинската си любов в очите на една своя дългогодишна приятелка. Да, един ден просто реши да я заговори, после я покани на кафе и оттам.. след месец и половина я целуна с лек гъдел по устните.  Еех че смелчага бе станал Страхо, а ето че сега докато ти разказах en bref (накратко, както казват французите) съдбата му смартфона му го извести, че някой го търси по viber. Той се сепна и извади от левия си джоб белия galaxy s4 и след като плъзна с палеца екрана на ляво пред него се появи широката усмивка и детските очи на Ани, неговата любима. Той целия засия, като малко дете, което беше видяло Дядо Коледа, искрено и изпълнен с любов. Може би просто не му беше писано да тръгне с Зорница или наистина страхът му го дърпаше назад, сега тази мисъл, която рееше из съзнанието му пет години поред, се стопи и изчезна в бездната на забравените спомени. Въпреки порядъка на духа си, както обичаше да се изразява той, тази жена, която го прониза с погледа си преди пет години, все още беше най-голямата му тайна страст, нейната загадъчна осанка не му даваше мира, нещо което тъй умело се беше научил да прикрива от приятелката си вече толкова години. Всичко свързано с Зорница го подлудяваше, отключваше желанията му, въпреки че беше грях, точно сега, когато бе на път да сключи брачен обет с половинката си. Затова при всяко споменаване на това име той изтръпваше, не беше толкова силен, за да прикрие този убийствен стремеж. Накрая просто стисна очи, пое си дълбоко въздух и си внуши, че всичко е било просто илюзия, игра на обезводнения му организъм, просто една фата моргана, която искаше да се поиграе със страховете му отново.

А малкото топче слънчева светлина, което се играеше сега по предната рамка на колелото му сега запозна да се издига нагоре към своя баща. Това малко създание сега видя Страхо, който говореше с Ани през камерата си, после се издигна толкова високо, че хората се виждаха като мравки на земята, сега се виждаше цялата Борисова градина, която се смаляваше все повече и повече. Накрая това снопче светлина се усмихна на величествената Земя, която сега виждаше в цялата и прелест – континентите, на които смирено лежаха океаните, а тънките като коприна облачета постепенно скриха в пухкавата си одежда синият отенък на океаните.

                                                                       FIN.