Вдъхновено от http://www.youtube.com/watch?v=yohT9BY2j9U

Мъжът бавно се връщаше в съзнание. Осъзна, че тялото му тича по мръсните, нощни улици на бедняшкия квартал. Мъжът винаги бе усещал вътрешният си звяр, но го бе удържал. Сега звярът бе свободен и дори не обърна внимание на плахите опити на човека да възстанови контрол.

Към него полетя мрежа. Тялото му светкавично се хвърли и претърколи встрани, по-далеч и по-бързо, отколкото мъжът някога бе успявал и избегна мрежата. Стражът, който я бе хвърлил, изтегли меча си, но звярът го изпревари. Стражът падна на земята с разкъсано гърло преди да има време дори да насочи оръжието си. В това време тялото продължи своят бяг, отнасяйки със себе си и безпомощния наблюдател. Зад него се чуха крясъци, покрай главата му прелетя стрела. Звярът зави рязко в по-малка улица и постепенно шумовете заглъхнаха.

Мъжът се чувстваше слаб, изцеден до крайност, сякаш бе боледувал дълго. Ако си върнеше тялото вероятно щеше да легне и да заспи. Тогава стражите щяха да го хванат... може би беше по-добре да остави звяра на мира, засега.

Опита се да си спомни какво бе станало. Може би звяра бе убил някого и затова го преследваха? С усилие си спомни името си - Заким. Някога бе началник на личната гвардия телохранители на владетеля и бе спасявал живота му. Дали нямаше да се застъпят за него? Не, спомни си той, нямаше кой да му помогне. Владетелят бе загинал, не помнеше как. Спомените ставаха все по-мъгляви. Заким бе станал владетел, макар да не бе сигурен дали това не бе само сън. Толкова бе трудно да различи кое от миналото е реално. Успя да види ръцете си, макар да не можеше да насочва погледа на тялото. Бяха силни, мускулести ръце, покрити със стари белези и нови рани. Пресните кървави следи донесоха още спомени. Имаше тъмница и мъчения, но повече не можеше и не искаше да си спомни за това.

В това време тялото му бе стигнало до крепостната стена. Заким си спомни мястото. Бе играл тук като дете. Канавките, в които течаха дъждовната вода и нечистотиите на бедняшкия квартал минаваха по иззидан в стената канал и се изливаха в реката от другата страна. Труден за намиране, но от любопитните деца не можеше да се скрие нещо. Сега този канал щеше да се окаже неговият път за бягство.

Само че някой вече бе предвидил това. Чуваха се гласове. Звярът запълзя предпазливо към звука. Десетина стражи с мрежи и оръжия се оглеждаха и разговаряха тихо. Сред тях висок мъж със скъпа униформа и метална броня гнусливо прекрачваше вонящите поточета и локви. Половината му лице бе разкривено в чудовищен белег, отчасти прикрит с вечната му превръзка. Гласът му бе фъфлещ и Заким го позна веднага.

- Стегнете се. Може да дойде тук всеки момент. Не може да мисли, но силата му е на петима. Не забравяйте на какво е способен тиранът, трябва да бъде заловен жив и на всяка цена.

Тиран... значи наистина бе управлявал града, поне за малко. Заким не си спомняше да е бил жесток владетел. Спомените обаче трябваше да изчакат. Трябваше да отмъсти на най-добрия си приятел. Защо би го предал Рафат? Толкова много въпроси без отговор...

Звярът се колебаеше. Свободата и тунела го примамваха, но се страхуваше да нападне толкова хора наведнъж. Заким не се опита да го победи и обезсили, както бе правил преди. Просто обясни на животинската му природа какво трябва да се направи, за да бъдат и двамата свободни. Звярът неохотно се съгласи и Заким усети отново тялото си.

Болката го събори на колене и трябваше да прехапе устни за да не изкрещи. Кървеше от много места, а няколко други бяха изгорени и болезнено разтегнати. Мъчителите много се бяха постарали с него. Единствено волята и омразата към предателя му даваше сили.

Вече можеше да се разгледа на спокойствие. Никоя от раните му не бе сериозна, макар всичките да бяха болезнени. По себе си имаше остатъци от панталон, но никакво оръжие. Първо трябваше да си намери.

Провери за скрити стрелци в близките къщи и намери двама. Точно в стила на Рафат, да подготви атака в гръб на врага. Уби ги безшумно и взе късия меч на единия. Затича се към стражите, спря се на ръба на светлината на факлите, нададе уплашен крясък като на изненадано животно и побягна обратно. Стражите се хвърлиха да го гонят, но от резкия преход от светло на тъмно не видяха как той се сви и изчака да минат покрай него. Рафат заедно с още двама стражи остана до стената.

