Небеса имеют право плакать ...

В середине дня вдруг потемнело,

Молния над крышей во всё небо

Вдруг попала в зёрен хлебных зрелость.

Вознеслась  молитва,   с плачем женским

Ветер  в  небеса вознёс слова,

Стихло всё, когда гром с ржавых  петель

Посрывал  церковные врата.

На иконах зарыдали лики,

Мироточа слёзы среди воска,

Крыша храма распласталась плоско,

Крест словно ослеп, в огне великом.

В тишине в изнеможеньи люди

Ждали колокольного раската

Он от них Творца молил о чуде,

В чёрном небе умолял не плакать.

Зажигает свечи боль людская

Каждую и каждая - молитва...,

Слёзы воска - к Богу путь укажут,

Но  никто  звон больше не  услышит.

Жени Иванова 

Алегория за молитва и камбанен звън

Небето има правото да плаче...

внезапно се смрачи посред деня,

над покривите мълния се влачи...

Премина повей в зрелите жита.

Молитвено нагоре се понесе -

(на вятър думи) с хлипът на жена.

Накрая млъкна, после гръм отнесе

църковната ръждясала врата.

И вътре, по пътеката от восък

иконите отронват по сълза,

а покривът на черквата е плосък -

стопи се в огън кръстът... ослепя.

А в тихото пространство... в изнемога...

как чакахме камбанения звън...

(нали чрез него си говорим с Бога)

Небето черно плачеше отвън.

И всяка свещ запалена е болка,

а всяка следваща молитва вик...

сълзите восъчни са път към Бога

... но нямаше камбаната език.

© Жени Иванова Всички права запазени