Заким се поколеба за секунда, но след това последва стражите. Не знаеше след колко време ще се върнат, трябваше да бъде сигурен че няма да го прекъснат. Тичаше след тях, догонвайки ги един по един и ги убиваше тихо. Увлечени в гонитбата, крещейки и тропайки те не забелязаха как шума зад гърбовете им намалява докато не дойдеше и техния ред. Когато най-бързият се умори и вдигна ръка, за да спре отряда, бяха останали още трима живи. Това не им помогна, защото не очакваха нападение в гръб, а уменията им с оръжие бяха далеч под бойното майсторство на бившия главен телохранител на принца. Никой от тях не успя да го нарани.

Върна се до крепостната стена колкото можеше по-тихо. Доближи се до Рафат и останалите с гръб, долепен до стената. Те очакваха да се бият с безмозъчно животно и това ги погуби. Двамата стражи не успяха да размахат оръжията си. Рафат имаше повече време, извади дългата си сабя и кинжала. С тях се биеше от години и бе добър в това. Сега обаче остриетата трепериха и пот се стичаше по лицето му.

- Защо се стигна до това, Рафат? Защо ме караш да те убивам? - Гласът на Заким бе натежал от омраза. - Не те ли извлачих аз след като боздуган отнесе половината ти лице, не те ли превързах аз? Спасявал съм живота ти няколко пъти и съм ти пазил гърба. Защо ме предаде?

- Тя каза... - Рафат отстъпи няколко крачки назад, гласът му бе слаб и неуверен.. - Тя каза че след тъмницата никога няма да си върнеш разума. Че че останеш животно завинаги. И аз ще бъда нейния пазител, ще заема твоето място. - Лицето на Рафат се изкриви още повече и тонът му си върна увереността. - Ти винаги си получавал повече от мен, винаги си бил толкова горд и снизходителен към мен, по-слабия. Ако ти не се беше опитал да стигнеш по-нависоко, отколкото ти се полага, ако не беше станал владетел това никога нямаше да се случи. - Фъфленето му се усили още повече. - Сега аз ще сложа край на твоята гордост. Аз ще получа нейното внимание!

Рафат се хвърли напред. Биеше се с много повече гняв, отколкото умение. Размахваше оръжията си сякаш гони птици. Заким почувства съжаление към него. От старият му приятел не бе останало нищо. След няколко рязки замаха обезобразеният мъж изгуби равновесие. Заким го ритна в глезена, изчака Рафат да падне по лице и го намушка в гърба.

- Толкова ме боли да удрям гърба, който пазех толкова години, приятелю. - Прошепна Заким. - Но поне умря бързо и чисто. Ще отмъстя за теб, обещавам.

Вече си спомняше коя бе ‘Тя', за която толкова говореше Рафат. Сабина. Красива и умела с оръжията жена, тя лесно бе влязла в отряда на Заким. Когато бе станал владетел бе влязла и в леглото му, само за да седне на трона му след това, държейки неговия меч. Заким погледна с омраза дворецът, извисяващ се в центъра на града.

- Съжалявам, Звяр. Имам несвършена работа в града.

Скоро останалите стражи разбраха за участта на Рафат и отряда му. Заким често трябваше да се скрива в глухите малки улички, докато покрай него минаваха конни отряди, забързани към портата. Очакваха да е избягал навън. Какво друго би направил един звяр, след като избие пазачите по пътя към свободата? Чудеше се дали наистина не е сгрешил, като се върна. Поредната група конници, които го подминаха, го разубеди. Сабина нямаше да му позволи да се измъкне. Тя гонеше целите си с постоянство и стръв. Или трябваше да изживее краткият си живот в страх кога ще го открият, или да победи Сабина тази нощ.

Из града имаше няколко скривалища, където пазеше провизии и оръжия за специални случаи. Мина през едно от тях, взе нужните си неща и отново закрачи в нощта. Скоро стигна до двореца.

Огромната постройка бе оградена с ниска стена и малък парк. Самата сграда бе охранявана ден и нощ от опитни войни и стрелци на покрива и по входовете. Или поне беше охранявана така докато Заким отговаряше за това. Сега стражите тичаха назад-напред неорганизирано и само около входовете. Факлите, които трябваше да осветяват външната ограда, седяха незапалени. На покрива не се виждаше никой.

Заким влезе по-лесно, отколкото бе очаквал. Оградата прескочи без усилия. Малко катерене по подходящата палма, хвърляне на въже с примка и залюляване го доведоха до тесен ръб, два етажа над земята. Наблизо нямаше отворени прозорци, но изваяните по фасадата статуи му осигуриха достатъчно опора, за да се изкачи до покрива. Оттам пътя до тронната зала бе кратък.

Като началник на телохранителите знаеше всяко място, от което можеше да дойде убиец и трябва да бъде охранявано. Настоящия началник явно не бе особено строг, защото пазачът пред нужната на Заким стая бе заспал на пост.

Тронната зала бе огромна и осветена с два огромни полилея, един в центъра и един точно над трона, създаващ ореол над главата на владетеля. Точно над трона се намираха два склада за свещи. Заким влезе в единия и повдигна капака на пода. Започна да слиза внимателно по въжето на полилея. Стъпи предпазливо на дървената платформа над свещите, тя висеше на още три въжета и бе стабилна, но ако я залюлееше можеше да привлече внимание. Долната й страна бе покрита с метални листове, за да отразяват светлината осветявайки пода и стените. Това оставяше тавана потънал в сенки и помагаше на Заким. Беше точно над главата на жената, отровила живота му и опитала се да го убие. Дори в момента изпращаше още войници по петите му.

С помощта на малко огледалце Заким погледна през ръба на платформата. Сабина се бе променила много. Не бе останала и сянка от предишното й женствено поведение. Красивата й къдрава коса сега бе скрита от короната, огромната кралска одежда висеше безформено по дребното й тяло. Сега говореше рязко и властно, като разглезено дете нетърпеливо чакащо играчка, но изглеждаше смъртно уморена, дори изхабена. Седеше на трона и държеше любимия меч на Заким до трона, постоянно плъзгайки пръсти по покритата със скъпоценни камъни ножница. Заким се зачуди как е могъл изобщо да й се довери и да я обикне.

Скоро тя остана сама и Заким прецени, че е време за действие. Завърза своето въже към платформата, намота остатъка около едната си ръка и бавно започна да се спуска. Тежестта му постепенно накланяше полилея, но ако се движеше внимателно потъналата в размисъл Сабина едва ли щеше да забележи. Беше готов да скочи върху нея, ако случайно вдигне поглед или някой влезе в залата и я предупреди. Имаше да се спусне само няколко метра, а му се сториха много повече. Болките го нападнаха отново, но той стисна зъби. Когато беше достатъчно близко завърза въжето за кръста си и се обърна надолу с главата. Беше точно зад нея, толкова близко, че можеше да я докосне, ако протегне ръка. Тя все така гледаше напред безизразно и галеше меча.

Меча. Едва сега Заким си спомни. Мечът бе трофей от победен благородник, разбунтувал се срещу властта на владетеля. Имаше слухове, че оръжието било прокълнато, изковано от демони и закалено в човешка кръв, но никой не вярваше в това. Заким го бе поискал още щом го видя, но владетеля го запази за себе си. Не можеше ли да види, че добрият меч е нужен на човека, който ще го употребява по предназначение, вместо само за украшение. Заким го открадна и уби владетеля само за да не бъде осъден и затворен. След това нещата бяха като в сън. Окова благородниците, които му се противопоставяха, даде власт на хората, които му бяха верни, и на третата седмица те го предадоха. Сабина заради меча, Рафат заради Сабина. Вече не можеше да ги мрази. Знаеше какво са чувствали. Изведнъж осъзна, че се е върнал заради меча. Отмъщението и безопасността му бяха само инструменти на неговият глад към оръжието.

Не можеше да я убие. Изчезналата омраза го остави безсилен да замахне с късото си оръжие. Сабина бе толкова крехка и ранима, беззащитна пред него. Още я обичаше, макар да знаеше, че докато е под властта на меча тя ще се опитва да го убие.

Изведнъж желанието му да си върне оръжието взе връх. Без да има време да помисли и да се спре той се хвърли напред и хвана дръжката на меча. Сабина изпищя и сграбчи китката му с едната ръка, докато го дереше с ноктите на другата и се дърпаше назад. Заким нямаше как да я победи, докато виси завързан. Отряза въжето, падна на раменете си и се изправи. С отчаяно движение Сабина се завъртя и се отскубна от него. Отскочи назад и извади меча.

Заким се изправи и вдигна своя меч. Звярът в него беснееше срещу преградите си, а желанието да си върне оръжието затъпяваше разума му. Умората и болката на отминалата нощ го връхлетя рязко и помете защитата му. Сякаш гледаше отстрани как тялото му се хвърля напред, размахвайки късият си меч срещу Сабина, докато тя с едно плавно движение отряза дясната му китка и заби острието дълбоко в гърдите му. Почувства облекчение, най-сетне всичко бе свършило.

Това облекчение траеше само секунда. Когато Сабина издърпа кървавото острие Заким усети как и душата му напуска тялото, полепнала с кръвта по ледения метал. Кръвта прокапа на земята, но самият той потъна навътре във вътрешността на меча, където го посрещна ужасяващият звук на стотици едновременни писъци.

"Нима мислеше, че можеш да държиш Меча на Отчаянието, без да заплатиш цената, господарю?" дочу глас до себе си "Нека ти покажа колко си сгрешил."

Болката от всяка рана, която бе нанасял мечът, се отпечата върху него. Душата на Заким запищя заедно с останалите. Оставаше му само надеждата, че някой ще забележи пагубната сила на меча и ще го унищожи, освобождавайки жертвите му от агонията.